Текат години, време се минува, а тяхна памет се и

„ Текат години, време се минува, а тяхна памет се и през днешния ден празнува… “ ~ Из песента „ Днес славим нашите кръстители “, изпълнявана в предишното от учениците на празника на светите Солунски братя.

(Свети Кирил и Методий, стенна живопис от 1848 година от Захарий Зограф, Троянския манастир)

♥ Свети Кирил и Методия
( „ Преживяното “, фрагмент)

…Свети Кирил и Методия от ден на ден доближава. Много хубаво било на тоя празник! Ние, по-малките, дето не сме го чествали други път, тръпнем от наслада. И чакаме го с неспокойствие.

…Прииждат от ден на ден деца. И всички с цветя. Едни носят по-малки китки. Някои закачливци им се присмиват. Други носят цяла прегръдка. Тях посрещат с щастлив възглас. Скоро всичките корита се препълват.

Излиза из учителската одая, дето е там под стълбата, даскал Никола. Той наподобява доста ситуиран и е радостно ухилен. „ Хайдете в този момент, дяца, всички на работа! “ – И подрежда някои от по-големите момчета да почнат да вият венци, пък по-малките да вършат китчици и да им ги подават. А и самичък учителят съблича сетрето си и залавя се и той да вие венец. Спущат се няколко от децата и се надпреварват кое по-напред да му подаде цвете за венеца. „ Чакайте, чакайте – казва преподавател Никола. – Ще избирате единствено най-хубавото, че тоя венец ще бъде за иконата на свети Кирил и Методия! “ Почват тогава децата да дирят из коритата единствено божур, бял картон, сини патета и други тим цветя. Останалите деца сме се струпали в близост и с любознание гледаме тия, що свиват венците. Най-много погледи са ориентирани към преподавател Никола, който с особена опитност вие своя венец. Той постоянно подмята радостни закачки. „ Полека да не лапнеш целия венец “ – казва на едно дете, изправено единствено до него и зяпнало от унес. Всички се смеят, а то засрамено свива уста… „ Видиш ли го какъв брой е прекрасен? – обръща се към друго, вторачило очи во венеца. – Като за млада невяста, нали? “ Момчето сепнато свежда взор и се мушва сред децата… Насърчени от радостното разположение на учителя, всички в този момент се чувствуваме по-свободни и от доста места се пущат смешки и намеци.

Но ето, преподавател Никола привършва венеца. А и другите момчета са извили към този момент много дълги плетеници. „ Ще карате по този начин, дорде свършите всичкото цвете “ – казва учителят, па избира други от по-големите момчета, поръчва им да вземат увитите венци и потегля с тях нагоре из стълбата. Втурваме се подире им и ние.

Най-напред смъкват иконата на свети Кирил и Методия, дето е закачена на стената зад главнието. Учител Никола оковава към нея пъстрота венец. Взема по-късно една дълга плетеница и благодарение на някои от огромните момчета оковава я по горната част на главнието. Други от венците момчета, покачени на столове, заковават към вратата на необятната стая, дето учим, на одаята до нея и на дребното одайче.

Слизаме всички отново доле. Там са изплетени към този момент нови венци. Учителят подрежда огромните момчета да заковат венец и към основните врата на учебното заведение. Обковават с венци и двата вратника на пътя.

Увита е и една доста дълга плетеница. Вземат я нея някои от огромните момчета и я трансферират от прозореца на едната кьошка до прозореца на другата. Венецът остава да виси. „ Сега още едно нещо ще би трябвало да създадем – казва преподавател Никола. – Знаеш ли какво? “ – обръща се той към едно момче. „ Не знам “ – дума то засрамено. „ Иди смъкна от горната страна иконата на свети Кирил и Методий, дето я обковахме с пъстрота венец, и ще видиш. “ Момчето изприпква. Затичват се с него и други деца. „ Ама внимавайте да не развалите венеца. “ Нарежда по-късно две момчета да идат в черковата да изискат от клисаря огромната двойна стълба.

