Досието "Юлия Кръстева", или "сивата памет" за комунизма
Странно е какъв брой се боим от паметта, а сме хипнотизирани от историята. Поредното доказателство е казусът " Юлия Кръстева ", който от две седмици разбуни духовете у нас и зад граница. Уви, интерпретациите на досието " Сабина " са най-много прочувствени, злостни или чисто " негационистки ". А става дума за един успореден (скрит) роман от времето на комунизма, отворил незараснали рани, като че ли с цел да покаже, че това време още не е слязло в " архива ", нито безпроблемно е " влезнало в историята ". Че още му се снема " анамнеза ", а издирването на обстоятелствата и тълкуванията не престават. И би трябвало да продължат – оттатък " черното " и " бялото ".
Ето за какво може да се каже, че " досието Юлия Кръстева " изникна ненадейно, само че не пристигна изведнъж. Доколкото то е частица от цяла една верига от комплицирани обвързаности с някогашния режим, от методите на вербовка и съдействие, налагани от Държавна сигурност, без чието възприемане историята на комунизма в България, както и на тогавашния руски блок, просто няма по какъв начин да бъде разбрана.
А с цел да се случи това, то и обстоятелствата, събитията и документите, изникващи от архивите на тоталитарните служби за сигурност, би трябвало да бъдат положени в точния си исторически подтекст. В случая на Юлия Кръстева усложнението е двойно, защото се постанова това да става посредством кръстосването на българската и френската история от края на 60-те и средата на 70-години на ХХ в. Нещо, което липсва в българския спор досега и което ще се опитам ненапълно да сторя в идващите редове.
Ала няма по какъв начин, още в самото начало, да избегнем най-обсъждания въпрос: имало ли е действително съдействие сред Юлия Кръстева и Държавна сигурност? Отговорът се крие в досието над триста страници, носещо наименованието " Сабина ". И той е: да, имало е вербовка през ноември 1970 година в Париж, последвана от повече или по-малко регулярни срещи в интервала 1970-1973 година с резидента на Първо главно управление (на ДС) " Любомиров " (Лука Драганов). Означава ли това, че Юлия Кръстева е била " сътрудник " на Държавна сигурност? – факт, който тя изрично продължава да отхвърля. Дори сега на нейния персонален уебсайт откриваме следното официално съобщение, започващо с думите: " Никога не съм принадлежала към никаква загадка работа – нито българска, нито френска, нито съветска, нито американска! ". А вестник " Монд ", в търсене на дефиниция към публикацията на историчката Соня Комб, даже употребява термина " сътрудник на режима ". Терминологията, несъмнено, е значимо нещо. Но коства ми се, че никой, прочел досието " Сабина ", не си показва Юлия Кръстева като някаква нова Мата Хари или сътрудник от романите на Джон льо Каре.
Добре, да приемем, че това е била нейната " персонална тактика ", която тя е провела в своя изгода (да обезпечи връзка със фамилията си, както и да възобнови българския си паспорт).
Работата обаче е там, че и Държавна сигурност е провела своята " персонална тактика " по отношение на Юлия Кръстева (с по-голям или по-малък успех), която сега дава горчиви плодове. Нещо, което също би трябвало да се проумее.
Защото, дано се замислим, каква е била изгодата на Държавна сигурност от Юлия Кръстева, тази изгряваща звезда на парижкия интелектуален небосвод? Очевидно тя не е имала достъп до никакви френски " държавни секрети ", забавни за службите на Народна република България и техния Голям брат. Така наподобяват нещата от днешна вероятност. Логиката на комунистическия режим обаче е друга; тя е перверзно идеологическа. В нейната призма Западът е обитаем с " идеологически центрове ", водещи " разложителна идеологическа битка против социалистическия лагер и изключително против България " (цитат от оперативния документ за вербовка в досието, който обрисува поставените задачи).
