Любовта на монголците към стрелбата с лък
Стрелбата с лък, която в началото е била в основата на военната мощност на монголите, а след това е съвсем изчезнала с появяването на огнестрелните оръжия, в този момент се възражда в Монголия като чисто развлекателен спорт.
През Средновековието стрелбата с лък е имала огромно военно значение за Монголия. Най-ранното непокътнато документално произведение на монголите в действителност е каменен надпис, подложен през 1226 година, в който е маркиран изстрел с лък от 335 сажена (около 525 метра), изработен от племенника на Чингис хан – Йисюнге. Францисканският духовник Джовани да Плано Карпини отбелязва, че този народ стартира да стреля от втората си година и че от дете до възрастен всички са отлични стрелци. Мъже прекарвали по-голямата част от времето си в разработване на лични стрели, които имали разнообразни глави, направени от кост или желязо.
По време на династията Цин (1636-1912 г.) образованието по лък било наложително за всички знаменосци. Използваният от военните смесен лък е бил дълъг единствено към 1,25 метра, макар че за лов са се употребявали и такива с дължина над 2 метра. Тези оръжия са били формирани от вътрешност от кози или еленов рог, покрита с дърво (лиственица, бряст или бамбук) и обгърната с скотски сухожилия. Мощното напрежение на лъка го карало да се изправя, когато се махнат тетивата, и в монголските епични книги постоянно се загатва сложната задача да се опъне мощен лък като характерно тестване за героя. Самите тетива се изработвали от копринени влакна или кожа, обгърнати в сухожилия, стрелите – от бор, бреза или върба, с пера от ястреб, орел или сокол, и с глави от еленов рог, кост или желязо. Добре направените комбинирани лъкове и стрели били високо ценени и се продавали на високи цени. Ловците употребявали тези мощни оръжия за лов на наедрял дивеч, само че дребният дивеч бил улавян и с по-прост лък, изработен от ленти от ела или лиственица, отрязани от стъблата и обгърнати със сухожилия. Тетивата са били от кожа, за предпочитане конска.
Традиционната монголска техника на пукотевица с лък включва слагане на стрелата от дясната или външната страна на лъка. Стрелата се държи с палеца и показалеца, а тетивата се опъва с палеца, който е предпазен с тежка кожа или пръстен от гладък камък. По времето на Цин способността да се оправя с обтягане на лък със противодействие от към 37 кг се смятала за най-малко за възрастен мъж, а такава от към 60 кг била нужна за мъжете, които желали да вземат участие в императорския лов. Обучението обхващало освен пукотевица от стоеж, само че и по време на галоп на кон, когато юздите се поемали в лявата ръка или устата, а дясната дърпала лъка. Мишените за тези военни надпревари били направени от овча кожа, опъната върху дървени рамки, или от дървени топки, сложени на стълбове с височина към 1,7 м. Тъй като монголците намирали за смущаващо стрелците по цели да уцелват човек или животно, даже и във въображението си, целта от време на време била наричана мангас или страшилище.
Церемония по откриването на фестивала Наадам в Улан Батор
В игрите Наадам, които съпътствали религиозните ритуали, най-често срещаната цел била пирамида или линия, направена от кожени ремъци, навити на цилиндър и напълнени с дъбова кора или кожа, която трябвало да бъде повалена. В началото на надпреварата съдиите надавали зов „ Уукхай! “, съпроводен от кръгови придвижвания на ръцете, ориентирани към небето, за шанс. Същият зов съпровождал всяко попадение в целта и окончателното отчитане на резултата. Победителят в стрелбата с лък получавал купата „ мерген “ (стрелец, само че и мъдрец).
Към края на XIX в. обаче огнестрелните оръжия станали явно по-полезни в лова и войната и надпреварите по станали безпредметни. Сред ламите от Кхурие (днешен Улан Батор), на които буквата на виная (виная е регулаторната рамка на будистката монашеска общност) забранявала даже да бъдат в наличието на бойни оръжия, шагаите (малки части кост) станали необятно публикуван спорт. При него ламите „ стреляли “ по подредени в редица шагаи на разстояние 3 метра с „ патрони “ от рог или слонова кост, които се изстрелвали със междинен пръст от дървена дъска.
Шагаи
През 1922 година армейският Наадам в Монголия (по-късно Национален празник Наадам) и през 1924 година игрите Сур-Харбаан (стрелба с лък) в Република Бурятия (сега индивид на Руската Федерация) стават годишни събития, с което стартира възраждането на стрелбата с лък като спорт. В разпоредбите на Националния празник Наадам всеки мъж изстрелва 40 стрели на разстояние 75 метра. През 60-те години на ХХ в. в надпреварата стартират да се състезават и дами, които стрелят с 20 стрели на разстояние 60 метра. Това изобретение е възприето първо в Бурятия, а през 50-те години на ХХ век – във Вътрешна Монголия. Въпреки че в Монголия към момента се употребяват обичайни лъкове с обичайния пръстен, бурятските и вътрешномонголските стрелци употребяват професионални лъкове от европейски вид и са възприели западния жанр на пукотевица.
