Защо нямаме дисидентско движение след Пражката пролет
Свободата измежду младежите прониква в облеклото, косите, брадите и външния тип
Интервенцията на войските на пет страни от Варшавския контракт (Съветския съюз, Полша, Германска демократична република, Унгария и България) в Чехословакия в нощта на 20 против 21 август 1968 година, раздрусва европейските социалистически страни, цяла Европа и света. Това е първата и за благополучие си остава единствената военна интервенция на ръководената от Съветския съюз военно-политическа организация. А като се има поради, че в нея вземат участие 225 хиляди военни, тя минава съвсем безкръвно (загиват 108 жители на Чехословакия и 24 военни от интервентите). Затова най-важни са не военните, а политическите й последствия. Те са огромни. Една от най-незначителните тогава, само че трансформирала се в голям проблем за управляващите години по-късно, е раждането на източноевропейското дисидентство.
Действително, иманентно съществуващото публично неодобрение както в Чехословакия, по този начин и при интервентите, се трансформира в проведено придвижване, което отхвърля системата от позициите на личните й идейни правила. Дисидентството е тъкмо това: открита битка със системата посредством нейните хрумвания, а не просто антикомунистически дейности. Никак не е инцидентно, че произходът на думата идва от историята на църквата.
Но в България не е по този начин. Не че няма протестни групички в столицата и в страната, не че няма интелектуално неодобрение. Но те не се трансформират в огранизирано дисидентстско придвижване. И това ще стане, само че две десетилетия по-късно. Затова въпросът ми е за какво българското дисидентство не се ражда тогава.
Обществените настройки в България се отличават на първо място с националната русофилия, родена от ролята на Русия в Освобождението. Тя оказва помощ на комунистите да се утвърдят във властта по-лесно и отслабва съпротивата. Унгарската гражданска война от 1956 година за малко разсънва опозиционните настройки, само че те бързо са потиснати. Нещата стартират да се трансформират едвам през 60-те години, когато разведряването провокира либерализация, а икономическите компликации карат ръководещите да помислят за промени. Такава е картината в цяла Източна Европа, довела до Пражката пролет в Чехословакия, а в България до новия стопански механизъм и интелигентското оживление.
Пражката пролет разсънва сериозния дух на младите българи, израснали в системата и оценяващи я сериозно. Новата вълна свободомислие идва с IX Световен фестивал на младежта и студентите (28 юли – 6 август), за присъединяване в който българските младежи с боязън чакат Бийтълс. Е, това не става, само че концерти вършат унгарската рок-група „ Сириус ”, чешката „ Фрамус Файв ”, югославската „ Елипсите ”, Спайдърс (от ФРГ), провокирали екстаз измежду младежта. Свободата прониква в облеклото, косите, брадите и външния тип.
Младежите реагират най-бурно на повратния 21 август. Най-ярка е акцията на трима студенти историци от Софийския университет – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. В началото на септември те създават 200 позива с текст „ Вън войските на марионетката Живков от Чехословашка социалистическа република! ”, които пускат в пощенски кутии в София и Пловдив. В средата на октомври се пробват да повторят интервенцията, като този път демонстрират съпричастие със руските дисиденти с текста на позивите: „ Петима руски комунисти направиха проява на Червения площад, какво правиш ти? “ и „ Тежки присъди получиха петима руски жители, изразили взаимност с Чехословашка социалистическа република. Хора бдете! “. Тук всичко завършва, тъй като тримата са задържани, а през 1969 година са наказани на затвор (от 3 години до година и два месеца).
Отново в Историческия факултет на СУ през септември преподавателят по модерна история доцент Христо Несторов декларира в лекции пред студенти-задочници, че интервенцията е неприемлива за комунистически страни. Той е някогашен партизанин и деен герой, което не пречи да го изключат от Българска комунистическа партия, единствено че по-късно изключването е анулирано поради намесата на Людмила Живкова, някогашна студентка във факултета.
Малко по-различна е активността на групата на Петър Бояджиев и Алфред Фосколо (с татко французин). Те приготвят позиви още през 1966 година по отношение на IX конгрес на Българска комунистическа партия, в които приканват за „ независимост, тъждество и национална самостоятелност ” и за излизане на България от Варшавския контракт. Тогава това им се разминава, само че на 15 август 1968 година първо Бояджиев, а след това Фосколо и техните другари са задържани и наказани на разнообразни периоди затвор, от които четиримата излежават общо 21 година След което емигрират.
В крайдунавския град Русе протестна група основават синът на прочут анархист Жерминал Чивиков и морякът Любомир Собаджиев. През 1969 година и те са задържани за разпространение на позиви с „ оскърбителен изказвания против националната власт “. Зад тази дефиниция се крие осъждането на окупацията на Чехословакия от социалистически страни, на „ алената буржоазия ”, привилегиите на дейните борци и неналичието на демократични свободи. И те са наказани на от 3 до 5 години затвор.
