Коментар: Истанбулската конвенция е политическото “Ватерло”
Сто дни. Толкова трае „ връщането “ на Наполеон в огромната политическа игра откакто през 1814 година е заточен в заточение след несполучливата инвазия в Русия и изгубената от него Битка на народите край Лайпциг, написа в разбор за "Труд " Петър Кичашки от Институт за съвременна политика.
Избягвайки от остров Елба, Бонапарт взима властта в Париж и прави опит да възвърне величието на „ своята “ империя. Сто дни по-късно той катастрофира край Ватерло и прекарва остатъка от живота си в изгнание.
Стотина дни траят фанфарите и бравурните опити за възобновление на европейското измерение на френския империализъм. Казвам „ европейското измерение “, тъй като и преди Наполеон Франция, въпреки и официално монархия, работи като колониална империя в Африка, където безжалостно ограбва бъдещето на генерации африканци. С цел „ благородна “, несъмнено – да построи личното си златно и мраморно настояще.
Франция и Германия от дълго време имат своето тежко завещание във връзка с Европа. Двете страни са работили като едни от най-разрушителните сили в Стария свят.
От Наполеон до Хитлер, Франция и Германия са нанесли повече вреди на Европа от всеки различен в човешката история. Разбира се и двете страни са дали доста – в областта на изкуството, науката и политиката.
Това не може и не би трябвало да бъде отричано.
Но не трябва да се подминава и че двете страни имат и своето тежко историческо завещание, което се демонстрира най-много, когато в Париж и Берлин ръководят хора с имперски нрав. Хора, които смятат, че Европа е длъжна да рапортува пред „ великите “ сили и „ великите “ им управници, които са разположили морните си туловища в Елисейския замък или резиденцията на немския канцлер.
Днес Европейският съюз е в идеологическа и политическа рецесия. Причините са доста, а най-съществената е, че Европейски Съюз се вживя като дете на отиващия си неолиберален глобализъм.
Европа през днешния ден е в обстановката на Алиса, която пита Чеширския котарак накъде да тръгне, когато е попаднала на кръстопът.
Котаракът u отвръща със „ Зависи накъде отиваш “, на което Алиса споделя „ Все едно накъде “, при което котакът споделя простичко: „ Тогаз все едно кой път ще вземеш “. Европа през днешния ден не знае къде отива и по тази причина u е все едно накъде ще тръгне.
В момента в Брюксел и Страсбург цари едно политическо безвремие, един брежневски застой, в който богатите розовобузести служители отвреме в точния момент подвикват „ пуф-паф “, с цел да основат заблуда, че влакът въпреки всичко нещо примърдва. Европа желае да бъде фактор на международната политическа сцена, само че не знае по какъв начин тъкмо.
Сякаш смята, че нейното наличие в международната политика u се „ дължи “ по някакво неписано предписание. А това е доста надалеч от обективната истина.
В обстановка на политическа рецесия, Брюксел се обръща към познатите си мисловни модели и пада коленопреклонно на имперските упоритости в Париж и Берлин. Прочее, Брюксел също има своята мрачна история на империализма.
Преобладаващата част от цялата пищност и благосъстояние на днешната квази-столица на Европейския съюз се дължи на бруталното грабене на Конго от крал Леополд II.
В този смисъл западноевропейските елити имат тежки наследства и даже бихме могли да кажем, че имат известна предразположеност към „ командорене “ на останалата част от света.
Всъщност точно заради това и през днешния ден Европа гледа като бита с влажен парцал, когато американският президент Доналд Тръмп u споделя да стартира да заплаща за личната си защита.
Не може бедна България да внася и надвнася в бюджета на НАТО, до момента в който играещите си на „ велики сили “ Германия и Франция се скатават по кьошетата. Да си „ велика мощ “ с мощта на американската войска зад тила си не е изключително мъжество.
Обективната истина е, че Европейският съюз е скъп и значим политически план, от който изключително догонващи страни като нашата имат голяма изгода.
Но в случай че Европейски Съюз не премисли политическото си държание, е жертван да катастрофира, както постоянно, когато кормилото на огромната власт се е поемала от имперските мераци на Париж или Берлин.
