Светът на дъвчещите хора… те изядоха сърцето ми. И на

Млади български художници - Василия Стоилова

„ Светът на дъвчещите хора… те изядоха сърцето ми.
И на мястото му се появи един мразовит пай.
Въртя се в кръговете на Ада,
усмихната, само че не щастлива… ” (от дневника на Василия Стоилова)

Запознах се с Василия и майка й Явора преди седем години. Тогава говорихме за контрастните им характери, техните „ тихи войни ” и фантазии. Едва в края на диалога двете споделиха за най-дългата си обща борба – тази с анорексията. Битка, която обединяваше всичките им разлики, и в която успеха зависеше от цифрите на един кантар. 28-годишната художничка, носеща в кръвта си гените на поета Яворов и художника Васил Стоилов, изживя половината от земния си път в пъкъла на анорексията. За нея рисуването беше живот, чиито картини тя подреди в 34 независими изложения. Кратки мигове, в които Василия споделяше своя гений с хората и обръщаше тил на заболяването си.

На Великден, 2012 година, тя напусна света на „ дъвчещите хора ”. Угасна като дребна звездица, изпепелена в своя личен огън. Живи остават картините й. Някои от тях рисуват мрачното съвършенство на самотата, а личният й автопортрет чертае лицето на безмилостно самоизмъчващо се създание.

Единствена разтуха за Явора остава вярата, че паметта на Василия ще бъде дребната светлинка в дълбоката сянка на заболяването, за която към момента мълчим. За първи път нескрито излизат записките и дневниците на Василия, елементи от които публикуваме.

Болестно положение на духа, породено от горест и грижи. Това е здравното изложение на анорексията, което британският доктор Ричард Мартън дава още през 1689 година. В наши дни то е квалифицирано като психическо заболяване, което не е разследване, а причина за питателните аномалии. В България няма публична статистика за болните от анорексия. Сложното лекуване, изискващо комплексните грижи на психиатър, психолог, невролог и интернист, няма привилегията да бъде подкрепено от здравната каса. В момента у нас няма профилирана клиника за анорексия. Така фамилиите на болните са принудени със лични сили и средства да водят война с заболяването или са се предадат във властта й. Предполага се, че към 200 хиляди българи страдат от хранителни разстройства, а всяко едно от 250 девойки е болно. Почти 30% от случаите приключват със самоубийство.

Как се лекува страдащият дух? Има ли рационално пояснение за тъгуващата душа? Каква е цената на това да изграждаш своя лична действителност, която непреклонно те убива? При анорексията тържествува гладът, който най-после „ изяжда ” тялото, в което живее. Тя е външен израз на надълбоко стаени прочувствени, психични и личностни спорове. В нейни жертви постоянно се трансформират мъчително чувствителни, интелигентни, неуверени и безмилостни към себе си младежи.

Деликатният интервал на израстването е времето, което дава най-вече мотиви за провокиране на заболяването.

„ Болестта ми беше обременена от неистини, страхове, духовна и физическа болежка.
Много пъти бягах от лекарите – мамех и тях, и майка си, и себе си.
Само тя не се отхвърли да се бори за мен и против лъжата в мен.
Тя не се отхвърли от вярата си в мен. ” (от „ Писмо до майката ” на Василия Стоилова, 2004 г.)

На 15 години Василия стартира да твори собствен личен свят – успореден на действителния, както по-късно споделя с майка си. Единственият метод да го резервира в загадка е, като живее в непрекъсната неистина и паника. Доброволният отвод от храна е еднакъв на цялостно отказване на материалното, на физичното, на тялото. Той издига духовното в фетиш, в непостижим блян към съвършенство и перфекционизъм. Мисълта, че не приемаш храна, те кара да се чувстваш по-различен, трансформира те в създание, което съумява да управлява своята действителност – тази на глада и гибелта. Ставаш човек, който умее да командва гибелта, тъй като не може да командва живота. Анорексиците не осъзнават това, мислят, че имат силата да изградят себе си отначало и по собствен метод.

„ Василия не разбираше, че като губи действителния живот, губи себе си. Никой анорексик не може да го разбере. Болестта е като непоколебим компютър – безконечното премерване в грам, милиграм, сантиметри. Страшното е, че тази машинка помни всичко и когато кодира най-ниското реализирано тегло, то се запечатва в паметта на болния. Той постоянно се връща към тая граница, с мисълта, че още веднъж може да я преодолее. Анорексията може да бъде спряна първоначално, когато не са се появили тези страховити числа. ”, споделя Явора Стоилова. Останалата борба е обречена, тъй като през годините заболяването е изтощила силите на организма и непоправимо е увредила органите.

„ За всеки от нас има сложена последна точка на земния ни път, нашата задача. Изминавайки пътя, който следва посоката ни, ние стигаме до нея. Там сме самите ние, очистени от калта по пътя, излекувани от раните, които са ни били породени – същите, каквито сме били първоначално. Единствената разлика са спомените от пътуването. Красивите пейзажи и страшните кошмари на нашето схващане. Достигайки до нашата последна точка, ние си спомняме за всичко и разбираме, какви сме били. И за първи път виждаме пътя след себе си. Тогава забравяме всичко, случило се по пътя. Забравяме телата си. Остава единствено посоката. Посоката, с която ще се слеем с Вечността… ” (от дневниците на Василия, 2004 г.)

Явора разказва Василия като монах със средновековна неотстъпчивост. Храната е зложелател за нея и подарък за другите – готви, само че не яде. Изкуството поддържа същинско й „ Аз ”, а заболяването прикрива другото й лице. Игра, която господства живота до такава степен, че най-после той изчезва. Демони, които водят война в едно изтощено тяло, не запомнило, че то самото е храм на душата. „ Болните от анорексия не желаят да пораснат, желаят да останат закриляни в едно неумиращо детство. Василия постоянно беше самотна – доста уязвима, спорна, самоизмъчваща се. Носеше стара душа в нежното си тяло. Беше създател, търсещ себе си дълбоко. Достигна неприсъщи за своите връстници дълбочини и остана сама. Харесваше й сплотеността на фамилията, живееше за него, а ние бяхме част от нейния свят. Сега, когато нейният свят го няма, ние не знаем къде сме, изгубихме се. Аз от дълго време забравих, че съм оперна певица, вторият й татко, Кен, не помни, че е стихотворец – престана да написа. Тримата се борихме до дъно с заболяването й. Доста пъти бяхме очевидци на чудеса, когато тя се съвземаше от 22 кг. Сега обаче духът й беше грохнал. И той бе станал трошлив като душата й. Казваше, че не може повече да се бори, че това е по-силно от нея. В очите й нямаше никаква светлинка. Бяха се трансформирали в две огромни сиви и мътни очи – като тези, които нарисува в своя автопортрет… ”