Силно начало в Кан - зомби-апокалипсис, модерни клетници, кърваво оцеляване в бразилската пустош
Тази година фестивалът в Кан е под знака на обновлението, което върви във всички направления – от поправки на пространства и промени в екипите до нов метод към програмирането. В Официалната селекция, Петнадесетдневката на режисьорите и Седмицата на рецензията има цели 22 първи кино лентата, измежду които ще се избере носителят на най-престижното отличие за млад режисьор „ Златната камера “. Всичко това приказва за търсещ дух, надалеч от успокоението и самодоволството.
Дори за галата по откриването уредниците направиха рисков ход с избора на зомби-комедия. „ Мъртвите не умират “ на паметния Джим Джармуш , едно от обичаните деца на Кан, е зловещо-забавна история, „ трагикомичен фарс “, черна комедия с всевъзможни намигвания към филми и жанрове. Цяло угощение за киномана са и многото вътрешни закачки с герои от филмите на самия Джармуш – да вземем за пример героят на Адъм Драйвър се споделя Петерсън... Една дума се повтаря натрапчиво през целия филм и тя е определяща за стила и визията на Джармуш – „ чудноват “ (и синонимите ѝ – необикновен, необикновен, необикновен и т.н). Филмът обаче отива надалеч оттатък зомбитата, които изпълзяват от гробовете, изкривени и гърчави и потеглят да атакуват хората.
Българската аудитория не е изключително фамилиаризирана със зомби-жанра и изобщо с филмите на ужасите (мисля за положително, не ни стигат нашите си ужаси), само че на Запад те имат солидни обичаи. Джармуш признава, че се е въодушевил от „ Нощта на живите мъртви “ на майстора на постмодерния зомби-жанр Джордж А. Ромеро и още той е посочил, че зомбитата не са към този момент Годзила и Франкенщайн, а „ това сме ние “. „ Те са артикул на системата, знак че общественият ред е опустошен. Зомбитата могат да се преглеждат като метафора, те се натоварени с метафори “ – изясни режисьорът на конференцията.
Всъщност филмът приказва за най-сериозните проблеми на света, само че с интелектуална подигравка и бодро обезсърчение. Причината за нашествието на мрачните същества е екологична злополука, провокирана от фракинг на полюсите (донесъл положителни печалби), в резултат на което Земята сменя оста си. Денят не свършва, часовниците стопират, телефоните са прекратени, радио и телевизия работят нестабилно, луната набъбва, котките изчезват, кравите бягат. Никой не изяснява какво става и тримата служители на реда от тихото провинциално градче Сентървил би трябвало да се оправят с ситуацията. Но то става неудържимо... „ Ще свърши зле “ си повтаря през цялото време ченгето на Адам Драйвър. Така и става, само че режисьорът не стопира да ни припомня, че това е просто кино, приятно-страшно. Даже в един миг ченгетата се питат по какъв начин е по сюжет, кой го е чел и по какъв начин по дяволите ще свърши... Режисьорът обаче крепко държи юздите и най-после изненадва всички. Няма да кажем по какъв начин...
Зомбита, само че африкански, там са джинове, се явяват и в различен филм („ Атлантик “), само че за това по-късно... Явно се оформя наклонност. Или някаква мода?
Не зомбита, а модерни клетници виждаме в „ Клетниците “ , свободно въодушевен от духа на романа на Юго. Става дума за хората от гетата в парижките покрайнини и по-специално Монфермей, където са разположени гаврошовците на Виктор Юго и където през днешния ден взривоопасно е струпана голяма човешка сила, яд и обезсърчение. Филмът стартира с документални фрагменти от всенародната наслада от Световната купа по футбол и след това брутално ни вкарва в свят, раздиран от несъгласия, напрежения и разлики - цвета на кожата, религията, класата... „ Сякаш единствено футболът можеше да ни сплоти “ – признава режисьорът.
