* * *Тъжно е... Мъка те дави,къса сърцето до смърт.Животът

* * *

Тъжно е... Мъка те дави,
къса сърцето до гибел.
Животът не те оставя
мирис да поемеш измежду път.
Лягаш. Горчивата мисъл
все във съня ти кръжи.
Сякаш по този начин си предопределен.
Как да живееш, кажи?
Страда душата, не знаеш
по какъв начин ти да я утешиш.
Питаш се по какъв начин ли отчаян 
пътя си да извървиш.
Участ, кой те измисли?
Няма вяра, ни вик.
Става животът неправилен,
щом е лишен от обич.

1913 

*  *  *  

Ех, ти Рус, родино моя.
Стари къщи измежду лъчи.
Тихо над земята твоя
синева навсякъде мълчи.

Като друмник богомолец
виждам твоите поля.
Там над сухите тополи
звън небесен се разля.

Мед и ябълки ухаят
в черквите на твоя Спас.
По поляните играят
танци младите в унес.

Там над степната пътека
с бяг перчема си развях.
Звън на обеци отеква
със девическия смях.

Викне ли тълпата свята:
„ Вместо в Рус, живей във парадайса “
Ще им кажа: „ Аз земята
родна с нищо не замествам! “

1914 

*  *  *

О, имам вяра, имам вяра, има благополучие,
а слънцето пред мене ясно
свети с молитва многогласна
с знамение и съпричастие.
О, имам вяра, имам вяра, има благополучие.

Звъни, звъни, Русийо, златна.
Ечи ти, ветре, полудял.
Блажен е, който е схванал
душата съветска необятна.
Звъни, звъни, Русийо, златна.

Обичам буйните води,
вълните, звездното зарево,
благословеното страдалчество,
благословения народ.
Водите, безконечния живот.

1917

*  *  * 

Снежни ветри, засипете в мене
извървяната дотук диря.
Искам да остана аз младенец,
цвят от избуялата межда.

Искам с песента пастирска
да напусна този печален свят,
във ушите ми звънчета желая
да насипе вечерният сняг.

Чиста е пътеката му бяла
и затрупва болката във мен.
Искам аз дърво самотно спряло
да съм във крайпътното поле.

Искам самичък измежду конското пръхтене
да прегърна ледения шубрак.
Приеми, луна, в нощта от мене
моята горест и прощален час.

1919-1920

*  *  *

Не скърбя, не зова, не рева.
Ще отмине всичко като пушек.
Своя предел съдбоносен ще прекрача.
Няма да се върнат мойте дни.

Ти, сърце, не биеш във гърдите
както в миналото. Към теб пълзи
мразовит студ. Едва ли отново ще бродя
необут в лъките с белите брези.

И духът на скитника угасва
в пламъка на устните, а ти
си отиваш, моя младост ясна,
с блясъка на сините очи.

И затихват пристрастеностите ми постепенно.
Сън ли е, че съм живял? А ти?
Сякаш с розов кон във заран ранна
прелетях над земни висоти.

Всички, всички до един сме тленни.
Падат листите на клена млад...
Нека са вовек благословени
всеки жив и мъртъв цвят.

1922

*  *  *

Довиждане, приятелю, белким
дотука стопира земният ни път.
Разделяме се. Чака ме сама
само проклетницата гибел.

Довиждане, приятелю, непотребни са
и жестове, обятия и слова.
Животът е една небивалица,
само че нищо ново и в гибелта.

1925 

Превод от съветски език Борис Данков