Стотици отзиви предизвика интервюто на белгийския професор Р. Детрез за

Стотици мнения провокира изявлението на белгийския професор Р. Детрез за Дъждовни води. Сега той подава ръка на своите критици с още размисли за историята, нацията и за езика на българите. И за връзките с македонците и Македония.

Професор Раймонд Детрез

в българските медии провокира стотици възмутени реакции, чиито причини се свеждаха основно до обиди и закани. Прочетох и малцина също възмутени, само че най-малко написани умело и цивилизовано. Искам тук в резюме да отговоря на някои от по-често срещаните възражения.

Идентичността в преднационалната ера

Прави ми усещане, че моите критици четат много повърхностно. Моите думи „ Изворите демонстрират, че в преднационалната ера, хората осъзнават, че принадлежат към избран етнос, само че това схващане не поражда същите усеща на обвързаност и преданост както през днешния ден ", един от тях схваща по този начин: „ Не сме знаели, че сме българи? “ Друг пък изброява средновековни извори, в които се загатва за българи. Но аз въобще не го оборвам! Убеден съм единствено, че тези българи не са изпитвали същите усеща на обвързаност и преданост към своята етническа общественост, каквито изпитват хора с развито национално схващане през днешния ден. В преднационалната ера хората се усещат привързани към религиозна общественост. От българските извори (летописни бележки, национални песни), както и от свидетелства на чужденци, проличава, че тези българи се самоидентифицират по-често като християни, в сравнение с като българи. Софийските новомъченици умират за православната си религия, а техните агиографи даже не загатват, че са умрели за народността си, въобще не загатват народността им.

Каква еднаквост са имали средновековните българи?

Да, те са знаели, че са българи, само че за тях Бог е по-висша морална инстанция от народността.

Обвиняват ме в изказванието, че съгласно Петко Славейков има македонци като обособена националност. Но през 1871 година в една публикация в „ Македония " Славейков единствено споделя по какъв начин „ от преди десетина години “ доста пъти бил „ чувал от македонистите, че те не били българе, само че македонци ". И разисква техните причини, които - колкото и да били неоснователни, въпреки всичко представлявали зародиша на „ нещо като македонска национална идеология “. Един от моите съперници ме упреква, че съм се опитал „ да накърня престижа на Славейков ". Боя се обаче, че Славейков би се почувствал по-накърнен в престижа си от решението на редакторите на „ Събраните съчинения " да съкратят половината от въпросната публикация, в която той демонстрира някакво схващане към мнението на „ македонистите “. При това, без да означават това редуциране в другояче изобилните си бележки и мнения.

Кога и по какъв начин се образува националното съзнание?

Възражения провокира и моят коментар, че е мъчно да се разбере какво тъкмо значи да си българин преди 18-19 в. Съвременният национално осъзнаващ се българин е учил литературен български език и национална история, пял е патриотични песни, чел е „ Под игото " и „ Време разделно ", чествал е 3-ти март, даже може би е взел участие в някоя от известните в последно време исторически възстановки. Националното схващане се образува тъкмо под влияние на такива възпитаващи, в случай че не и индоктриниращи фактори. Пак те ни дават опция и да си представим в какво почти се състои актуалното българско национално схващане като знания и страсти. Но през Средновековието тези фактори отсъстват. Очевиден анахронизъм е да приписваш модерни национални усеща на средновековни персони, както постоянно се прави в известна историческа литература. Да, страна съществува, не това въобще не значи, че има и нация и национално схващане или политическо схващане на народността, както мислят моите съперници. Държави постоянно е имало, само че нацията, както написа Георги Господинов, „ е едно историческо кърмаче, което се прави на древен дъртак “.

Голямо отвращение провокира и изказванието ми, че българската нация е зародила едвам през 30-те години на 19 в., че тогава е почнало българското Възраждане. Мнозина мои критици ми напомнят за Паисий. Да, Паисий Хилендарски е изключително забавна персона, само че макар към седемдесетте преписи на неговата история, въздействието му дълго време остава много лимитирано. Каравелов и Славейков го загатват на няколко пъти без необикновен възторг. При Ботев липсва каквато и да е отпратка. Погърчването, срещу което Паисий пропагандира така енергично, продължава още десетилетия след него, а на някои места даже се ускорява. По-голямо влияние упражнява „ Царственикът " на Христаки Павлович, който популяризира „ Славянобългарска история " като печатна книга, само че той излиза през 1844 година, когато и по моето летоброене Възраждането към този момент е почнало.

Защо считам че Българското Възраждане стартира през 30-те години на 19 в.? (С ангажимента, че всички сходни периодизации са условни.) Причините са няколко. Редом с икономическите, обществените и културните процеси, които тогава обуславят началото на българското национално придвижване, решаващо значение имат и османските държавни промени, почнали през 1820-те години. Премахването на най-тежките форми на религиозна дискриминация води до избухлив напредък на броя на българските черкви, учебни заведения и религиозна литература, до появяването на първите вестници, списания и всемирски книги. През 30-те и 40-те години на 19 в. скорост набира и църковната битка - първата демонстрация на българското национално придвижване. Ето за какво ми се коства, че османският подтекст е по-релевантен като пояснение за началото на Възраждането, в сравнение с появяването на „ Славянобългарска история ". Ако въпреки всичко приемем, че „ Славянобългарска история " има голямо историческо значение като индикация за съществуването на българско народностно схващане, ние би трябвало да открием сходно македонско народностно схващане в „ Триязичникът " на Георги Пулевски, който през 1875 година, половин век преди решенията на Коминтерна, написа почти следното: „ Народ са хора, които са от един жанр и които приказват един език, и мястото, където живеят, се споделя отечеството. " След което заключава: „ Така и македонците са народ и тяхното място е Македония. “