И не, каквото и да споделят глашатаите на статуквото, тази позиция не е „ анти-европейска “. Напротив – тя е доста про-европейска, тъй като показва откровена угриженост, че в случай че Европейският съюз не се промени, ще изчезне в нощта без популярност и ръкопляскания. Политическата гибел идва в забвение, а не с овации.
Единственото бъдеще на Европа е бъдещето на суверенните народи, на народите, които съжителстват с почитание към разликите на съседа си.
Вместо да поеме по пътя на политическия натурализъм и прагматизъм, Европа се вторачва в пъпчето си и взема решение, че ще се концентрира върху „ живототрептущите “ въпроси за климата и джендъра.
Ето, в последно време, воден точно от френския и немски (зле прикрит) империализъм, Брюксел отново почна да кашлюка тезата, че следва Истанбулската спогодба да се наложи „ с кръв и меч “ над „ джендър неверниците “ в Европейски Съюз.
Видите ли, трябвало Европейският съюз да наложи принудително противоречивата и отхвърлена от българския Конституционен съд спогодба, защото… ами, тъй като по този начин. Това са решили европейските плутократи, а ние би трябвало да им козируваме и да благодарим за опцията да дишаме един въздух с великите им особички.
Опитите за принудително налагане на Истанбулската спогодба са предсмъртните спазми на отиващата си неолиберална прослойка. Това е опит за нови „ 100 дни “, за възобновление на неолибералния империализъм.
Но както Наполеон завърши стоте си дни с разгрома край Ватерло, по този начин и през днешния ден френско-немския империализъм, който идва от Брюксел, ще претърпи погром.
Не е нужно френско-немският комплот да претърпява физическо поражение, той към този момент на много места, в това число и в България, се удари челно в суверенната воля на народа да реши самичък дали и по какъв начин да ратифицира един интернационален документ.
Тук е мястото да се каже нещо доста просто, което обаче мнозина от „ правниците на Европейски Съюз “ не признават и не желаят да схванат. Няма подобен интернационален акт, няма подобен интернационален орган и интернационален инструмент, който да може да опонира на националната конституция на един върховен народ.
Няма! Конституцията е акт на учредителната власт, т. е. това е акт на самия народ, това е еманация на свободата на една нация да дефинира сама сегашното и бъдещето си. В Конституцията почиват отговорите на най-сакралните въпроси за едно общество.
И не трябва тази конституционна воля на народа да се суспендира в интерес на анонимни интернационалните институции, които никой не е избирал за нищо.
Диктатът на бюрокрацията би трябвало да бъде стеснен от конституционното ръководство в една суверенна страна, каквато (трябва да) е България.
В този смисъл за България тематиката с Истанбулската конфекция, простете, спогодба, е затворен. Конституционният съд се е произнесъл и няма потребност Брюксел да продължава да размахва костелив пръст против нас и другите страни, които не са съгласни с ратификацията на този противоречив документ.
Европа би трябвало да отстоява свободата. Демокрацията е несъвместима с отсъствието на независимост. Налагането на непознати разбирания над инакомислещите не е независимост, а форма на перфидна тирания, въпреки и в името на демокрацията и светлото бъдеще.
Свободата да избираш сегашното и бъдещето си би трябвало да е висша цел в едно съвременно демократично общество.
Вместо това върви един развой по прекратяване на свободата, цензуриране на свободното слово и на свободната мисъл и слагането на другите възгледи и отзиви в матрицата на наложения „ от горе “ дневен ред.
Най-големите несгоди в човешката история са правени в името на някакво „ висше богатство “. Сега в името на политическата уместност и за отбрана на гнилите плодове на неолибералния глобализъм се прави опит да се сложи на жертвения олтар свободата на едни нации да отхвърлят един или различен интернационален документ.
Това не просто няма да стане, само че и в случай че Европа продължава да упорства, Истанбулската спогодба ще се трансформира в политически „ ново Ватерло “, в който за следващ път имперските упоритости на „ великите сили “ ще катастрофират челно в обективните действителности.
Европа би трябвало да обмисли накъде желае да върви. Дали по посока на свободата, суверенните нации и взаимното ценене на разликите, или по пътя на перфидния диктат на бюрокрацията, която да декретира кой какво по какъв начин и дали да мисли.