" Клетниците "
„ Клетниците “ в огромна степен е автобчиографичен, а полезността му е в достоверния взор. Режисьорът Ладж Ли е самообразован, французин, по генезис от Мали и пристрастеността му от дребен е да снима. „ В този филм описвам малко за живота си, за опита си, за този на моите близки... Всичко вътре е е основано на прекарвания: еуфорията от Световната купа, новото ченге в квартала, историята с дрона... В продължение на 5 години снимах всичко, което ставаше в квартала и най-много ченгетата, върших им наблюдаване... Исках да покажа цялото разнооблазие в живота на тези квартали... Това е моята снимачна площадка! “
Ли стартира с документални филми за квартала и прави филм за протестите от 2005 „ 365 дни в Клиши-Монфермей “, който снима безусловно от прозореца си. „ Снимах ден, два, седмица и по този начин цяла година! Имах стотина часа недопечен материал, доста публицисти желаеха да купят фрагментите, тъй като бях единствен с взор от вътрешната страна. Реших че няма да продам и един кадър, а ще направя собствен филм. “ После го качва свободно в Интернет.
Израства като режисьор в колектива от съмешленици „ Куртражме “, който пуска всичките си филми в мрежата. На същия принцип – една камера и цялостна импровизация прави „ 365 дни в Мали “. Иска да опровергае медиите, които дават погрешна картнина за живота там. Предлага кино лентата на малките екрани, те желаят промени и той го качва в Мрежата. С „ Клетниците “ методът му е същият – първо прави късометражен със заглавие „ Клетниците “, номиниран за „ Сезар “ и с премия от Клермон-Феран. После уголемява и добавя исторята си и прави първия си игрален пълнометражен филм, стъписващо професионален. В първите 40 минути потапя фена в света на модерното гето, прави нещо като хроника, след това влиза в екшъна. Но няма да намерите клишетата дрога, оръжие, рап-музика, сленг. Причината за напрежението и отчаянието, знаем, са безработицата и бедността. Но погледът на режисьора тук е безусловно справедлив. „ Опитах се да бъда допустимо най-справедлив “ – споделя той и демонстрира и служителите на реда, патрулиращи в предградието (където съжителстват 30 националности), и жителите като жертви на една несправедлива система. А главната му цел е да покаже същинската, а не медийната картина, сред които зее бездна. „ Как политиците могат да решат проблемите ни, когато не ни познават, не знаят по какъв начин живеем, какви са нашите кодове? “- пита той. И приканва: „ Много бих желал Президентът да види кино лентата, в случай че това ще го накара да осъзнае действителностите в тази страна. “
„ Клетниците “ безспорно предизвика интерес и освен зрителски. Човечен и откровено зает с общото живеене, с гневен темп, чудесно споен актьорски екип и пулсиращо изображение от камера от ръка той стреля право в „ Палмата “. „ Дийпан “ на Жак Одиар, взел оценката през 2015, очерта профила на политическото кино с човешко лице. Тук обаче имаме освен това - погледът от вътрешната страна...
Другият филм, който разбуни духовете, е бразилският „ Бакурау “ на Клебер Мендонса Фильо и Жулиано Дорнелес . Дорнелес е художник в киното, който тук е в ролята и на сърежисьор. Действието се развива в близкото бъдеще, а мястото е митичният и изсъхнал бразилски сертон, обичан фон на режисьорите от Синема ново от 60-те. След заравяне на най-старата жена в селцето Бакурау, то мистериозно изчезва от картата. Хората страдат от сушата, от пропагандите на безсрамни политици, близкият язовир е празен и им носят вода с водоноска. Не стига това, само че стартират и необясними убийства, които най-после прерастват в гневна кланица... Оказва се, че в близост скита неидентифициран екип от убийци, свръхвъоръжени и тотално безмилостни. Те методично избиват почтени хора, които наблюдават с дрон във тип на летяща паница. Става ясно единствено, че са американци, предвождани от началник с нацистко лъчение. За да оцелеят, локалните са принудени да се пазят и безкомпромисно вземат самодейността в свои ръце. На помощ им идват героите и духът на традицията – един ексцентричен кангасейро от ерата на постинтернет. В съзнанието на фена незабелязано се наслагват разнообразни пластове от филмовата история, само че това е съвременна версия на бразилския Североизток, прочут от типичен творби на литературата и филмите на Глаубер Роша, Руи Гера, Нелсон Перейра дос Сантос. Жанрът леко минава от научна фатнтастика в уестърн, стилът е реален, на моменти натуралистичен, демонстрират се локални традиции и ритуали, паралелно с тях новите технологии. Архаично и супермодерно се редуват в едно митологично време.