Оттук и набираните информации – за писателя Луи Арагон и членове на Централен комитет на Френската комунистическа партия като Льороа и други. На днешния млад четец на досието това може да наподобява като някаква " идейна боза ", но преди време е било приоритет на Държавна сигурност. Освен основен редактор на " Летр Франсез " (издание на комунистическата партия), Арагон е бил и член на управлението на ФКП. В очите на френската левица, както написа Бернар-Анри Леви в книгата си " Авантюрите на свободата (Субективна история на френските интелектуалци) ", Арагон е Партията, както Малро е Министърът на културата, а Пол Клодел – Академията. А както гласи една максима на Жан Кокто, изцяло използвана към това време, Франция е страна, където множеството писатели са провалени политици, а множеството политици – несъстояли се писатели. Арагон е единственият огромен френски публицист, който до дъно остава правилен на Съюз на съветските социалистически републики, без значение от лутанията си след Пражката пролет през 1968 година Затова Държавна сигурност демонстрира интерес към него, още повече че, както проличава от други разкрити документи в сборниците на Комисията по досиетата, Българска комунистическа партия поддържа привилегировани връзки с ФКП (най-сталинистката компартия в Западна Европа) и даже отделя немалки средства за нейното подкрепяне.
И още един значим щрих към френския подтекст на " досието Кръстева ". От кадровите информации излиза наяве, че тя е била деен помощник към интернационалния отдел на Централен комитет на ДКМС (което допуска таман посрещане на френски комунистически делегации и съответните контакти). И още едно събитие: в спомените на нейния брачен партньор Филип Солерс се декларира, че сред 1968-1971 година той е " съвсем " член на компартията (макар и без партийна книжка). Лично Луи Арагон го предизвиква към сходна стъпка. А френският откривател на кръга " Тел Кел " и неговите политически обрати Франсоа Урман е повече от безапелационен, че доближаването сред този изначало самостоятелен от политиката книжовен кръг и ФКП е толкоз мощно, че през 1968 година се обмисля вливането на членове от " Тел Кел " в основания от компартията по руски пример Съюз на писателите. Тогава точно Солерс написа във в. " Монд ", че " всяка гражданска война може да бъде единствено марксистко-ленинска ". А Юлия Кръстева е неразделно до него. Тя има единствено български паспорт и явно е принудена да поддържа връзки с посолството. От досието " Сабина " излиза наяве, че таман тогава двама нейните сътрудници публицисти – Боян Трайков (Тибо) и Владимир Костов (Кръстев) препращат сигнали към Центъра, че тя е подобаващ обект за рекрутиране. Което, както знаем, се случва през ноември 1971 година И документите от архива на Държавна сигурност го удостоверяват изрично.
Вербовката става на два стадия. Първо, среща с " Петров " (Ст. Димитров), действен служащ от VI ръководство на Държавна сигурност, който е провел с нея сказка в София, повторена при срещата им в Париж. Следва среща с локалния резидент " Любомиров " (лука Драганов), пред който Юлия Кръстева слага две условия. Първо, да не написа персонално донесенията си (мотивът е явен – да не остават следи, освен предвид на бъдещето, само че и такива, които прихванати от френското контраразузнаване (DST), биха поставили завършек на кариерата ѝ). Впрочем такава е и практиката в българското външно разузнаване (ПГУ), където резидентът синтезира и препраща по сигурен канал информацията. И второто изискване – да не ѝ се слагат несвойствени задания – т.е. да дава информация за кръговете, в които се движи. Държавна сигурност приема и това. Така може би за първи път в архивите на службите на Народна република България (а евентуално и в България) изникват имената на Ролан Барт и Мишел Фуко, на Луи Алтюсер и Жак Лакан – изписвани по най-различен метод от машинописките на службите в София.