Дошло е време разделно, в което всеки би трябвало да реши в каква Европа желае да живее, каква Европа желае да остави на децата си. Европа на свободата, т. е. Европа на нациите, или Европа на служителите, т. е. Федеративна Европа.
Избягвайки от остров Елба, Бонапарт взима властта в Париж и прави опит да възвърне величието на „ своята “ империя. Сто дни по-късно той катастрофира край Ватерло и прекарва остатъка от живота си в изгнание.
Стотина дни траят фанфарите и бравурните опити за възобновление на европейското измерение на френския империализъм. Казвам „ европейското измерение “, тъй като и преди Наполеон Франция, въпреки и официално монархия, работи като колониална империя в Африка, където безжалостно ограбва бъдещето на генерации африканци. С цел „ благородна “, несъмнено – да построи личното си златно и мраморно настояще.
Франция и Германия от дълго време имат своето тежко завещание във връзка с Европа. Двете страни са работили като едни от най-разрушителните сили в Стария свят.
От Наполеон до Хитлер, Франция и Германия са нанесли повече вреди на Европа от всеки различен в човешката история. Разбира се и двете страни са дали доста – в областта на изкуството, науката и политиката.
Това не може и не би трябвало да бъде отричано.
Но не трябва да се подминава и че двете страни имат и своето тежко историческо завещание, което се демонстрира най-много, когато в Париж и Берлин ръководят хора с имперски нрав. Хора, които смятат, че Европа е длъжна да рапортува пред „ великите “ сили и „ великите “ им управници, които са разположили морните си туловища в Елисейския замък или резиденцията на немския канцлер.
Днес Европейският съюз е в идеологическа и политическа рецесия. Причините са доста, а най-съществената е, че Европейски Съюз се вживя като дете на отиващия си неолиберален глобализъм.
Европа през днешния ден е в обстановката на Алиса, която пита Чеширския котарак накъде да тръгне, когато е попаднала на кръстопът.
Котаракът u отвръща със „ Зависи накъде отиваш “, на което Алиса споделя „ Все едно накъде “, при което котакът споделя простичко: „ Тогаз все едно кой път ще вземеш “. Европа през днешния ден не знае къде отива и по тази причина u е все едно накъде ще тръгне.
В момента в Брюксел и Страсбург цари едно политическо безвремие, един брежневски застой, в който богатите розовобузести служители отвреме в точния момент подвикват „ пуф-паф “, с цел да основат заблуда, че влакът въпреки всичко нещо примърдва. Европа желае да бъде фактор на международната политическа сцена, само че не знае по какъв начин тъкмо.
Сякаш смята, че нейното наличие в международната политика u се „ дължи “ по някакво неписано предписание. А това е доста надалеч от обективната истина.
В обстановка на политическа рецесия, Брюксел се обръща към познатите си мисловни модели и пада коленопреклонно на имперските упоритости в Париж и Берлин. Прочее, Брюксел също има своята мрачна история на империализма.
Преобладаващата част от цялата пищност и благосъстояние на днешната квази-столица на Европейския съюз се дължи на бруталното грабене на Конго от крал Леополд II.
В този смисъл западноевропейските елити имат тежки наследства и даже бихме могли да кажем, че имат известна предразположеност към „ командорене “ на останалата част от света.
Всъщност точно заради това и през днешния ден Европа гледа като бита с влажен парцал, когато американският президент Доналд Тръмп u споделя да стартира да заплаща за личната си защита.
Не може бедна България да внася и надвнася в бюджета на НАТО, до момента в който играещите си на „ велики сили “ Германия и Франция се скатават по кьошетата. Да си „ велика мощ “ с мощта на американската войска зад тила си не е изключително мъжество.
Обективната истина е, че Европейският съюз е скъп и значим политически план, от който изключително догонващи страни като нашата имат голяма изгода.
Но в случай че Европейски Съюз не премисли политическото си държание, е жертван да катастрофира, както постоянно, когато кормилото на огромната власт се е поемала от имперските мераци на Париж или Берлин.
И не, каквото и да споделят глашатаите на статуквото, тази позиция не е „ анти-европейска “. Напротив – тя е доста про-европейска, тъй като показва откровена угриженост, че в случай че Европейският съюз не се промени, ще изчезне в нощта без популярност и ръкопляскания. Политическата гибел идва в забвение, а не с овации.