Киноманите могат да открият доста референции към историята на Бразилия – като американската доминация, „ коронеризма “ (до 30-те локалната власт е в ръцете на едри земевладелци, наричани „ полковници “, които управляват всичко). Преплетени са доста сюжетни линии и доста жанрови клишета са преосмислени. „ Либерасион “ дефинира „ Бакурау “ като „ брутална дистопия “ и филмът като че ли фактически желае да ни внуши, че бъдещето е и наше настояще. Но той е също и отдаване на респект на бразилската културна традиция – с кангасейросите, глада, насилието, ужасяваща беднотия на Североизтока и безконечната борба за оцеляване. Той е и политическо обръщение – общността би трябвало да се пази сама против непознато настъпление и локалните политици. Фремо беше споделил, че селекцията тази година е „ сантиментална и политическа “. В „ Бакарау “ няма романтика, само че пък има политика, поднесена извънредно и художествено. Използвани са американски анаморфотни обективи „ Панавижън “ от 70-те години, които придават на изображението „ промишлен тип, необикновен за бразилското кино “.
Оптичните деформации на тези обективи американци, предвождани от началник с тип и държание на „ нацист “, извикват спомен за едно добре познато кино – американското, само че също по този начин стоят някак непознати. „ Бакурау “ е име на село, само че също и име на нощна птица. Думата внушава концепцията за нещо тайнствено, което се появява от тъмнината когато изиска. Точно като жителите на селото, справили се коренно със сполетялото ги зло.
На откриването водещият церемонията Едуар Баер сподели нещо, което обобщава духа на киното и фестивалите: „ Киното - това е киносалонът, това е да сме дружно. Не е като да ядеш пици вкъщи пред Нетфликс “.
Дори за галата по откриването уредниците направиха рисков ход с избора на зомби-комедия. „ Мъртвите не умират “ на паметния Джим Джармуш , едно от обичаните деца на Кан, е зловещо-забавна история, „ трагикомичен фарс “, черна комедия с всевъзможни намигвания към филми и жанрове. Цяло угощение за киномана са и многото вътрешни закачки с герои от филмите на самия Джармуш – да вземем за пример героят на Адъм Драйвър се споделя Петерсън... Една дума се повтаря натрапчиво през целия филм и тя е определяща за стила и визията на Джармуш – „ чудноват “ (и синонимите ѝ – необикновен, необикновен, необикновен и т.н). Филмът обаче отива надалеч оттатък зомбитата, които изпълзяват от гробовете, изкривени и гърчави и потеглят да атакуват хората.
Българската аудитория не е изключително фамилиаризирана със зомби-жанра и изобщо с филмите на ужасите (мисля за положително, не ни стигат нашите си ужаси), само че на Запад те имат солидни обичаи. Джармуш признава, че се е въодушевил от „ Нощта на живите мъртви “ на майстора на постмодерния зомби-жанр Джордж А. Ромеро и още той е посочил, че зомбитата не са към този момент Годзила и Франкенщайн, а „ това сме ние “. „ Те са артикул на системата, знак че общественият ред е опустошен. Зомбитата могат да се преглеждат като метафора, те се натоварени с метафори “ – изясни режисьорът на конференцията.
