Старите хора казват, село без черква е като храм без

Старите хора споделят, село без църква е като храм без олтар. И не инцидентно.
Кипящите от живот и детски смях в миналото обитаеми места, през днешния ден тънат в плевели и давност. Единственият стожер на спомените, че в миналото някъде там е имало живот са черквите, знак на православната религия, на българщината.

Храмовете, вдигнати преди век, други, преди два, а трети, строени преди доста епохи, стоят с цел да ни припомнят, че тук е кипял живот, че хората, са се радвали на дребните неща, обичали са се, раждали са деца, чествали са, посрещали са дружно несгодите и ударите на ориста. Дори и в селата, където не е останал и един човек, отново църквите са там, с цел да припомнят за историята, с цел да бият камбаната, че в никакъв случай не би трябвало да губим вярата, а да я съхраняваме. Такъв образец е китното санданско село Кашина, сгушено в подножията на Пирин, в което има неповторима църква, наречена на Божията майка, „ Успение Богородично “, датираща от турско иго.

По думите на бай Наско, пред кореспондент на Struma.com,тя е строена по турско време и е доста скъпа. Обявена е за монумент на културата.
В предишното хората са носили тежките камъни по мъчно различими пътеки и са построили с труд и пот светите места, в които са намирали заслон, леговище и отдих елементарни хора и бележити персони, един от които е Яне Сандански, споделя бай Наско. На нас, тези които сме останали да живеем се пада нелеката задача, да стопанисваме църквата, като се борим и с времето и естествените стихии.
Легендата споделя че в селото е имало мома Мария… Маруда, красива като луната чиста като планинска река. Запеела ли селото онемявало. Останало е поверие за нея, неината красота, за нейното сладкопойство. В една от песните и до през днешния ден се пее: „ Де гиди, Маро, Марудо, Марушо моме гиздава… “
През една нощ Маруда сънува, че я венчават за прекрасен млад момък в постройка с особени предмети и загадъчност. На сутринта тя споделя съня на майка си.

Предсказанието обаче не се сбъдва. Идват византийски орди в селото и лидерът им желае да отвлече Маруда. Тя излиза на необятния потон и запява. Цялото село се събира, цялото село плаче и моли Бог да бъде милосърден към тях. Разярен от това, вождът на ордата със императивен звук се провикнал: „ Палете и грабете това село “. И тогава се случило нещо ненадейно. Младата госпожица извадила нож и го забила право в сърцето си. Нападателите като видели това побегнали изумени.
Някои описват, че години по-късно Маруда нощем се появява на Гарвановата канара, запявала, а дружно с нея и гората, по-късно политала към подножието й. От тъгата, от чистите й сълзи потекла река, която нарекли Черна река.

Някои споделят, че в местността Църквището, където реката прави завой, намерили бялата рокля на Маруда. Минало доста време. Дошло още по-страшно, още по-тежко иго. Не мръкнала легендата за Маруда, нищо не било в положение да промени вярата на кашинци, да промени имената им. Те си останали най-българските от българското население. И решили да построят църква там, където намерили роклята на Маруда. Започнали да създават повече лъжици, кюмур, дървени рала, да събират средства, да търсят иконописци с цел да изографисат църквата.
Началото било ужасно. Първите селяни, пробвали се да строят черквата, на място били заклани от турците. Там изникнал дъб. Камбанният звън на Роженския манастир и на 75-те мелнишки черкви всеки ден будел съзнанието на кашинци, всеки ден им втълпявало, че те би трябвало да имат своя обител, свое светилище, което да съхранява паметта на селото. Минали години вярата не умирала. Легендата за предсказанието на Маруда, за тайнственото място се предавала от потомство на потомство.
Дошло времето 1840 лето. Застанал баш селянинът на средата на мястото, където е днешната черква и рекъл: „ Бог тук е определил да бъдат насладите и скърбите ни, тук ще бъде настояща и бъдеща Кашина. Помнете след Мелник и Рожен тук ще има същинска църква “. И по този начин станало.