Това " неписане на ръка " през днешния ден е главен мотив в тактиката на Юлия Кръстева, че в никакъв случай не е имала нищо общо с Държавна сигурност. Нали " всяко писане, желаеме или не, е политическо. Писането е продължение на политиката с други средства " (Филип Солерс, романът " Числа ", 1968 г.). А говоренето? То също ли може да бъде политическо и да навреди някому (освен на субекта на речевия акт)? Очевидно, че може. Най-притеснителни, от моя позиция, са " говоренията " за българите, с които тя работи в радио " Париж " (прототипът на Радио Франс Ентернасионал): Красимира Борозанова, Вълчо Вангелов, Никола Факиров, Невена Янкова. В " резюметата ", дадени от " Сабина ", се вършат техни характерности, оповестяват се аспекти от персоналния им живот, които ги вършат уязвими като емигранти пред Държавна сигурност. Резолюцията под този документ в досието упорства за цялостна инспекция на упоменатите лица. Въпросът е дали архивът на Държавна сигурност пази такива досиета. И дали след инспекцията на упоменатите лица и вероятно на техни близки в България са им заведени оперативни разработки. Трябва ли да припомняме, че една от главните задания на Държавна сигурност е да обезврежда всички, работили или работещи в непознатите радиостанции.
И най-после, няколко думи за " отдръпването " на Юлия Кръстева и прекратяването на съдействието на " Сабина ", което стартира да проличава от края на 1971 година доникъде на 1972 година Обяснението още веднъж следва да се търси във френски подтекст. От юни 1971 година кръгът " Тел Кел " и брачният партньор ѝ Филип Солерс гневно се " маоизират ". " Лудостта Мао " ме обзе в продължение на три години ", написа Солерс в последните си издадени записки. Кръстева още веднъж е неразделно до него. Прочитът на " досието Сабина " демонстрира, че шокът на резидента " Любомиров " е в действителност мощен. Той не знае по какъв начин да заяви в София този сериозен " идеологически грях " на своята " репортерка ". Защото след опита за прокитайски прелом на Горуня и ген. Анев (1965 г.), както и политиката на Съюз на съветските социалистически републики към Мао, на тези неща се гледа не на смешка. В този интервал Солерс превежда книгата на Мао " За несъгласието " и стиховете на Великия кормчия. През 1971 година писателят Симон Леис към този момент е разгласил във Франция книгата " Новите одежди на президента Мао ", която подвига звук, доколкото в нея се разкрива истината за милионите жертви на режима в " Лаогай " (китайския Гулаг), както и за насилията, съпътстващи културната гражданска война. Никой в кръга " Тел Кел " (включително Кръстева и Солерс) не желаят и да чуят за това. През същата година те спомагат за издаването в Париж на ръкописа на италианската философка Мария Антониета Макиоки (факт, грижливо маркиран в срещите на " Любомиров " със " Сабина ", пред който тя възхвалява книгата " За Китай " ). Така стигаме и до пролетта на 1974 година, когато по покана на ККП и персонално на Великия водач видни представители на " Тел Кел " (Ролан Барт, Филип Солерс и самата Юлия Кръстева) посещават поднебесната страна на " културната гражданска война ". Жак Лакан се въздържа. След завръщането си всеки от тях споделя усещания пред жадната за новости френска, а и международна аудитория (Китай е затворена страна). В излязлата по-късно книга " Китайките " Кръстева декларира, че " Мао е освободил дамите и е " решил безконечния въпрос на половете(?) ". А насилието? Тя е безапелационна, че " не е установила никакво принуждение ". Нищо, обвързвано с опита ѝ от комунистическа България.
От позиция на левите си убеждения Кръстева избира маоистки Китай пред Живкова България. А от гледната точка на " Любомиров " досието " Сабина " е поставено на трупчета, без да бъде свалено в архива. Поне това разбираме от наличните в него страници (Екатерина Бончева и Христо Христов обръщат внимание, че то е било " прочиствано ", липсват страници от по-късните години. Ето един мотив в поддръжка на тази теза (на който ми обърна внимание доктор Момчил Методиев) – в досието на Владимир Костов (от времето на неговото бягство на Запад през 1977 г.) има упоменаване за нов контакт с Юлия Кръстева. Новият резидент в Париж Димо Станков я търси, с цел да събере информация: знае ли къде са се укрили Костов и брачната половинка му, а тя декларира, че не знае (което е и самата истина). Владимир Костов е наясно със обстановката към " Сабина " и явно не прави опит да я потърси.