Всъщност филмът приказва за най-сериозните проблеми на света, само че с интелектуална подигравка и бодро обезсърчение. Причината за нашествието на мрачните същества е екологична злополука, провокирана от фракинг на полюсите (донесъл положителни печалби), в резултат на което Земята сменя оста си. Денят не свършва, часовниците стопират, телефоните са прекратени, радио и телевизия работят нестабилно, луната набъбва, котките изчезват, кравите бягат. Никой не изяснява какво става и тримата служители на реда от тихото провинциално градче Сентървил би трябвало да се оправят с ситуацията. Но то става неудържимо... „ Ще свърши зле “ си повтаря през цялото време ченгето на Адам Драйвър. Така и става, само че режисьорът не стопира да ни припомня, че това е просто кино, приятно-страшно. Даже в един миг ченгетата се питат по какъв начин е по сюжет, кой го е чел и по какъв начин по дяволите ще свърши... Режисьорът обаче крепко държи юздите и най-после изненадва всички. Няма да кажем по какъв начин...
Зомбита, само че африкански, там са джинове, се явяват и в различен филм („ Атлантик “), само че за това по-късно... Явно се оформя наклонност. Или някаква мода?
Не зомбита, а модерни клетници виждаме в „ Клетниците “ , свободно въодушевен от духа на романа на Юго. Става дума за хората от гетата в парижките покрайнини и по-специално Монфермей, където са разположени гаврошовците на Виктор Юго и където през днешния ден взривоопасно е струпана голяма човешка сила, яд и обезсърчение. Филмът стартира с документални фрагменти от всенародната наслада от Световната купа по футбол и след това брутално ни вкарва в свят, раздиран от несъгласия, напрежения и разлики - цвета на кожата, религията, класата... „ Сякаш единствено футболът можеше да ни сплоти “ – признава режисьорът.
" Клетниците "
„ Клетниците “ в огромна степен е автобчиографичен, а полезността му е в достоверния взор. Режисьорът Ладж Ли е самообразован, французин, по генезис от Мали и пристрастеността му от дребен е да снима. „ В този филм описвам малко за живота си, за опита си, за този на моите близки... Всичко вътре е е основано на прекарвания: еуфорията от Световната купа, новото ченге в квартала, историята с дрона... В продължение на 5 години снимах всичко, което ставаше в квартала и най-много ченгетата, върших им наблюдаване... Исках да покажа цялото разнооблазие в живота на тези квартали... Това е моята снимачна площадка! “
Ли стартира с документални филми за квартала и прави филм за протестите от 2005 „ 365 дни в Клиши-Монфермей “, който снима безусловно от прозореца си. „ Снимах ден, два, седмица и по този начин цяла година! Имах стотина часа недопечен материал, доста публицисти желаеха да купят фрагментите, тъй като бях единствен с взор от вътрешната страна. Реших че няма да продам и един кадър, а ще направя собствен филм. “ После го качва свободно в Интернет.
Израства като режисьор в колектива от съмешленици „ Куртражме “, който пуска всичките си филми в мрежата. На същия принцип – една камера и цялостна импровизация прави „ 365 дни в Мали “. Иска да опровергае медиите, които дават погрешна картнина за живота там. Предлага кино лентата на малките екрани, те желаят промени и той го качва в Мрежата. С „ Клетниците “ методът му е същият – първо прави късометражен със заглавие „ Клетниците “, номиниран за „ Сезар “ и с премия от Клермон-Феран. После уголемява и добавя исторята си и прави първия си игрален пълнометражен филм, стъписващо професионален. В първите 40 минути потапя фена в света на модерното гето, прави нещо като хроника, след това влиза в екшъна. Но няма да намерите клишетата дрога, оръжие, рап-музика, сленг. Причината за напрежението и отчаянието, знаем, са безработицата и бедността. Но погледът на режисьора тук е безусловно справедлив. „ Опитах се да бъда допустимо най-справедлив “ – споделя той и демонстрира и служителите на реда, патрулиращи в предградието (където съжителстват 30 националности), и жителите като жертви на една несправедлива система. А главната му цел е да покаже същинската, а не медийната картина, сред които зее бездна. „ Как политиците могат да решат проблемите ни, когато не ни познават, не знаят по какъв начин живеем, какви са нашите кодове? “- пита той. И приканва: „ Много бих желал Президентът да види кино лентата, в случай че това ще го накара да осъзнае действителностите в тази страна. “
„ Клетниците “ безспорно предизвика интерес и освен зрителски. Човечен и откровено зает с общото живеене, с гневен темп, чудесно споен актьорски екип и пулсиращо изображение от камера от ръка той стреля право в „ Палмата “. „ Дийпан “ на Жак Одиар, взел оценката през 2015, очерта профила на политическото кино с човешко лице. Тук обаче имаме освен това - погледът от вътрешната страна...
