Дяволският остров – най-зловещият затвор, който Франция може да измисли
Свикнали сме да чуваме митове за тогавашния Съюз на съветските социалистически републики и всички опити да се колонизира необятната простор, само че не приключва толкоз добре, както и архивите демонстрират. И постоянно ще открием, че Съюз на съветските социалистически републики е взимал образци и откакто историята е обречена да се повтаря, дано насочим погледите си към „ Дяволския остров “. Това е един от най-жестоките затвори, които Франция в миналото е създавала. И въпреки на фотосите да наподобява красиво и даже примамливо, въпреки всичко палмите и плажовете не са малко, преди повече от век, там жертвите са стотици, а и още по-лошото е, че тези, които са пробвали да избягат, в никакъв случай не са открити. Дяволският остров е наказателната локация на Френската корона. От 1852 до 1953 година е употребен по предопределение и е дом на пандизчии с най-различни прегрешения.
Там са изпратени хората, които приготвят убийството на Наполеон III. Там лежи и самият Алфред Драйфус, който доста по-късно е оправдан и лежи без никаква причина, само че неговата правдивост идва малко по-късно. Лошите условия слагат на тестване безусловно всеки, а неналичието на хигиена е повода за разпространението на редица заболявания, оживелите би трябвало да се изправят и против експанзията на пазачите. Ето за какво и името не е толкоз инцидентно. Преди да се трансформира в наказване, този остров е бил земя на избавление.
През 1760 година френските заселници се пробвали да избягат на острова и да се пазят от жълтата тресчица. Дяволският остров e островна верига като всеки е с дължина от близо 10-12 километра покрай Френска Гаяна – по това време територията, позиционирана на крайбрежието на Южна Америка. След 100 години Наполеон III намира ново приложение на местоположението. Там се озовават всички негови съперници и след преврата през 1851 година изпраща всички с еднопосочен билет. Първите изпратени са към 239 души.
Положителната страна е, че и някои от по-опасните нарушители остават надалеч от Франция, само че както разбрахме и в горните редове, съдиите не са били изключително благосклонни към аудиторията. Общественополезният труд се намества в дневните занимания и оказва помощ на французите да колонизират територията. Евтиният труд е икономисал доста разноски и облекчава съществено жителите, които през 1848 година е трябвало да работят двойно повече, откакто получават и заплати. Затворниците пристигали с кораби и първата им дестинация постоянно е тъкмо тази островна верига.
Какъв тъкмо е бил животът? Категорични сме, че в никакъв случай не бихте желали да се озовете там. Затворниците постоянно чували митове, че в случай че преминат прегръдката на океана, умерено ще се спасят, само че никой не е съумял и в това можем да бъдем безапелационни. Примамливите плажове са се трансформирали в трапезария за акулите. Посетителите се затварят в кафези дружно и до момента в който са вътре, бързали да се сбият и да се изтощят още повече. Понякога сраженията им продължавали до гибел. Пазачите се стараели да отстранен и спечелилия, с цел да няма изкушения и втори опит за борба.
Гостите идват в Свети Лорен дьо Марони – град ситуиран на река Марони и по-късно се разпределят на категории и отпътуват за другите затвори. Някои имат правото да редуцират присъдата си като работят като дърводелци, други би трябвало да чукат камъни. Според статистиката, към 40% от новите пандизчии не оцеляват първата година. Един по един са преследвани от заболявания, апетит, съперници в килиите, изберете си. Забранява се говоренето посред им, не помни се пушенето, четенето или стоенето в седнало състояние през нощта.
Пазачите минават с фенери и осветяват всяка една килия. Най-лошото е, че ходили по пантофи, с цел да не ги чуе никой, когато идват, а в случай че има нарушавания на разпоредбите, следва доста нечовечен побой. Скоро се измисля и ново име „ Сухата гилотина “. Името идва от високата смъртност, а не за притежанието на този детайл за ликвидиране на хора. Онези, които съумяват да избягат, по този начин или другояче не могат да се върнат във Франция, а гладът и мизерята ги погубва единствено няколко седмици по-късно. Онези, които излежават присъдата си, остават в Южна Америка, най-малко още толкоз време, колкото е била и присъдата им. Онези с присъда над 8 години остават вечно на другия завършек на света.
След като Драйфус е наказан през 1894 година за държавна измяна, освен това с обществена гала, неговите сътрудници смъкват медалите му, чупят меча му и го изпращат на гибел. От време на време имал правото да изпраща писма на брачната половинка си и с огромни детайлности да споделя какво в действителност се случва на острова. Пристига с една от най-жестоките присъди и даже не е сигурен дали ще оцелее, тъй като с изключение на пазачите, някои от гостите също не го харесват.
Прекарва към четири дълги години и минава през пъкъла, като никой не му икономисва суперлативи и спомагателни санкции. Драйфус спи с окови на краката, до момента в който е закован на леглото си, има обособена килия и още по-лошото е, че няма право да приказва с никого. Скоро французите схващат в какво положение е и откакто писмата му се появяват в медиите, посоката на делото и присъдата се трансформират доста бързо. Драйфус в никакъв случай не е освободен, той излежава своята присъда. Хенри Шариер съумява да избяга и неговата история е повече от зашеметяваща.
Той е някогашен парижански разбойник и през 1931 година се снабдява с билет за острова. Твърди непрекъснато, че е почтен, само че това не оказва помощ. Смята се за изнасилвач, палач и сутеньор – еквивалента на доживотна присъда. Още с идването си, Хенри към този момент мисли по какъв начин да избяга. Първите му опити са бързо предотвратени и е изпратен цели две години в изолатора. Това не оказва помощ и още след освобождението си, пандизчията прави още няколко опита. Другите нормално се пречупват на багра и унижението, само че той няма такова желание.
Едва на 8-я опит съумява да избяга и да си построи сал от кокосови орехи, с които да премине водната преграда. Хенри съумява да стигне до Венецуела и там се открива, като основава семейство и даже написа своята книга „ Papillion “ – неговото гангстерско име, като споделя всичко, което се случва. Правителството публично го помилва през 1970 година и Холивуд по-късно трансформира историята му във филм, като в него вземат участие Стив МакКуин и Дъстин Хофман. Какво се случва с острова през днешния ден?
Когато писателят съумява да избяга и да опише, Франция към този момент е под прицела на публичното мнение – от време на време е хубаво, когато управляващите би трябвало да се оправят с мислещо общество. Още с бягството се стопира изпращането на нови пандизчии. С идването на Втората Световна война идва и времето за затваряне, тъй като по този начин или другояче няма кой да се грижи за пандизчиите. Останалите са принудени да оцеляват като едвам през 1953 година ще бъдат ескортирани назад до Франция, най-малко тези, които желаят да се приберат.
Според изчисленията, към 80 000 души са били изпратени, само че никой не води записи, с цел да се знае какъв брой тъкмо са умряли. Пазачите хвърлят труповете във водата и акулите в никакъв случай не напущат своята дестинация, което е повече от прелестно. Днес туристи се одобряват, като могат да извърнат внимание на постройките, които и към този миг се разпадат и никой не желае да ги реставрира. Изводът е, че единствено Франция може да трансформира един дребен парадайс в пъкъл.
Снимки: Wikipedia