Всичко това можеше да наподобява като актуален авантюрен разказ, както писа в. " Цайт ", в случай че зад него нямаше действителни страници от архивите на Държавна сигурност и значително горчиви заключения.
В резултат от което някои не престават да упорстват, че ослепителен академик със международна популярност като Кръстева няма по какъв начин да е сътрудник на Държавна сигурност. Нещо, прочувствено обяснимо.
Други, с звук, нетърпящ възражения, както постоянно " знаят истината ": отговорна е Комисията по досиетата, която би трябвало незабавно да се разпусне, а законът да се хвърли в коша.
Какво до кажем тогава за хилядите отворени досиета по същия закон и по същата процедура? Нима следва да допуснем, че за всички осветени имена (включително и на изтъкнати български интелектуалци) би трябвало да важи един закон, а за Юлия Кръстева, която е " национална горделивост " – различен?
Не виждам съответно морално умозаключение в сходно изказване.
Както не разбирам и гневните офанзиви против Комисията по досиетата, която си прави добре работата и прецизно извършва закона. И освен това. Преди време (през 2012 г.) членът на комисията Ваня Жекова подписа протокол, с който се оповестява името на личния ѝ татко – човек, осъждан на гибел, репресиран земеделец, лежал дължи години по пандизите. След което тя направи документалния филм " Прошка " – прочитът на една щерка на документите в архивите на Държавна сигурност.
Досието " Сабина ", таман заради интелектуалната значителност на Юлия Кръстева, допуска таман по-задълбочен прочит на времето на комунизма. Версия, която при всички случаи не трябва да е единствено " в черно и бяло ". Ала няма по какъв начин и да е " сива памет " за това време, в която да се размиват всички обстоятелства и условия.
Едно сходно завръщане към " загатна за комунизма " на самата Юлия Кръстева явно е мъчително, само че то е неотложно. И не може да се изчерпва със сегашните ѝ гневни реакции в официалните съобщения на персоналния ѝ уебсайт.
Независимо от всичко. Включително и от декларираното в миналото, в изповедалния ѝ разказ " Старецът и вълците " (1991 г.): " Беше ми пристигнало до гуша да бъда специалистката по това окаяно кътче на света, за което никой не искаше да чуе и където властваше цялостно безчинство ".
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Ето за какво може да се каже, че " досието Юлия Кръстева " изникна ненадейно, само че не пристигна изведнъж. Доколкото то е частица от цяла една верига от комплицирани обвързаности с някогашния режим, от методите на вербовка и съдействие, налагани от Държавна сигурност, без чието възприемане историята на комунизма в България, както и на тогавашния руски блок, просто няма по какъв начин да бъде разбрана.
А с цел да се случи това, то и обстоятелствата, събитията и документите, изникващи от архивите на тоталитарните служби за сигурност, би трябвало да бъдат положени в точния си исторически подтекст. В случая на Юлия Кръстева усложнението е двойно, защото се постанова това да става посредством кръстосването на българската и френската история от края на 60-те и средата на 70-години на ХХ в. Нещо, което липсва в българския спор досега и което ще се опитам ненапълно да сторя в идващите редове.
Ала няма по какъв начин, още в самото начало, да избегнем най-обсъждания въпрос: имало ли е действително съдействие сред Юлия Кръстева и Държавна сигурност? Отговорът се крие в досието над триста страници, носещо наименованието " Сабина ". И той е: да, имало е вербовка през ноември 1970 година в Париж, последвана от повече или по-малко регулярни срещи в интервала 1970-1973 година с резидента на Първо главно управление (на ДС) " Любомиров " (Лука Драганов). Означава ли това, че Юлия Кръстева е била " сътрудник " на Държавна сигурност? – факт, който тя изрично продължава да отхвърля. Дори сега на нейния персонален уебсайт откриваме следното официално съобщение, започващо с думите: " Никога не съм принадлежала към никаква загадка работа – нито българска, нито френска, нито съветска, нито американска! ". А вестник " Монд ", в търсене на дефиниция към публикацията на историчката Соня Комб, даже употребява термина " сътрудник на режима ". Терминологията, несъмнено, е значимо нещо. Но коства ми се, че никой, прочел досието " Сабина ", не си показва Юлия Кръстева като някаква нова Мата Хари или сътрудник от романите на Джон льо Каре.
