Британският бежанец: Има живот след Сунгурларе
Тази седмица, рубриката „ Британския емигрант “ ще ни усмихне с роман за едно позабравено, само че райско място в България.
-Hey mate! През уикенда отиваме на вила в планината. Идвате ли?
-Къде тъкмо?
-В Сунгурларе.
-Сунгурларе??
-Има джакузи, барбекю, механа…и нещо доста значимо – всички ще сме без деца.
-Бройте ни!
Така mate, се стигна до пътешествието ни до това забравено от Бога място, за което желая да ви опиша през днешния ден. Сунгурларе е малко градче в област Бургас, което обаче е по-близо до Сливен, че дори и до Ямбол. С други думи по-близо е до Стара планина, в сравнение с до Черно море, въпреки и да не е напълно в планината. Не надалеч от автомагистралата и огромните градове, само че не е и напълно елементарно да стигнеш до такава степен. Като цяло Сунгурларе не е напълно покрай нищо забавно.
Това, както можете да прецените от цитирания нагоре диалог, по никакъв метод не повлия на преценката ни дали желаеме или не желаеме да пътуваме до Сунгурларе. Actually, нямаше безусловно никакво значение къде е дестинацията, най-важното беше основното предписание на идното странствуване – без деца!
Няма смисъл да се извинявам, всеки който има малко, цялостно с сила и все по-обогатяващ се речник детенце, може да оцени какво лекарство за душeвността е weekend в къща за посетители с компания от възрастни хора и без нито един памперс и нито една серия от „ Пес патрул “ (Чейс поема контроооол).
Бяхме няколко фамилни двойки идващи от другите краища на страната, само че всеки от тях прозорливо минал първо през бабите и дядовците, с цел да им остави децата си, и поели по странния маршрут към градче, чието име персонално на мен ми звучи доста италиански. Сунгурларе. La citta di Sungurlare! Звучи ми като че ли Валери Божинов го споделя с мазния си италиански акцент в някое от лайв видеата с лигавщини, които постоянно разгласява в обществените мрежи.
Оказа се, че има нещо италианско въпреки всичко в Сунгурларе и това е хубавото грозде. Само, че вместо прелестно вино, регионът е известен с фантастичната си гроздова ракия.
Това аз го научих от първа ръка. Макар че не беше единствено сунгурларска ракията. Като цяло в къщата за посетители, в която се събра нашата радостна компания беше нещо като Организация на обединените нации на ракиите. Имахме бургаска мускатова, търновска сливова, ямболска гроздова, кайсиева от Варна, плюс няколко тройно дестилирани представители на Ирландските земи и даже концентрат от студените съветски степи.
Разбирате ме, имам вяра, какво вършат родители на дребни деца, когато са цялостен weekend без дребните си деца. Имаше барбекю, някой беше донесъл караокое, а дните бяха Ивановден или Йордановден, а може би Антоновден, I don’t really know.
След толкоз години в тази страна към момента се учудвам на изобретателността, която вие българите проявявате, с цел да си намерите мотив да се напиете.
Къщата за посетители беше страхотна. Сторена по европроект и то очевидно без да е юридически опит да се отклоняват средства. Well, оказа се, че джакузито се доплаща настрана, само че и да желаеме няма по какъв начин да го използваме защото било зазимено. Това of curse го осъзнахме чак на втория ден. Между другото чак тогава осъзнахме и, че нямаме самун. Бяхме помъкнали половин цистерна с алкохол и две стада с свине под формата на пържоли и ребра, само че кой да се сети да купи повече самун и кисело мляко.
Тук е моментът да уточня и че не се намирахме напълно в Сунгурларе. Малко като в оня анекдот:
Откъде си?От София.По-конкретно?…ъ…Стара Загора
И нашата прелестна къща за посетители actually се намираше в едно дребно селце на 20км. от Сунгурларе, кръстено на основателя на Рибния буквар. Човекът изобразен на банкнотите от 10лв. в действителност е роден в намиращия се не доста надалеч град Котел, само че имало легенда, че в миналото родителите му като пътували натам и той се бил родил в това село. Легенда без никакво удостоверение, само че пък задоволителен мотив след години да кръстят селото Бероново. Можете да си визиите какъв брой впечатляваща история има този край.