Учител Никола изправя донесената стълба в средата под висящия венец и повишава се самичък на нея. Подават му иконата. Той се залавя да я привързва за венеца. Венецът е високо, та колкото да го доближава. Привързването става мъчително. Всички деца – едни застанали към стълбата, други пръснати из двора – са се заплеснали да гледат тая сложна и много рискова работа на учителя. Най-после иконата е привързана. И свободно увисва под венеца. Учител Никола слиза едно ходило по-ниско и със удовлетворение гледа увисналата икона…

…Събуждам се заранта доста рано. Над ковчега ми са поставени великденските облекла – че нали Свети Кирил и Методия е като Великден. Слушам, и клепалата заклепнат – най-напред дървеното, а след него и желязното. Тракат и звънят те ситно-ситно, както се клепе на огромен празник…

Излизам да си понаплискам небрежно лицето, та по-скоричко да се облека. „ Не, не трябва по този начин. “ Трябвало в този момент хубаве да се измия и приреша, че на школьото всички хора нас, даскалчетата, щели да гледат. И аз насилствено се привеждам над лехена и започвам да се трия със сапун…

Облечен в новата си одеждa, не дочаквам да се стегне и байко, а сам заприпквам към чернова. Там, от лявата страна, дето се редят дребните даскалчета, към този момент има много деца. Нареждам се и аз при тях. Постоянно прииждат и други. Всички са пременени. Някаква особена церемониалност царува в черковата. Запалени са всички свещници и всички полюлеи. Служат трима попове. Техните възгласи в този момент са по-бавни и по-изразни. А и преподавател Никола пее още по-сладкогласно. Черковата скоро е изпълнена с хора. Те всичките ми се виждат доста радостни…

Службата е към своя край. Старият дядо поп Йован излиза из лявата врата на олтара, прочита „ Отче наш “ и стартира да раздава нафора… И не щеш ли става някакво оживление. Свалят от при артистите херувимчетата и кръста. Спущат се деца да ги вземат и потеглят с тях към изходните врата. Изваждат и трите огромни байрака, които младежи поемат и наведени, ги изнасят на открито. Прегледникът повежда и нас, дребните даскалчета. Провираме се из тясна пътека сред хората и излизаме на двора.

Херувимчетата и байраците са отишли напред. Ние се нареждаме след тях и стопираме се – нещо чакаме… По едно време откъм черкова се донася огромен звук. И от двете черковни порти почват да хлуят на открито гъсти потоци мъже и дами. Черковното пеене се чува по-ясно. То като че се движи. Херувимчетата и байраците потеглят. Тръгваме и ние след тях. Наоколо е море от хора. А зад нас продължава да се носи велегласната ария на преподавател Никола и на свещениците.

Минуваме по моста и през обкичения с венец вратник влизаме в двора на учебното заведение, дето от другата страна през отворената врата е навлязъл към този момент доста свят. Качваме се горе в необятната учебна стая. Сгъстено се нареждаме там в левия ъгъл. Отпред е сложена огромна маса, покрита с прекрасен месал, върху която е комплициран бял медник с вода. По него са запалени няколко свещи. А пред масата двама по-възрастни възпитаници държат донесената от черкова огромна икона на свети Кирил и Методия. Около масата се подреждат всички свещеници, облечени в сърмени одежди. Там са и двамата учители. От другата страна се редят мъжете, които от ден на ден прииждат, като навлизат и сред чиновете. След тях идат дамите. Те изпълват цялата стая. Струпват се и към вратата. Нависнали са и по прозорците откъм отвода, дето също е натъпкано с хора. Колко доста свят!