Другият филм, който разбуни духовете, е бразилският „ Бакурау “ на Клебер Мендонса Фильо и Жулиано Дорнелес . Дорнелес е художник в киното, който тук е в ролята и на сърежисьор. Действието се развива в близкото бъдеще, а мястото е митичният и изсъхнал бразилски сертон, обичан фон на режисьорите от Синема ново от 60-те. След заравяне на най-старата жена в селцето Бакурау, то мистериозно изчезва от картата. Хората страдат от сушата, от пропагандите на безсрамни политици, близкият язовир е празен и им носят вода с водоноска. Не стига това, само че стартират и необясними убийства, които най-после прерастват в гневна кланица... Оказва се, че в близост скита неидентифициран екип от убийци, свръхвъоръжени и тотално безмилостни. Те методично избиват почтени хора, които наблюдават с дрон във тип на летяща паница. Става ясно единствено, че са американци, предвождани от началник с нацистко лъчение. За да оцелеят, локалните са принудени да се пазят и безкомпромисно вземат самодейността в свои ръце. На помощ им идват героите и духът на традицията – един ексцентричен кангасейро от ерата на постинтернет. В съзнанието на фена незабелязано се наслагват разнообразни пластове от филмовата история, само че това е съвременна версия на бразилския Североизток, прочут от типичен творби на литературата и филмите на Глаубер Роша, Руи Гера, Нелсон Перейра дос Сантос. Жанрът леко минава от научна фатнтастика в уестърн, стилът е реален, на моменти натуралистичен, демонстрират се локални традиции и ритуали, паралелно с тях новите технологии. Архаично и супермодерно се редуват в едно митологично време.
Киноманите могат да открият доста референции към историята на Бразилия – като американската доминация, „ коронеризма “ (до 30-те локалната власт е в ръцете на едри земевладелци, наричани „ полковници “, които управляват всичко). Преплетени са доста сюжетни линии и доста жанрови клишета са преосмислени. „ Либерасион “ дефинира „ Бакурау “ като „ брутална дистопия “ и филмът като че ли фактически желае да ни внуши, че бъдещето е и наше настояще. Но той е също и отдаване на респект на бразилската културна традиция – с кангасейросите, глада, насилието, ужасяваща беднотия на Североизтока и безконечната борба за оцеляване. Той е и политическо обръщение – общността би трябвало да се пази сама против непознато настъпление и локалните политици. Фремо беше споделил, че селекцията тази година е „ сантиментална и политическа “. В „ Бакарау “ няма романтика, само че пък има политика, поднесена извънредно и художествено. Използвани са американски анаморфотни обективи „ Панавижън “ от 70-те години, които придават на изображението „ промишлен тип, необикновен за бразилското кино “.
Оптичните деформации на тези обективи американци, предвождани от началник с тип и държание на „ нацист “, извикват спомен за едно добре познато кино – американското, само че също по този начин стоят някак непознати. „ Бакурау “ е име на село, само че също и име на нощна птица. Думата внушава концепцията за нещо тайнствено, което се появява от тъмнината когато изиска. Точно като жителите на селото, справили се коренно със сполетялото ги зло.
На откриването водещият церемонията Едуар Баер сподели нещо, което обобщава духа на киното и фестивалите: „ Киното - това е киносалонът, това е да сме дружно. Не е като да ядеш пици вкъщи пред Нетфликс “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