Но да се върнем на нашите хранителни запаси. Въпреки тежкия махмурлук всички имахме ясни мемоари какъв брой неприятно зареден беше единственият хранителен магазин в Сунгурларе. Поради тази причина взехме решение да предприемем експедиция до Котел. Още повече, че някой (не споделям, че съм аз задължително) направи блестящото изобретение, че наоколо има хубав водопад, до който можем да се разходим без ненужно напрежение.
Водопадът mate, се назовава „ Синия вир “ и се намира в близкото село Медвен.
Натовари се нашата радостна компания в колите и се запътихме към водопада, защото ни беше по път преди хляба. Село Медвен е на 20-ина километра от Бероново, което си е най-малко половин час шофиране по неподдържаното третокласно шосе. Гледките по пътя изобилстваха от красиви поляни и хълмове, полуразрушени икономически постройки и безчет овце. Неясно от кое място се вземаха тези овце, в случай, че до момента в който минавахме през селата съвсем не се виждаха хора или най-малко обитаеми къщи.
В Медвен обстановката беше малко по-сериозна. Видяхме значително поддържани къщи, че дори и съгласно картата имаше нещо наречено „ еко населено място “ в края на селцето, тъкмо там където стартира пътеката за водопада. Само, че ние такова еко населено място по този начин и не видяхме. Нали съм ви казвал mate, че при пътешествията ни из българските хубости доста пъти се е случвало да не трябва да се доверяваме на навигацията в интернет, а на табелите по пътя. Well този случай не би трябвало да се доверявате и на табелите. Защото нас навигацията ни води по един стеснен път отвън селото и тъкмо там където съгласно общителната дама от Google би трябвало „ внезапно да завием надясно “, пътят се превръщаше в пътечка, пред която беше забодена кокетна табелка с надпис водопад „ Синия вир “.
Ние, несъмнено, не подозиращи, че може и навигация и пътни знаци да са в подъл скрит план против нашата разходка, паркирахме колите и тръгнахме през гората.
По пътя срещнахме крави, дребни дървени мостчета, туристическа маркировка на места, красиви дървета, приятни гледки към отсрещните хълмове и нито една мечка. Ободряваща разходка, която спомогна черните ни дробове да преработят много от изпития предната вечер алкохол.
В смешки и закачки и без да влачим деца, да им се караме, че пипат мръсотии и да тичаме след тях да не се пребият, единствено след половин час се оказа, че май подминаваме водопада, а дори не сме го видели.
Онази съща общителна дама от навигацията, която ни посъветва къде да отбием в този момент ни убеждаваше, че сме пристигнали до дестинацията. Най-впечатляващото нещо пред очите ни, обаче беше единствено едно enormous кравешко л*йно посред пътеката виеща се през храстите по хълма.
Тогава взех нещата в свои ръце. Запроврях се през драките надолу по ската, където трябваше да се намира реката и единствено след няколко минути се озовах на ръба на една отвесна канара, от която в случай че нямаш проблем с вестибуларния уред, можеш да се надвесиш и да видиш водопада.
Оказа се mate, че същинската екопътека до водопада е от другата страна на реката. Трябвало е да продължим малко по-напред по пътя с колите до въпросното еко населено място и оттова имало пътека, която ни води по десния бряг на реката до самото подножие на водопада.
Well, ние го видяхме от горната страна. При това провесени от стръмна канара, която в случай че бяхме с деца по никакъв метод не бихме доближили.
Това успокоение, обаче се загуби изцяло, когато по-късно осъзнах, че Медвен е родното село на Захарий Стоянов. И там е имало къща-музей, която, в случай че бяхме на странствуване с детето щяхме да посетим, защото щях авансово да проуча маршрута.
Дори не мога да ви се похваля, че чукарите, които обикаляхме, с цел да търсим водопада са същите, по които великият възрожденец е пасъл овце. Истината е, че преди да се заеме с националните каузи, Захарий Стоянов е бил пастир в бургаското село Подвис и варненското Тополи. Така че, овцете, които е гонил в миналото дребния Жендо, преди да се заеме с българските въстания са пасли трева на мястото на днешното летище „ Варна “.
