Тази история не е моя. Тя е на баба ми.

Тази история не е моя. Тя е на баба ми. Светлина на пътя ѝ.

Но съм сигурна, че тя е желала да я опише на някого. Но в никакъв случай не е посмяла. От позор, от обезсърчение, от изтощение.

Това е историята на доста дами. Хиляди фрагменти от потулени родови секрети, табута, несбъднали се копнежи за примерно семейство. Неистов и ревностен блян да се скрие нежеланото, грозното, непоносимото зад стените на дома. Съществува избрана фамилна съвест, която пази целостта на фамилната система. Тази целокупност стои в скритите порядки, които подкрепят потока на систематичната сила в услуга на свързването. Като предписание то би трябвало да се реализира чрез любовта – само че в случай че тя липсва в връзките, се появяват разнообразни признаци на нарушавания баланс. В фамилните констелации личността се осмисля и преглежда в подтекста на групата. Затова и нейната орис оказва въздействие на родовата динамичност.

Всяко последващо потомство носи на плещите си белезите на страданието на предците си.

За да излекуваме себе си, с цел да пуснем виновността от трансферираната болежка, е нужно да се надигнем пред нея. И шерването на фамилната загадка е единственият метод. Споделената болежка ни сплотява и се трансформира в лекарство за другите.

Моля се за всички дами като баба ми. Защото картината от нейното страдалчество в никакъв случай не напусна съзнанието ми. Покрита от нейните и моите сълзи.

Нищо не съумя да изтрие загатна и до през днешния ден.

Баба ми и дядо ми, дружно с техния наследник – моя вуйчо, живееха в общежитие. Две стаи.

В едната спяха дядо и вуйчо, а в другата – баба ми. Тя беше отделена там като осъдена. Сама.

Сама, дружно с малко мебели, легло и скрин, на който държеше медикаментите си, подредени в две кошнички. Педантично ги зареждаше и се грижеше в никакъв случай да не свършват. Защото страданието ѝ в никакъв случай не я оставяше, болките бяха непрекъснат сателит и се постановяваше да бъдaт потушавани.

Помня, че когато идвах на посетители, спях при нея. Спяхме дружно на нейното легло – аз, обърнала тил към нея, а тя ме прегръщаше. Така се унасях.

Но постоянно я чувах да плаче безшумно. Тя мислеше, че не слушам, стараеше се да не слушам. И се надяваше да не разбирам. Но тези дни са запечатали загатна толкоз мощно.

Преглътнатите ѝ сълзи, премълчаните думи, подцененият яд от неразбирателствата с дядо ми. Многобройните случаи, в които тя си тръгваше с мен на разположение в обезверено бягство от безмълвното неуважение към сълзите ѝ, от грубото и безогледно отменяне на молбите ѝ да бъде чута, от унизителното заклеймяване на опитите ѝ да получи почитание и грижа.

Дядо имаше условия.

Кога и по какъв начин да е сервирана вечерята.

Как да се случват нещата.

Без условия, без да има място за нейното мнение.

Дядо обичаше да гледа футболни мачове. Когато го правеше, трябваше да стоим безмълвно, другояче това го напрягаше и ставаше невъобразимо експлозивен. Разбирах, че се постанова да се съобразяваме с настроението и благоразположението му, с цел да не го ядосаме – по този начин ми споделяше баба. Дядо беше добър, когато беше спокоен. Околните трябваше да се грижат той да е спокоен. Бяхме длъжни да пазим тишина.

Така аз и баба бяхме научени, че от нас зависи той да се държи добре към нас. И надлежно ние бяхме отговорни, в случай че той се държеше нападателно.

Това обаче не важеше за баба – в случаите, в които тя се усещаше зле, дядо не ѝ обръщаше внимание. Това си беше нейна отговорност. И тя отиваше в стаята си при кошничките с подредените медикаменти. Сама с казуса си, с болката и сълзите си.

Хиляди дами всекидневно преглъщат сълзите си. Пият безмълвно медикаменти, с цел да подценен страданието си, така както самите те редовно са подценявани от мъжете си. Стоически, оставайки в един капан само с цел да запазят мира у дома. За да крепят крехкото статукво на образцовото семейство. Защото съпрузите им в никакъв случай не са имали смелостта да бъдат опора в взаимното партньорство. Обществото индиферентно поддържа многовековните старания на дамите да пазят разпадащия се имидж на патриархалния фамилен модел. Един първообраз на феодални връзки, на робство, в които феодалът има права над закрепостения, има и поддръжката на близките в рода, околните и роднините. Едно легитимирано двуличие пред рухването на система, която настойчиво и целеустремено крие своите дефекти и цялата тежест на този разтърсен градеж лежи на плещите на дамите. Разчитайки напълно на пословичната им преданост, пасивно наслагвайки им хиляди непознати вини, без да имат опция да избегнат несподелената отговорност от домашните отговорности.

Жените последователно усвояват един нездравословен перфекционизъм да поправят, избавят и угаждат на прочувствено незрели или недостъпни мъже, подготвени задушевно да трансферират отговорността от неангажиранността си заради неумението си да се оправят със личните си личностови дефицити, предостатъчно опирайки се на публичната поддръжка.

Какво кара дамите да остават там, където са унизени, унижавани, неглижирани или оставени на личните си мрачни мисли с години?

Съществува отдавнашен и прикрит зад благовъзпитание публичен напън върху дамите, който интензивно моли към самосъзнанието им, оформяйки обществената им роля. Добронамерено им се споделя какви да бъдат, по какъв начин да се държат и по какъв начин да одобряват отношението към тях. В основата си посланието към тях е следното – дамата се грижи, тя би трябвало да бъде нежна, покорна, неизискваща, да отстъпва, да бъде склонна на взаимни отстъпки, да се преценява с другите, да им бъде от изгода – т.е да бъде комфортна и да пасне на действителността на близките. Да мимикрира по отношение на условията на средата и хората, които я обкръжават.  Моделирането на личността ѝ стартира още от ранно детство – точно поради това множеството дами дотолкоз са усвоили и интегрирали тази роля, че тя се е трансформирала в част от идентичността им. На някакъв стадий обаче налаганото примирие пред събитията стартира да отстъпва пред зараждащата се в тях нетърпимост и яд пред невъзможността да показват себе си по метод, задоволителен за тях самите. И тогава поражда първата рецесия на женската еднаквост – " Коя съм аз? "  Дали мога да бъда себе си, или живея, с цел да бъда в услуга на другите?

Жените са приучавани да се грижат за всички останали дори да е в ущърб на личното им благоденствие. Много от тях разказват любовта като някаква жертвоготовност, като принос към олтара на фамилната единодушие. И никой никога не моли да се погрижат за себе си, даже в противен случай - в фетиш е повдигнат героизмът им философски да понасят всякакво отношение щом е за концепцията всички да са щастливи. Има и друго.