Добре, да приемем, че това е била нейната " персонална тактика ", която тя е провела в своя изгода (да обезпечи връзка със фамилията си, както и да възобнови българския си паспорт).
Работата обаче е там, че и Държавна сигурност е провела своята " персонална тактика " по отношение на Юлия Кръстева (с по-голям или по-малък успех), която сега дава горчиви плодове. Нещо, което също би трябвало да се проумее.
Защото, дано се замислим, каква е била изгодата на Държавна сигурност от Юлия Кръстева, тази изгряваща звезда на парижкия интелектуален небосвод? Очевидно тя не е имала достъп до никакви френски " държавни секрети ", забавни за службите на Народна република България и техния Голям брат. Така наподобяват нещата от днешна вероятност. Логиката на комунистическия режим обаче е друга; тя е перверзно идеологическа. В нейната призма Западът е обитаем с " идеологически центрове ", водещи " разложителна идеологическа битка против социалистическия лагер и изключително против България " (цитат от оперативния документ за вербовка в досието, който обрисува поставените задачи).
Оттук и набираните информации – за писателя Луи Арагон и членове на Централен комитет на Френската комунистическа партия като Льороа и други. На днешния млад четец на досието това може да наподобява като някаква " идейна боза ", но преди време е било приоритет на Държавна сигурност. Освен основен редактор на " Летр Франсез " (издание на комунистическата партия), Арагон е бил и член на управлението на ФКП. В очите на френската левица, както написа Бернар-Анри Леви в книгата си " Авантюрите на свободата (Субективна история на френските интелектуалци) ", Арагон е Партията, както Малро е Министърът на културата, а Пол Клодел – Академията. А както гласи една максима на Жан Кокто, изцяло използвана към това време, Франция е страна, където множеството писатели са провалени политици, а множеството политици – несъстояли се писатели. Арагон е единственият огромен френски публицист, който до дъно остава правилен на Съюз на съветските социалистически републики, без значение от лутанията си след Пражката пролет през 1968 година Затова Държавна сигурност демонстрира интерес към него, още повече че, както проличава от други разкрити документи в сборниците на Комисията по досиетата, Българска комунистическа партия поддържа привилегировани връзки с ФКП (най-сталинистката компартия в Западна Европа) и даже отделя немалки средства за нейното подкрепяне.
И още един значим щрих към френския подтекст на " досието Кръстева ". От кадровите информации излиза наяве, че тя е била деен помощник към интернационалния отдел на Централен комитет на ДКМС (което допуска таман посрещане на френски комунистически делегации и съответните контакти). И още едно събитие: в спомените на нейния брачен партньор Филип Солерс се декларира, че сред 1968-1971 година той е " съвсем " член на компартията (макар и без партийна книжка). Лично Луи Арагон го предизвиква към сходна стъпка. А френският откривател на кръга " Тел Кел " и неговите политически обрати Франсоа Урман е повече от безапелационен, че доближаването сред този изначало самостоятелен от политиката книжовен кръг и ФКП е толкоз мощно, че през 1968 година се обмисля вливането на членове от " Тел Кел " в основания от компартията по руски пример Съюз на писателите. Тогава точно Солерс написа във в. " Монд ", че " всяка гражданска война може да бъде единствено марксистко-ленинска ". А Юлия Кръстева е неразделно до него. Тя има единствено български паспорт и явно е принудена да поддържа връзки с посолството. От досието " Сабина " излиза наяве, че таман тогава двама нейните сътрудници публицисти – Боян Трайков (Тибо) и Владимир Костов (Кръстев) препращат сигнали към Центъра, че тя е подобаващ обект за рекрутиране. Което, както знаем, се случва през ноември 1971 година И документите от архива на Държавна сигурност го удостоверяват изрично.
