Свикнали сме да мислим за здравето на нашата планета в

Свикнали сме да мислим за здравето на нашата планета в много елементарни категории: повече дървета е добре, по-малко лед е зле. В тази картина на света фотосинтезата – процесът, при който растенията и водораслите трансформират слънчевата светлина в живот – е неоспорим воин. Той изхранва съвсем всички живи същества и всмуква въглеродния диоксид. Но какво би означавало, в случай че този фундаментален развой не работи толкоз безпрепятствено, колкото си мислим?

Неотдавнашно изследване, оповестено в авторитетното списание Nature Climate Change, обрисува комплицирана и, почтено казано, двусмислена картина. След като са анализирали сателитните данни за съвсем две десетилетия (от 2003 до 2021 г.), учените са стигнали до поразително умозаключение: до момента в който сушата усилва своята „ зелена маса “, океанът, в противен случай, последователно губи своята продуктивна мощ. Това наподобява на дърпане на въже, при което единият тим дърпа устойчиво, а другият лека-полека отслабва. Въпреки че в последна сметка печели страната на сушата, самата игра повдига съществени въпроси за бъдещето на планетарното равновесие.

Какво е понятието „ чисто първично произвеждане “ и за какво е значимо?

Преди да уточним кой печели и кой губи, дано изясним един термин – „ чисто първично произвеждане “. Представете си, че едно дружество е дребна фабрика. Целият въглерод, който то създава посредством фотосинтеза, е неговият брутен приход. Но фабриката би трябвало да изразходва сила за личната си работа – с цел да „ диша “, с цел да се поддържа жива. Това, което остава след тези разноски, е чистата облага.

Именно това „ чисто първично произвеждане “ е силата, която става налична за всички останали – от тревопасните до хищниците на върха на хранителната верига. Това е основата, върху която са построени всички екосистеми. И, несъмнено, това е основният механизъм, който оказва помощ на планетата да се оправи с непотребния въглерод в атмосферата.

Добри вести от континентите: великодушен подарък за стоплянето?

А какво се случва на сушата? Проучването демонстрира непрекъснато повишаване на този коефициент – с към 0,2 милиарда тона въглерод годишно. Това е колосална цифра. Основните мотори на това „ позеленяване “ са районите с умерена и висока географска широчина.

Каква е повода за това? По подигравка на ориста един от главните фактори е световното стопляне. В Сибир, Канада и Северна Европа вегетационният интервал се е удължил, температурите са станали по-благоприятни и зеленият килим на растителността е почнал да завладява нови територии.

Към това се прибавя и човешкият фактор. Горите се разшириха в някои зони с сдържан климат, а селското стопанство стана по-интензивно, което също усили общата биомаса. Това наподобява като чудесна вест. Но има един обезпокоителен колорит: в тропиците на Южна Америка, един от най-важните „ бели дробове “ на планетата, тази позитивна наклонност не се следи. Там царува застой.

Тревожни сигнали от дълбините: какво не е наред с океана?

Нека в този момент да разгледаме океана. Тук картината е тъкмо противоположната. За същия интервал този коефициент в международния океан понижава с ритъм от към 0,1 милиарда тона въглерод годишно. Основните „ проблематични зони “ са тропическите и субтропическите води, изключително в Тихия океан.

Тук виновникът е същият: стоплянето. Но то работи по друг метод. Когато горните пластове на водата се затоплят, те стават по-малко плътни и сходно на масло върху водата стопират да се смесват с по-студените, богати на хранителни субстанции дълбоки води. Този развой се назовава стратификация.

За фитопланктона – микроскопични водорасли, които са в основата на океанската хранителна верига – това е злополука. Представете си, че живеете в къща, в която цялата ви храна се съхранява в мазето, а вратата към мазето внезапно се заключва. Точно това се случва: фитопланктонът на повърхността е откъснат от питателните субстанции изпод. Липсват му „ първични материали “ за фотосинтеза и продуктивността му спада.

Климатичните съмнения: кой в действителност дирижира оркестъра?

Общото равновесие към момента е в интерес на планетата: растежът на сушата (+0,2 милиарда тона) надвива над спада в океаните (-0,1 милиарда тона), което дава чист приръст от 0,1 милиарда тона въглерод годишно. Но откривателите откриха и друга значима детайлност.

Ако общата дълготрайна наклонност се дефинира от сушата, то океанът е този, който дава отговор за краткосрочните съмнения, за годишната „ нервност “ на системата. Той е доста по-чувствителен към световните климатични феномени като Ел Ниньо (фаза на стопляне в Тихия океан) и Ла Ниня (фаза на охлаждане). Тези „ съмнения “ могат фрапантно да трансформират продуктивността на океана от година на година, което прави океана по-непредсказуем. Сушата е доста по-инертна в това отношение.

Това значи, че океанът не е просто постепенно изчезващ колос, а сензитивен знак, който първи реагира на климатичните разстройства.

Нееднозначното бъдеще: на какво ни учи този дисбаланс?

И по този начин, какъв е салдото? Планетата се приспособява към измененията, само че го прави доста неравномерно. „ Озеленяването “ на Севера сигурно е нещо положително, само че то не може да компенсира безпределно проблемите в другите райони.

Отслабването на океанските и тропическите екосистеми е директен удар върху най-богатите на биологично многообразие региони на Земята. То е опасност за риболова, от който зависят цели стопански системи. Рискува да отслаби способността на тези райони да всмукват CO₂, което може да форсира стоплянето по правилото на противоположната връзка.

Това изследване не е мотив за суматоха, само че е сериозен сигнал. То демонстрира, че не можем да преглеждаме сушата и океана като два обособени свята. Те са една-единствена, комплицирана система и неуспехът в едната ѝ част неизбежно ще се отрази и на другата. И главният въпрос, който остава открит, е: докога възходящата мощ на горите и полетата ще може да прикрива възходящата уязвимост на океана? Отговорът на този въпрос ще дефинира здравето на нашата планета за десетилетия напред.