Свещениците стартират да четат. Други от тях пък пеят. Пее и преподавател Никола, комуто приглашат подредените към него огромни момчета. Светят вода…

По едно време, откакто дядо поп Кирил, който е отпред на поповете, изпява евангелието, преподавател Александър излиза начело, вади из джеба на сетрето си свита хартия, разтваря я и стартира нещо да чете. Слово ще държи. Гласът му, малко пресипнал, изпърво е спокоен. После става рее по-висок и по-разпален. Очите му заблестяват. Говори с адмирация. Някой път се надига на пръсти, да стане като че ли по-висок. Той постоянно размахва ръка и насочва я към иконата на свети Кирил и Методия. Разправя по какъв начин свети Кирил изнамерил а-бе-то, що го държи отпреде си, по какъв начин свети Методия покръстил българския цар и доста още други работи, които аз не разбирам, само че чувствувам, че са нещо хубаво. Гледам – и всички хора със спотаен мирис са се унесли да слушат пламенното слово на преподавател Александра.

Дохожда ред и за нас. Учител Никола ни дава знак, повежда и след него всички едногласно запяваме „ И след тисяща годин “, с която започваме. Върви тя в този момент безпрепятствено. При високите й извивки всички се напъваме и изкарваме ги до дъно. А ниските подемат по-големите момчета, дето са от одаята, та и тях изкарваме добре. Пеем с вдъхновение. И нашите нежни и звънливи гласове изпълват цялото учебно заведение. Радостно удовлетворение е разляно по лицата на всички, що ни слушат…

Захващаме другата: „ Днес славим нашите кръстители “. Пеем я нея още по-живо и с още по-голямо вдъхновение. Струва ми се, че и всичките хора, дето са изпълнили огромната стая и дето са се струпали по порти и прозорци, с още по-голяма наслада в душата си слушат тая наша ария. „ И докле бъдем на света “… – пеем по-нататък. Това „ докле “, което аз не разбирам какво ще каже, вижда ми се кой знае за какво доста смешно… „ Не ще забравим паметта на тези отци почтени, на тез звезди небесни “… Тук ясно към този момент дочувам, че думата е за двамата светци, за нашите кръстители. За тях песента споделя, че са звезди небесни… Звезди – колко хубаво! Ето го и другия стих. Той създава у мен изключително впечатление… 4Текат години, време се минува, а тяхна памет се и през днешния ден чества “… Тоя стих го пеем някак гладко, като че ли тиха вода тече. И моят взор, насочен някъде в далечината, като че в действителност вижда да тече някоя огромна, доста огромна река. Над нейния бряг, на високо място, са се изправили двамата братя свети Кирил и Методия – същите, каквито са на иконата: единият с черна брада, другият с бяла. Окол главите им сияе по едно златно колело. Свети Кирил държи в ръка таблица с а-бе-то, свети Методия – голям кръст. Стоят те на високото и гледат оттова добродушно. А доле по огромната река плуват някакви гемии, каквито бях виждал нейде изписани, цялостни с хора – с мъже и дами – и с деца, които пеят. Минуват гемиите. Хората се покланят. Свети Кирил и Методия ги гледат умилено и благославят ги, както дядо поп ни благославя в черкова. Много, доста гемии се изреждат, все така пълни… Ето я най-сетне още една. И сякаш гемия, пък не гемия, ами е нашето учебно заведение – с необятната стая, претъпкана с народ, струпай и по порти, и по прозорци, дето са и поповете, и учителите ни, дето сме подредени и ние, огромните и дребни даскалчета. Плува нашето учебно заведение по огромната река и като дохожда пред изправените на високото място двама светци, всички благочинно и смирено се покланяме. Светците ни гледат със своите положителни очи и благославят и нас. А ние, даскалчета-та, радостно и възторжено пеем, пеем…

(Тодор Влайков като млад (1865-1943)

Из: „ Преживяното “, Тодор Г. Влайков, изд. Хемус, 1946 година
Снимка на писателя Тодор Влайков като млад (1865-1943), bg.wikipedia.org
Икона на Свети Кирил и Методий, Самоковска художествена школа. Стенопис от 1848 година от Захарий Зограф в Троянския манастир, bg.wikipedia.org