Вербовката става на два стадия. Първо, среща с " Петров " (Ст. Димитров), действен служащ от VI ръководство на Държавна сигурност, който е провел с нея сказка в София, повторена при срещата им в Париж. Следва среща с локалния резидент " Любомиров " (лука Драганов), пред който Юлия Кръстева слага две условия. Първо, да не написа персонално донесенията си (мотивът е явен – да не остават следи, освен предвид на бъдещето, само че и такива, които прихванати от френското контраразузнаване (DST), биха поставили завършек на кариерата ѝ). Впрочем такава е и практиката в българското външно разузнаване (ПГУ), където резидентът синтезира и препраща по сигурен канал информацията. И второто изискване – да не ѝ се слагат несвойствени задания – т.е. да дава информация за кръговете, в които се движи. Държавна сигурност приема и това. Така може би за първи път в архивите на службите на Народна република България (а евентуално и в България) изникват имената на Ролан Барт и Мишел Фуко, на Луи Алтюсер и Жак Лакан – изписвани по най-различен метод от машинописките на службите в София.
Това " неписане на ръка " през днешния ден е главен мотив в тактиката на Юлия Кръстева, че в никакъв случай не е имала нищо общо с Държавна сигурност. Нали " всяко писане, желаеме или не, е политическо. Писането е продължение на политиката с други средства " (Филип Солерс, романът " Числа ", 1968 г.). А говоренето? То също ли може да бъде политическо и да навреди някому (освен на субекта на речевия акт)? Очевидно, че може. Най-притеснителни, от моя позиция, са " говоренията " за българите, с които тя работи в радио " Париж " (прототипът на Радио Франс Ентернасионал): Красимира Борозанова, Вълчо Вангелов, Никола Факиров, Невена Янкова. В " резюметата ", дадени от " Сабина ", се вършат техни характерности, оповестяват се аспекти от персоналния им живот, които ги вършат уязвими като емигранти пред Държавна сигурност. Резолюцията под този документ в досието упорства за цялостна инспекция на упоменатите лица. Въпросът е дали архивът на Държавна сигурност пази такива досиета. И дали след инспекцията на упоменатите лица и вероятно на техни близки в България са им заведени оперативни разработки. Трябва ли да припомняме, че една от главните задания на Държавна сигурност е да обезврежда всички, работили или работещи в непознатите радиостанции.
И най-после, няколко думи за " отдръпването " на Юлия Кръстева и прекратяването на съдействието на " Сабина ", което стартира да проличава от края на 1971 година доникъде на 1972 година Обяснението още веднъж следва да се търси във френски подтекст. От юни 1971 година кръгът " Тел Кел " и брачният партньор ѝ Филип Солерс гневно се " маоизират ". " Лудостта Мао " ме обзе в продължение на три години ", написа Солерс в последните си издадени записки. Кръстева още веднъж е неразделно до него. Прочитът на " досието Сабина " демонстрира, че шокът на резидента " Любомиров " е в действителност мощен. Той не знае по какъв начин да заяви в София този сериозен " идеологически грях " на своята " репортерка ". Защото след опита за прокитайски прелом на Горуня и ген. Анев (1965 г.), както и политиката на Съюз на съветските социалистически републики към Мао, на тези неща се гледа не на смешка. В този интервал Солерс превежда книгата на Мао " За несъгласието " и стиховете на Великия кормчия. През 1971 година писателят Симон Леис към този момент е разгласил във Франция книгата " Новите одежди на президента Мао ", която подвига звук, доколкото в нея се разкрива истината за милионите жертви на режима в " Лаогай " (китайския Гулаг), както и за насилията, съпътстващи културната гражданска война. Никой в кръга " Тел Кел " (включително Кръстева и Солерс) не желаят и да чуят за това. През същата година те спомагат за издаването в Париж на ръкописа на италианската философка Мария Антониета Макиоки (факт, грижливо маркиран в срещите на " Любомиров " със " Сабина ", пред който тя възхвалява книгата " За Китай " ). Така стигаме и до пролетта на 1974 година, когато по покана на ККП и персонално на Великия водач видни представители на " Тел Кел " (Ролан Барт, Филип Солерс и самата Юлия Кръстева) посещават поднебесната страна на " културната гражданска война ". Жак Лакан се въздържа. След завръщането си всеки от тях споделя усещания пред жадната за новости френска, а и международна аудитория (Китай е затворена страна). В излязлата по-късно книга " Китайките " Кръстева декларира, че " Мао е освободил дамите и е " решил безконечния въпрос на половете(?) ". А насилието? Тя е безапелационна, че " не е установила никакво принуждение ". Нищо, обвързвано с опита ѝ от комунистическа България.