Организирано неодобрение през 1968 година има и във Видин (Г. Малтезос), Казанлък (Методи Ташев), Разград (И. Марков), Димитровград (М. Челебиев), Лом (Е. Трайков). Общото сред всички тях е, че недоволството е изразено от младежи, които подлагат на критика така наречен действителен социализъм от леви позиции, тъй като българските действителности не дават отговор на концепциите за независимост и тъждество, на които са ги учили. Тези прояви дават отговор на правилата на дисиденството, само че всички протестиращи са задържани и наказани, което не им разрешава да основат дисидентско придвижване.
Почти сигурна съм, че в архивите на Държавна сигурност могат да се открият още случаи на митинг против потушаването на Пражката пролет. Защо тогава приказваме за дисидентско придвижване в България едвам през 1988 година? Според мен, тъй като в България има друга социална атмосфера от тази в страните от Централна Европа. Достатъчно е да прочетем спомените на бойците от двата български полка, взели участие в интервенцията в Чехословакия, да забележим фотоси от тържественото им посрещане в България след задачата, с цел да открием разликите. Нашите бойци имат вяра, че отиват да избавят социализма в Чехословакия, а посрещачите ги посрещат с цветя и усмивки като спечелили. Такива са настроенията на множеството българи.
Още по-важно е държанието на българската интелигенция, възприемана като съвестта на нацията. Характерни за това са реакциите на речта на зам.-председателя на Съюза на чехословашките писатели Петер Пуйман на 20 май по време на Първия конгрес на българските писатели. Когато Пуйман афишира, че в Чехословакия се борят не за капитализъм, а за демократизация на социализма, формалният президиум (ръководството на писателския съюз) мълчи, публиката ръкопляска, само че нищо повече.
Не че редица български писатели не се въодушевяват от Пражката пролет, само че всичко остава в границите на диалозите, проектите за тръгване за Прага (правят ги да вземем за пример Георги Марков–Джери и Стефан Цанев). След 21 август въодушевлението е сменено от отвращение, само че неоправдателните думи на Стефан Продев на заседание на Писателския съюз си остават там. По-късно той си спомня: „ Не бях самичък, през 1968 година хиляди честни хора обявиха безшумно, полутихо или мощно своето противоречие с експанзията срешу Дубчек и неговата пролет ”. Само дето отвън ограничавания кръг на софийската интелигенция, не се чува нищо. Дори и поетичната реакция – Валери Петров със „ Самоизгаряне ”, ще си остане в чекмеджето до 1989 година
Дисидентското придвижване на всички места в Източна Европа е основано от интелигенцията. И у нас доста нейни представители мислят също като източноевропейските си събратя, само че го вършат прикрито и на маса, а не пред обществото. Затова българското дисидентство не можа да се роди след 21 август 1968 г.
Интервенцията на войските на пет страни от Варшавския контракт (Съветския съюз, Полша, Германска демократична република, Унгария и България) в Чехословакия в нощта на 20 против 21 август 1968 година, раздрусва европейските социалистически страни, цяла Европа и света. Това е първата и за благополучие си остава единствената военна интервенция на ръководената от Съветския съюз военно-политическа организация. А като се има поради, че в нея вземат участие 225 хиляди военни, тя минава съвсем безкръвно (загиват 108 жители на Чехословакия и 24 военни от интервентите). Затова най-важни са не военните, а политическите й последствия. Те са огромни. Една от най-незначителните тогава, само че трансформирала се в голям проблем за управляващите години по-късно, е раждането на източноевропейското дисидентство.
Действително, иманентно съществуващото публично неодобрение както в Чехословакия, по този начин и при интервентите, се трансформира в проведено придвижване, което отхвърля системата от позициите на личните й идейни правила. Дисидентството е тъкмо това: открита битка със системата посредством нейните хрумвания, а не просто антикомунистически дейности. Никак не е инцидентно, че произходът на думата идва от историята на църквата.
Но в България не е по този начин. Не че няма протестни групички в столицата и в страната, не че няма интелектуално неодобрение. Но те не се трансформират в огранизирано дисидентстско придвижване. И това ще стане, само че две десетилетия по-късно. Затова въпросът ми е за какво българското дисидентство не се ражда тогава.
Обществените настройки в България се отличават на първо място с националната русофилия, родена от ролята на Русия в Освобождението. Тя оказва помощ на комунистите да се утвърдят във властта по-лесно и отслабва съпротивата. Унгарската гражданска война от 1956 година за малко разсънва опозиционните настройки, само че те бързо са потиснати. Нещата стартират да се трансформират едвам през 60-те години, когато разведряването провокира либерализация, а икономическите компликации карат ръководещите да помислят за промени. Такава е картината в цяла Източна Европа, довела до Пражката пролет в Чехословакия, а в България до новия стопански механизъм и интелигентското оживление.
Пражката пролет разсънва сериозния дух на младите българи, израснали в системата и оценяващи я сериозно. Новата вълна свободомислие идва с IX Световен фестивал на младежта и студентите (28 юли – 6 август), за присъединяване в който българските младежи с боязън чакат Бийтълс. Е, това не става, само че концерти вършат унгарската рок-група „ Сириус ”, чешката „ Фрамус Файв ”, югославската „ Елипсите ”, Спайдърс (от ФРГ), провокирали екстаз измежду младежта. Свободата прониква в облеклото, косите, брадите и външния тип.