По-късно в Котел напазарувахме, че дори и утолихме пиянския си апетит в локална кръчма. Шкембе чорбата не беше неприятна, само че това, с което ще запомня ресторанта е голямата табела „ пушенето неразрешено “ на входа и тежката димна завеса вътре. Actually, това е едно от отличителните неща при множеството провинциални кръчми в България. Не, че имам нещо срещу да се пуши, само че не мога да схвана за какво си вършат труда да поставят изобщо табелки, като всички сме наясно, че няма да се съблюдават.
Whatever, чувствам че ставам малко озлобен, тъй като от този прелестен град Котел видях единствено тази механа и локалният супермаркет. А, тук има даже щемпел от 100-те национални туристически обекта.
Furthermore, в близост е и село Жеравна – родното място на писателя Йордан Йовков. Толкова доста забележителности не съм пропущал да видя през живота си за един weekend от оня път, когато сменях полет на летището в Истанбул и прекарах 10 часа в една чакалня без да мога да изляза и да прегледам един от най-големите градове в света.
Anyway, по-късно удавих пътешественическата си тъга в щедро количество сунгурларска гроздова. Пяхме на караоке и „ Кога зашумят шумите “. Или най-малко аз си мисля, че пях, не съм сигурен какво тъкмо се е чувало. Тъй или иначе Бероново няма доста кой да се оплаква от подправеното ми пеене.
Аз също нямам право да се окайвам. „ Туризмът за родители “, който си спретнахме по никакъв начин не беше неприятен. Но високомерието ми по отношение на Сунгурларе и района се оказа много безпричинно.
Със сигурност би трябвало да прекарам най-малко още един weekend в този край, защото въпреки да няма доста хора, които към този момент да живеят тук, несъмнено има доста история, която можем да научим.
PS.
Когато детето ми порасне задоволително, че да може да чете ще може да види тази история (както и останалите) на фейсбук-страницата ми:
-Hey mate! През уикенда отиваме на вила в планината. Идвате ли?
-Къде тъкмо?
-В Сунгурларе.
-Сунгурларе??
-Има джакузи, барбекю, механа…и нещо доста значимо – всички ще сме без деца.
-Бройте ни!
Така mate, се стигна до пътешествието ни до това забравено от Бога място, за което желая да ви опиша през днешния ден. Сунгурларе е малко градче в област Бургас, което обаче е по-близо до Сливен, че дори и до Ямбол. С други думи по-близо е до Стара планина, в сравнение с до Черно море, въпреки и да не е напълно в планината. Не надалеч от автомагистралата и огромните градове, само че не е и напълно елементарно да стигнеш до такава степен. Като цяло Сунгурларе не е напълно покрай нищо забавно.
Това, както можете да прецените от цитирания нагоре диалог, по никакъв метод не повлия на преценката ни дали желаеме или не желаеме да пътуваме до Сунгурларе. Actually, нямаше безусловно никакво значение къде е дестинацията, най-важното беше основното предписание на идното странствуване – без деца!
Няма смисъл да се извинявам, всеки който има малко, цялостно с сила и все по-обогатяващ се речник детенце, може да оцени какво лекарство за душeвността е weekend в къща за посетители с компания от възрастни хора и без нито един памперс и нито една серия от „ Пес патрул “ (Чейс поема контроооол).
Бяхме няколко фамилни двойки идващи от другите краища на страната, само че всеки от тях прозорливо минал първо през бабите и дядовците, с цел да им остави децата си, и поели по странния маршрут към градче, чието име персонално на мен ми звучи доста италиански. Сунгурларе. La citta di Sungurlare! Звучи ми като че ли Валери Божинов го споделя с мазния си италиански акцент в някое от лайв видеата с лигавщини, които постоянно разгласява в обществените мрежи.
Оказа се, че има нещо италианско въпреки всичко в Сунгурларе и това е хубавото грозде. Само, че вместо прелестно вино, регионът е известен с фантастичната си гроздова ракия.