От позиция на левите си убеждения Кръстева избира маоистки Китай пред Живкова България. А от гледната точка на " Любомиров " досието " Сабина " е поставено на трупчета, без да бъде свалено в архива. Поне това разбираме от наличните в него страници (Екатерина Бончева и Христо Христов обръщат внимание, че то е било " прочиствано ", липсват страници от по-късните години. Ето един мотив в поддръжка на тази теза (на който ми обърна внимание доктор Момчил Методиев) – в досието на Владимир Костов (от времето на неговото бягство на Запад през 1977 г.) има упоменаване за нов контакт с Юлия Кръстева. Новият резидент в Париж Димо Станков я търси, с цел да събере информация: знае ли къде са се укрили Костов и брачната половинка му, а тя декларира, че не знае (което е и самата истина). Владимир Костов е наясно със обстановката към " Сабина " и явно не прави опит да я потърси.
Всичко това можеше да наподобява като актуален авантюрен разказ, както писа в. " Цайт ", в случай че зад него нямаше действителни страници от архивите на Държавна сигурност и значително горчиви заключения.
В резултат от което някои не престават да упорстват, че ослепителен академик със международна популярност като Кръстева няма по какъв начин да е сътрудник на Държавна сигурност. Нещо, прочувствено обяснимо.
Други, с звук, нетърпящ възражения, както постоянно " знаят истината ": отговорна е Комисията по досиетата, която би трябвало незабавно да се разпусне, а законът да се хвърли в коша.
Какво до кажем тогава за хилядите отворени досиета по същия закон и по същата процедура? Нима следва да допуснем, че за всички осветени имена (включително и на изтъкнати български интелектуалци) би трябвало да важи един закон, а за Юлия Кръстева, която е " национална горделивост " – различен?
Не виждам съответно морално умозаключение в сходно изказване.
Както не разбирам и гневните офанзиви против Комисията по досиетата, която си прави добре работата и прецизно извършва закона. И освен това. Преди време (през 2012 г.) членът на комисията Ваня Жекова подписа протокол, с който се оповестява името на личния ѝ татко – човек, осъждан на гибел, репресиран земеделец, лежал дължи години по пандизите. След което тя направи документалния филм " Прошка " – прочитът на една щерка на документите в архивите на Държавна сигурност.
Досието " Сабина ", таман заради интелектуалната значителност на Юлия Кръстева, допуска таман по-задълбочен прочит на времето на комунизма. Версия, която при всички случаи не трябва да е единствено " в черно и бяло ". Ала няма по какъв начин и да е " сива памет " за това време, в която да се размиват всички обстоятелства и условия.
Едно сходно завръщане към " загатна за комунизма " на самата Юлия Кръстева явно е мъчително, само че то е неотложно. И не може да се изчерпва със сегашните ѝ гневни реакции в официалните съобщения на персоналния ѝ уебсайт.
Независимо от всичко. Включително и от декларираното в миналото, в изповедалния ѝ разказ " Старецът и вълците " (1991 г.): " Беше ми пристигнало до гуша да бъда специалистката по това окаяно кътче на света, за което никой не искаше да чуе и където властваше цялостно безчинство ".
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