Фалшът в социалните отношения има лоша репутация. Ние възхваляваме автентичността,

Фалшът в обществените връзки има неприятна известност. Ние възхваляваме достоверността, похвалите и честността и проповядваме радикална бистрота – като че ли работното място ще се усъвършенства вълшебен, в случай че всеки се разхожда и показва нефилтрираното си „ същинско Аз “.

Представете си обаче за миг по какъв начин в действителност би изглеждала нередактираната човешка достоверност в корпоративна среда – сътрудници, които оповестяват за всяко раздразнение; мениджъри, които обръщат внимание всеки миг на ; водачи, които споделят всяка импулсивна мисъл или недомислено мнение. Всъщност това не наподобява прекомерно друго от доста работни места!

И въпреки всичко, множеството от нас са добре осведомени с заплахите от неограниченото себеизразяване, даже в случай че осъзнаването идва най-много от разбора на другите, а не на самите нас. Ето за какво (повечето) хора не викат на шефа си, когато са раздразнени; за какво екипите не подлагат на критика намерено всеки сътрудник, който намират за дразнещ; за какво на срещите в понеделник не споделяме всичко, което ни се е случило през уикенда. Да, някои хора в действителност го вършат, само че е мъчително да се следи и меко казано неудобно. Пълната откровеност не е добродетел, а репутационен риск.