Това аз го научих от първа ръка. Макар че не беше единствено сунгурларска ракията. Като цяло в къщата за посетители, в която се събра нашата радостна компания беше нещо като Организация на обединените нации на ракиите. Имахме бургаска мускатова, търновска сливова, ямболска гроздова, кайсиева от Варна, плюс няколко тройно дестилирани представители на Ирландските земи и даже концентрат от студените съветски степи.
Разбирате ме, имам вяра, какво вършат родители на дребни деца, когато са цялостен weekend без дребните си деца. Имаше барбекю, някой беше донесъл караокое, а дните бяха Ивановден или Йордановден, а може би Антоновден, I don’t really know.
След толкоз години в тази страна към момента се учудвам на изобретателността, която вие българите проявявате, с цел да си намерите мотив да се напиете.
Къщата за посетители беше страхотна. Сторена по европроект и то очевидно без да е юридически опит да се отклоняват средства. Well, оказа се, че джакузито се доплаща настрана, само че и да желаеме няма по какъв начин да го използваме защото било зазимено. Това of curse го осъзнахме чак на втория ден. Между другото чак тогава осъзнахме и, че нямаме самун. Бяхме помъкнали половин цистерна с алкохол и две стада с свине под формата на пържоли и ребра, само че кой да се сети да купи повече самун и кисело мляко.
Тук е моментът да уточня и че не се намирахме напълно в Сунгурларе. Малко като в оня анекдот:
Откъде си?От София.По-конкретно?…ъ…Стара Загора
И нашата прелестна къща за посетители actually се намираше в едно дребно селце на 20км. от Сунгурларе, кръстено на основателя на Рибния буквар. Човекът изобразен на банкнотите от 10лв. в действителност е роден в намиращия се не доста надалеч град Котел, само че имало легенда, че в миналото родителите му като пътували натам и той се бил родил в това село. Легенда без никакво удостоверение, само че пък задоволителен мотив след години да кръстят селото Бероново. Можете да си визиите какъв брой впечатляваща история има този край.
Но да се върнем на нашите хранителни запаси. Въпреки тежкия махмурлук всички имахме ясни мемоари какъв брой неприятно зареден беше единственият хранителен магазин в Сунгурларе. Поради тази причина взехме решение да предприемем експедиция до Котел. Още повече, че някой (не споделям, че съм аз задължително) направи блестящото изобретение, че наоколо има хубав водопад, до който можем да се разходим без ненужно напрежение.
Водопадът mate, се назовава „ Синия вир “ и се намира в близкото село Медвен.
Натовари се нашата радостна компания в колите и се запътихме към водопада, защото ни беше по път преди хляба. Село Медвен е на 20-ина километра от Бероново, което си е най-малко половин час шофиране по неподдържаното третокласно шосе. Гледките по пътя изобилстваха от красиви поляни и хълмове, полуразрушени икономически постройки и безчет овце. Неясно от кое място се вземаха тези овце, в случай, че до момента в който минавахме през селата съвсем не се виждаха хора или най-малко обитаеми къщи.
В Медвен обстановката беше малко по-сериозна. Видяхме значително поддържани къщи, че дори и съгласно картата имаше нещо наречено „ еко населено място “ в края на селцето, тъкмо там където стартира пътеката за водопада. Само, че ние такова еко населено място по този начин и не видяхме. Нали съм ви казвал mate, че при пътешествията ни из българските хубости доста пъти се е случвало да не трябва да се доверяваме на навигацията в интернет, а на табелите по пътя. Well този случай не би трябвало да се доверявате и на табелите. Защото нас навигацията ни води по един стеснен път отвън селото и тъкмо там където съгласно общителната дама от Google би трябвало „ внезапно да завием надясно “, пътят се превръщаше в пътечка, пред която беше забодена кокетна табелка с надпис водопад „ Синия вир “.
Ние, несъмнено, не подозиращи, че може и навигация и пътни знаци да са в подъл скрит план против нашата разходка, паркирахме колите и тръгнахме през гората.