Единственото бъдеще на Европа е бъдещето на суверенните народи, на народите, които съжителстват с почитание към разликите на съседа си.
Вместо да поеме по пътя на политическия натурализъм и прагматизъм, Европа се вторачва в пъпчето си и взема решение, че ще се концентрира върху „ живототрептущите “ въпроси за климата и джендъра.
Ето, в последно време, воден точно от френския и немски (зле прикрит) империализъм, Брюксел отново почна да кашлюка тезата, че следва Истанбулската спогодба да се наложи „ с кръв и меч “ над „ джендър неверниците “ в Европейски Съюз.
Видите ли, трябвало Европейският съюз да наложи принудително противоречивата и отхвърлена от българския Конституционен съд спогодба, защото… ами, тъй като по този начин. Това са решили европейските плутократи, а ние би трябвало да им козируваме и да благодарим за опцията да дишаме един въздух с великите им особички.
Опитите за принудително налагане на Истанбулската спогодба са предсмъртните спазми на отиващата си неолиберална прослойка. Това е опит за нови „ 100 дни “, за възобновление на неолибералния империализъм.
Но както Наполеон завърши стоте си дни с разгрома край Ватерло, по този начин и през днешния ден френско-немския империализъм, който идва от Брюксел, ще претърпи погром.
Не е нужно френско-немският комплот да претърпява физическо поражение, той към този момент на много места, в това число и в България, се удари челно в суверенната воля на народа да реши самичък дали и по какъв начин да ратифицира един интернационален документ.
Тук е мястото да се каже нещо доста просто, което обаче мнозина от „ правниците на Европейски Съюз “ не признават и не желаят да схванат. Няма подобен интернационален акт, няма подобен интернационален орган и интернационален инструмент, който да може да опонира на националната конституция на един върховен народ.
Няма! Конституцията е акт на учредителната власт, т. е. това е акт на самия народ, това е еманация на свободата на една нация да дефинира сама сегашното и бъдещето си. В Конституцията почиват отговорите на най-сакралните въпроси за едно общество.
И не трябва тази конституционна воля на народа да се суспендира в интерес на анонимни интернационалните институции, които никой не е избирал за нищо.
Диктатът на бюрокрацията би трябвало да бъде стеснен от конституционното ръководство в една суверенна страна, каквато (трябва да) е България.
В този смисъл за България тематиката с Истанбулската конфекция, простете, спогодба, е затворен. Конституционният съд се е произнесъл и няма потребност Брюксел да продължава да размахва костелив пръст против нас и другите страни, които не са съгласни с ратификацията на този противоречив документ.
Европа би трябвало да отстоява свободата. Демокрацията е несъвместима с отсъствието на независимост. Налагането на непознати разбирания над инакомислещите не е независимост, а форма на перфидна тирания, въпреки и в името на демокрацията и светлото бъдеще.
Свободата да избираш сегашното и бъдещето си би трябвало да е висша цел в едно съвременно демократично общество.
Вместо това върви един развой по прекратяване на свободата, цензуриране на свободното слово и на свободната мисъл и слагането на другите възгледи и отзиви в матрицата на наложения „ от горе “ дневен ред.
Най-големите несгоди в човешката история са правени в името на някакво „ висше богатство “. Сега в името на политическата уместност и за отбрана на гнилите плодове на неолибералния глобализъм се прави опит да се сложи на жертвения олтар свободата на едни нации да отхвърлят един или различен интернационален документ.
Това не просто няма да стане, само че и в случай че Европа продължава да упорства, Истанбулската спогодба ще се трансформира в политически „ ново Ватерло “, в който за следващ път имперските упоритости на „ великите сили “ ще катастрофират челно в обективните действителности.
Европа би трябвало да обмисли накъде желае да върви. Дали по посока на свободата, суверенните нации и взаимното ценене на разликите, или по пътя на перфидния диктат на бюрокрацията, която да декретира кой какво по какъв начин и дали да мисли.
Дошло е време разделно, в което всеки би трябвало да реши в каква Европа желае да живее, каква Европа желае да остави на децата си. Европа на свободата, т. е. Европа на нациите, или Европа на служителите, т. е. Федеративна Европа.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