Младежите реагират най-бурно на повратния 21 август. Най-ярка е акцията на трима студенти историци от Софийския университет – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. В началото на септември те създават 200 позива с текст „ Вън войските на марионетката Живков от Чехословашка социалистическа република! ”, които пускат в пощенски кутии в София и Пловдив. В средата на октомври се пробват да повторят интервенцията, като този път демонстрират съпричастие със руските дисиденти с текста на позивите: „ Петима руски комунисти направиха проява на Червения площад, какво правиш ти? “ и „ Тежки присъди получиха петима руски жители, изразили взаимност с Чехословашка социалистическа република. Хора бдете! “. Тук всичко завършва, тъй като тримата са задържани, а през 1969 година са наказани на затвор (от 3 години до година и два месеца).
Отново в Историческия факултет на СУ през септември преподавателят по модерна история доцент Христо Несторов декларира в лекции пред студенти-задочници, че интервенцията е неприемлива за комунистически страни. Той е някогашен партизанин и деен герой, което не пречи да го изключат от Българска комунистическа партия, единствено че по-късно изключването е анулирано поради намесата на Людмила Живкова, някогашна студентка във факултета.
Малко по-различна е активността на групата на Петър Бояджиев и Алфред Фосколо (с татко французин). Те приготвят позиви още през 1966 година по отношение на IX конгрес на Българска комунистическа партия, в които приканват за „ независимост, тъждество и национална самостоятелност ” и за излизане на България от Варшавския контракт. Тогава това им се разминава, само че на 15 август 1968 година първо Бояджиев, а след това Фосколо и техните другари са задържани и наказани на разнообразни периоди затвор, от които четиримата излежават общо 21 година След което емигрират.
В крайдунавския град Русе протестна група основават синът на прочут анархист Жерминал Чивиков и морякът Любомир Собаджиев. През 1969 година и те са задържани за разпространение на позиви с „ оскърбителен изказвания против националната власт “. Зад тази дефиниция се крие осъждането на окупацията на Чехословакия от социалистически страни, на „ алената буржоазия ”, привилегиите на дейните борци и неналичието на демократични свободи. И те са наказани на от 3 до 5 години затвор.
Организирано неодобрение през 1968 година има и във Видин (Г. Малтезос), Казанлък (Методи Ташев), Разград (И. Марков), Димитровград (М. Челебиев), Лом (Е. Трайков). Общото сред всички тях е, че недоволството е изразено от младежи, които подлагат на критика така наречен действителен социализъм от леви позиции, тъй като българските действителности не дават отговор на концепциите за независимост и тъждество, на които са ги учили. Тези прояви дават отговор на правилата на дисиденството, само че всички протестиращи са задържани и наказани, което не им разрешава да основат дисидентско придвижване.
Почти сигурна съм, че в архивите на Държавна сигурност могат да се открият още случаи на митинг против потушаването на Пражката пролет. Защо тогава приказваме за дисидентско придвижване в България едвам през 1988 година? Според мен, тъй като в България има друга социална атмосфера от тази в страните от Централна Европа. Достатъчно е да прочетем спомените на бойците от двата български полка, взели участие в интервенцията в Чехословакия, да забележим фотоси от тържественото им посрещане в България след задачата, с цел да открием разликите. Нашите бойци имат вяра, че отиват да избавят социализма в Чехословакия, а посрещачите ги посрещат с цветя и усмивки като спечелили. Такива са настроенията на множеството българи.
Още по-важно е държанието на българската интелигенция, възприемана като съвестта на нацията. Характерни за това са реакциите на речта на зам.-председателя на Съюза на чехословашките писатели Петер Пуйман на 20 май по време на Първия конгрес на българските писатели. Когато Пуйман афишира, че в Чехословакия се борят не за капитализъм, а за демократизация на социализма, формалният президиум (ръководството на писателския съюз) мълчи, публиката ръкопляска, само че нищо повече.
Не че редица български писатели не се въодушевяват от Пражката пролет, само че всичко остава в границите на диалозите, проектите за тръгване за Прага (правят ги да вземем за пример Георги Марков–Джери и Стефан Цанев). След 21 август въодушевлението е сменено от отвращение, само че неоправдателните думи на Стефан Продев на заседание на Писателския съюз си остават там. По-късно той си спомня: „ Не бях самичък, през 1968 година хиляди честни хора обявиха безшумно, полутихо или мощно своето противоречие с експанзията срешу Дубчек и неговата пролет ”. Само дето отвън ограничавания кръг на софийската интелигенция, не се чува нищо. Дори и поетичната реакция – Валери Петров със „ Самоизгаряне ”, ще си остане в чекмеджето до 1989 година
Дисидентското придвижване на всички места в Източна Европа е основано от интелигенцията. И у нас доста нейни представители мислят също като източноевропейските си събратя, само че го вършат прикрито и на маса, а не пред обществото. Затова българското дисидентство не можа да се роди след 21 август 1968 г.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