Първото нещо, с което е трябвало да обозначат святото място, е била камбаната. Дъбът, който израснал на мястото на закланите селяни, послужил за медногласното знамение, както са го наричали кашинци. И до през днешния ден тя – камбаната – е на същото място и предвестител на всичко положително и зло.
Всяка година в края на август на празник на Света Богородица в Кашина има събор. Това е празник на селото и на черквата

Атанас е роден в Кашина, само че дълги години живее със фамилията си в Сандански. Завършил е строителство и е работил в Израел, само че се завръща в родината и през днешния ден работи към локална водна електроцентрала. Неговият дом е първият, който се вижда - поради европейско знаме, което се вее над вратата.

Това, което с епохи са го основали хората, за час два го съсипваме - по този начин е целият живот, който го караме в тази народна власт. Създавал си го цялостен живот едно цвете, идва някой и - сбогом. Не може да се нарадваш на личното ", споделя Атанас, един от малцината в селото.
Бай Наско е един от локалните хора, гостоприемни и от срещите с него научаване забавни митове за отминали времена. Той е един от дребното запалянковци, които са останали да живеят на село, тъй като както споделя той камъкът си тежи на мястото.

Истината е, че през последните години, хората в огромна част от селата се сплотяват и въодушевяват от концепцията да построяват православни храмове. В някои села въобще няма църква, другаде пък светите обители са остарели, дребни и отдалечени от селищата. Вярата и мощния дух е тази, която събира хората, вярата е тази, която дава вяра. На процедура черквите в дребните села са единственото място, където се съхранява българщината, откакто учебните заведения съвсем на всички места са закрити.

Съдбата и на учебното заведение в село Кашина е като всички останали учебни заведения, вследствие от демографската рецесия са обречени на обезлюдяване.
Все повече са хората, които намират смисъл на битието си в строеж на църква. Такива запалянковци са в благоевградското село Церово, където преди две години Неврокопският митрополит Серафим освети неповторима сребърна камбана, с чудноват глас, измайсторена чак в съветския град Воронеж.
„ Нека звукът на тази първа камбана ни пробужда духовно. Нека ни подсеща да вършим положителни каузи, дано ни подсказва, че би трябвало още работа, с цел да се довърши и изографиса целия храм, с цел да го осветим и него! ”, бяха думите на владиката.
Достолепната църква извисява снага при започване на благоевградското село. Хората в Церово съумяха след 22 години старания и битка с разнообразни институции да вдигнат мечтания православен храм, който ще носи името на свети Пантелеймон. С камбанарията и кръста върху нея църквата е висока над 16 метра. Вътрешното пространство е с повърхност 165 квадратни метра.
„ С религия и мощен дух се реализира всичко. Вярата ни оказа помощ да минем и през пандемия, през войни. Църквата се вижда от целия Благоевград. Милеем за първия ни храм. Децата са към този момент огромни, само че не са кръстени, тъй като желая тук, в нашата черква, да ги кръстя. И имам вяра, че скоро ще се случи. Село, в което има толкоз доста деца, толкоз доста религия, а скоро и настоящ храм, няма по какъв начин да загине ”, споделят локалните хора.

Свой храм издигнаха и в санданското село Катунци след повече от 10 години твърдоглав труд. Храмът „ Свето Успение Богородично ” е изцяло измазан и сграбчва погледа отдалече. Ентусиасти от селото инсталираха плочки край храма, с цел да бъде облагородено и пространството до черквата.
Местните хора от Катунци не престават да разчитат на положителната воля на донори, както и на доброволния труд на локалните поданици, с цел да бъде напълно изографисан новият храм.
Когато правиш нещо със сърце и религия, постоянно успяваш. В това ни убеждават и локалните хора в благоевградското село Долно Българчево, които с Божията помощ сбъдват своята съвсем вековна фантазия да построят нова черква.
Местните хора и в този момент се черкуват в черквата " Света Петка ", която е сред тяхното село и прилежащите селища Горно Българчево и Зелен дол. Миряните имат вяра, че скоро ще се молят в новия си храм.

Всяко богоугодно дело е положително. Но да разбираш кое дело е богоугодно, това е мъдрост, която православният християнин придобива с годините. Защото и през вчерашния ден, и през днешния ден, и на следващия ден, едно е несъмнено. Няма по-богоугодно дело от това да построиш черква. А тази задача увлича хората, прави ги по човечни, милостиви, съпричастни, съхранява живи селата, тъй като миряните в тях имат дълг. Дългът към генерации, с цел да запазят вярата си и да не губят вярата си в по-доброто на следващия ден.

Камелия Христова