Книжовен език, формален език - и връзката им с страната

Доста недоразумения породиха и към. Под литературен език аз разбирам типов, формален, държавен език. Такъв в България има чак след Освобождението - по простата причина, че с цел да има формален език е належащо публична инстанция като министерство на култура да го разгласи като подобен. Да, още преди този момент са написани граматики на българския език, само че с тях още не поражда формален език. Мнозина български писатели са съдействали за образуването на българския литературен език, само че до Освобождението и даже дълго по-късно не престават да съществуват разнообразни „ школи “, а процесът на унифициране, стандартизиране и нормиране се протака. Създаването на тези правила значително е политически акт – и това прелестно проличава от историята на българския правопис.

Всеки нов режим (а те не са малко) разпорежда на специфична комисия от филолози да измислят нови правописни правила. Успоредно с тези правописни правила, несъмнено, се трансформират и други, граматически и лексикални правила. Турцизмите, да вземем за пример, се отстраняват систематически. Така че, това, което се назовава „ литературен език “, не е резултат от естествени, свойствени на самия език развития, а от директно политическо вмешателство. Не единствено в България е по този начин, същото се случва на всички места. Създаването на македонските правописни и езикови правила през 1944 година с нищо не се отличава от нормалното.

Разбира се, българският формален език стъпва и върху избрани книжовни обичаи, основани през 19 в. от възрожденските писатели, които пишат на източнобългарските диалекти. Но по този начин е и с македонския литературен език. Той се основава на централните македонски диалекти, които още през 1903 година предлага Кръсте Мисирков. Има литературни творби от 18 и 19 в., написани в Македония от хора, които категорично назовават себе си българи, а езика си български, само че пишат на локалното произношение. През 1858 година Партений Зографски отбелязва че „ нашиот език “ се дели на две наречия – едното, което всички знаят, се приказва в България и Тракия, а другото, за което „ славянистите “ нямат разбиране, се приказва в Македония. За да се срещнат „ славянистите " с македонското произношение, Партений изброява всичките му „ идиотизми “ (особености) и предлага то да бъде в основа на българския литературен език. Кузман Шапкарев 10 години по-късно разгласява „ Голема българска читанка " или втората част на „ българскийт буквар на произношение по-вразумително за македонските българи ". От „ настрана произношение “, „ по-разбираемо “, до „ обособен език “ е единствено дребна крачка. Не е кой знае какво закононарушение, в случай че текстове, написани на това „ македонско произношение “, се показват от днешните македонски филолози като „ предшественик “ на настоящия македонски литературен език.

Премиерите Борисов и Заев пред паметника на Гоце Делчев

Защо едни и същи явления не биха могли да са част от два разнообразни описа за предишното?

Никой не може да открадне Гоце Делчев от българите

В България е известно визията, че македонците „ крадат “ българското историческо завещание, езика и български исторически персони. Думата „ крадат “ обаче е подвеждаща. Ако някой ти открадне колата, ти към този момент нямаш кола. Ако македонците „ откраднат “ Гоце Делчев, българите отново ще продължат да го „ имат ", както и преди кражбата. Никой не им пречи да назовават Гоце Делчев българин, да го включват в българската национална история, да го почитат като собствен народен воин. Един от моите критици се притеснява, че без тези исторически персони България ще се „ маргинализира “ в Европа.

Моите възгледи са противоположното на " кощунствено антибългарски "

И най-после нещо, което до момента избрах да не загатвам. Аз съм обвързван с България фамилно, професионално и прочувствено. 25 години преподавах българска история и просвета в университетите в Гент и Льовен. Написал съм над 300 изявления, книги и публикации, множеството отдадени на България. Във времена, когато на всички места в Европа се закриват славянските филологии, дружно с други сътрудници успяхме да запазим преподаването на български език като наложителен предмет. В мои преводи са оповестени над две хиляди страници българска художествена и историческа литература, която разпространявах в десетки часове излъчвания по белгийското радио и телевизия. Винаги с наслада оказвам помощ за изложения на български художници в Белгия, за фестивали с българска национална музика и по този начин нататък. Аз съм уверен и изпитан „ другар на България “, само че имам своите запаси към някои аспекти на „ формалния “ български народен роман - апропо и във връзка с Mакедония. И това въобще не значи, че моите възгледи са „ кощунствено антибългарски ", както ги назовава един възмутен родолюбец. Може би противоположното, в действителност.

Проф. Раймонд Детрез от 1990 година преподава История на Балканите в Католическия университет в Льовен. От 1994 до 1998 година преподава и курс за етнически спорове за студенти-политолози в School for European Studies в Льовен. През 1997 година става професор по история и история на културата на Източна Европа в отдел Източноевропейски езици и култури в Гентския университет. През 2000 година основава Центъра за югоизточноевропейски проучвания при Гентския университет. Автор е на редица книги, отдадени на историята на Балканите.