По пътя срещнахме крави, дребни дървени мостчета, туристическа маркировка на места, красиви дървета, приятни гледки към отсрещните хълмове и нито една мечка. Ободряваща разходка, която спомогна черните ни дробове да преработят много от изпития предната вечер алкохол.
В смешки и закачки и без да влачим деца, да им се караме, че пипат мръсотии и да тичаме след тях да не се пребият, единствено след половин час се оказа, че май подминаваме водопада, а дори не сме го видели.
Онази съща общителна дама от навигацията, която ни посъветва къде да отбием в този момент ни убеждаваше, че сме пристигнали до дестинацията. Най-впечатляващото нещо пред очите ни, обаче беше единствено едно enormous кравешко л*йно посред пътеката виеща се през храстите по хълма.
Тогава взех нещата в свои ръце. Запроврях се през драките надолу по ската, където трябваше да се намира реката и единствено след няколко минути се озовах на ръба на една отвесна канара, от която в случай че нямаш проблем с вестибуларния уред, можеш да се надвесиш и да видиш водопада.
Оказа се mate, че същинската екопътека до водопада е от другата страна на реката. Трябвало е да продължим малко по-напред по пътя с колите до въпросното еко населено място и оттова имало пътека, която ни води по десния бряг на реката до самото подножие на водопада.
Well, ние го видяхме от горната страна. При това провесени от стръмна канара, която в случай че бяхме с деца по никакъв метод не бихме доближили.
Това успокоение, обаче се загуби изцяло, когато по-късно осъзнах, че Медвен е родното село на Захарий Стоянов. И там е имало къща-музей, която, в случай че бяхме на странствуване с детето щяхме да посетим, защото щях авансово да проуча маршрута.
Дори не мога да ви се похваля, че чукарите, които обикаляхме, с цел да търсим водопада са същите, по които великият възрожденец е пасъл овце. Истината е, че преди да се заеме с националните каузи, Захарий Стоянов е бил пастир в бургаското село Подвис и варненското Тополи. Така че, овцете, които е гонил в миналото дребния Жендо, преди да се заеме с българските въстания са пасли трева на мястото на днешното летище „ Варна “.
По-късно в Котел напазарувахме, че дори и утолихме пиянския си апетит в локална кръчма. Шкембе чорбата не беше неприятна, само че това, с което ще запомня ресторанта е голямата табела „ пушенето неразрешено “ на входа и тежката димна завеса вътре. Actually, това е едно от отличителните неща при множеството провинциални кръчми в България. Не, че имам нещо срещу да се пуши, само че не мога да схвана за какво си вършат труда да поставят изобщо табелки, като всички сме наясно, че няма да се съблюдават.
Whatever, чувствам че ставам малко озлобен, тъй като от този прелестен град Котел видях единствено тази механа и локалният супермаркет. А, тук има даже щемпел от 100-те национални туристически обекта.
Furthermore, в близост е и село Жеравна – родното място на писателя Йордан Йовков. Толкова доста забележителности не съм пропущал да видя през живота си за един weekend от оня път, когато сменях полет на летището в Истанбул и прекарах 10 часа в една чакалня без да мога да изляза и да прегледам един от най-големите градове в света.
Anyway, по-късно удавих пътешественическата си тъга в щедро количество сунгурларска гроздова. Пяхме на караоке и „ Кога зашумят шумите “. Или най-малко аз си мисля, че пях, не съм сигурен какво тъкмо се е чувало. Тъй или иначе Бероново няма доста кой да се оплаква от подправеното ми пеене.
Аз също нямам право да се окайвам. „ Туризмът за родители “, който си спретнахме по никакъв начин не беше неприятен. Но високомерието ми по отношение на Сунгурларе и района се оказа много безпричинно.
Със сигурност би трябвало да прекарам най-малко още един weekend в този край, защото въпреки да няма доста хора, които към този момент да живеят тук, несъмнено има доста история, която можем да научим.
PS.
Когато детето ми порасне задоволително, че да може да чете ще може да види тази история (както и останалите) на фейсбук-страницата ми:
Източник: flashnews.bg
КОМЕНТАРИ