Очертанията на войната: Ще има ли голямо пролетно настъпление?
Стабилен фронт и движещи се червени линии
През изтеклата седмица по бойните полета на Украйна не се случи нищо запаметяващо се, само че това не значи, че напрежението в конфликната зона спада. Напротив, позиционната война, на която сме очевидци сега в доста връзки припомня на напрегната битка сред двама борци типичен жанр, вкопчили се един в различен в центъра на тепиха, като всеки от тях се мъчи да наложи своя захват на противника преди да извърши мощно мятане, което да му донесе преднина в точките и дори последна победа с туш. Напрежението в такива случай по предписание идва от хората, вперили взор в дуела – треньорите подвикващи от страни и публиката, скандираща от трибуните или стискаща палци пред тв приемниците. Аналогията в тази ситуация мисля, че е ясна – трньорите това са всички политици, които с решенията си въздействат на хода на войната, а публиката това сме всички останали - и тези, които просто със свито сърце наблюдават развоя на конфликта, и тези които го разясняват, и даже тези, които са принудени, съгласно капризите на ориста, да бъдат изразители на непозната воля.
Залисани в дребни словесни препирни или отнесени от тежки мрачни мисли, множеството от вас надали са забелязали че тази седмица бяха прекрачени още няколко невидими „ червени линии “, които до скоро демократичните страни поддържащи Украйна несъзнателно съблюдаваха във връзка с Русия. Киев най-вероятно ще получи високоточни ракети с по-голям обхват, а се заприказва и за съвременни самолети. Дебела „ алена линия “ бе пресечена и у нас – Народното събрание извърши до неотдавна немислимото и призна Гладомора за геноцид.
Бахмут - колоко ще продължи борбата
Най-горещата точка продължава да бъде Бахмут и регионът към него. Опитите на руснаците да го обкръжат към този момент не се увенчават с триумф или по-точно – крайният им триумф е прекомерно надалеч.
На юг от града те към момента не могат да прережат основния продоволствен път на защтниците, макар че най-вероятно го държат под огневи надзор и се пробват да обстрелват всичко, което се движи по него. На север от града ЗСУ (украинските въоръжени сили) не престават да сдържат офанзивите на агресора, като през последните два-три дни там фронтовата линия е без промени. Изключително актвни улични боеве се водят и в източната част на самия град, като руснаците са хвърлили в борбата обилни сили.
В опитите да изтласкат украинците от постройките които заемат, с изключение на „ вагнеровците “ вземат участие два елитни въздушно-десантни полка, както и цяла мотострелкова бригада формирана най-вече от наскоро мобилизирани резервисти. Всички те се поддържат от мощна артилерия и дори авиация.
Както към този момент нееднократно съм писал, през Бахмут тече неголяма река (Бахмутка), която действително разделя града на две елементи – източна и западна - и по натурален метод обособява два обособени бранша за защита. С други думи, откакто ЗСУ отсъпят източната част те ще се трансферират оттатък реката и действително борбата за западната част ще стартира от нулата. Колко бързо руснаците биха могли да овладеят и нея ще зависи най-много от това до каква степен сполучливо те ще продължат да напредват от двете страни на града. Ако напредъкът им е бърз, то ЗСУ ще се почувстват застрашени от обграждане и, сходно на Соледар, ще изоставят мястото, с цел да предпазят войските си от клопката. Ако пък бранителите съумеят да задържат съветския напън по фланговете, то те ще продължат настървено да отбраняват Бахмут до момента в който имат и най-малката опция да го вършат.
В момента уличните боеве в източната част на Бахмут се водят по типичен сюжети. Най-вече с дребни щурмови групи от до десетина бойци, които ненадейно се промъкват иззад ъгъла на някой блок или чакат стаени на огневи позиции в изби и стаи. От изключителна значимост си остава контролът на всевъзможни индустриални здания, най-много поради дебелите им стени, осигуряващи надеждно прикритие. Така, да вземем за пример, руснаците държат позиции във фабрика за пенливо вино до момента в който ЗСУ са се укрепили в месопреработвателния комбинат. Също по този начин те употребяват ловко и някои от по-здравите жилищни блокове.
Какви са възможностите на украинците да удържат града? Президентът Зеленски в петък съобщи пред западни политици, че „ никой няма желание да изоставя Бахмут “. Смисълът на подобен вид заявления обекновенно е агитационен – да се вдъхне убеденост на личното население и да се успокоят задграничните сътрудници. Аз, обаче, оствам с усещането, че главнокомандващият ЗСУ военачалник Залужни от дълго време е приел загубата на града като възможност и всичко което прави сега е да печели време до момента в който стартират да идват обещаните от западните сътрудници тежки оръжия. В последна сметка времето работи за него – колкото по-дълго трае борбата за Бахмут, толкоз повече руснаците ще се изтощават. Запознати със обстановката в региона считат, че крайният излаз на сражението ще зависи от това дали (или по-скоро кога) руснаците ще съумеят да пресекат основният път свързващ града с останалия свят. Когато това стане факт ЗСУ ще имат към седмица (или дори по-малко), с цел да се изтеглят проведено от там. Ако бъде пропуснат точният миг, евакуацията просто ще се трансформира в бягство с неизбежните съществени загуби на хора и техника.
Новата тактика на военачалник Герасимов
Развитието на сраженията на другите сектори ми дава задоволително учредения да мисля, че ставаме очевидци на известна смяна в дейностите на руснаците на бойното поле откогато с тях се занимава новият главнокомандващ, военачалник Герасимов. От момента в който Путин му разпореди управлението на всички войски настоящи на територията на Украйна, Герасимов се пробва последователно да разтегли фронта на офанзивата от ден на ден и повече и да предпрема офанзиви на нови места. Така той се стреми да принуди Залужни да вкарва в багра нови и нови запаси, които да бъдат обезкървявани в тежките сражения и по този начин украинците да бъдат лишени от опцията да основат мощна формация за мощна контраатака. В Киев, несъмнено, са наясно с това и се пробват да бъдат доста гъвкави при усилването на един или различен заплашен сектор.
Друг забавен детайл от тактиката на Герасимов е при офанзивата на даден обитаем пункт, без значение какъв брой огромен е той, да се пробва да основава условия за обкръжаването му и по този начин да принуждава украинците да изоставят мястото преди клопката дефинитивно да е щракнал зад гърбовете им. Честно казано, тази част от проекта на Герасимов май има минимум изгледи да се реализира, макар че за момента няколко села и градчета са запалшени от обграждане. Просто украиците на всички места се борят извънредно настойчиво.
Украинската тактика също е ясно проследима. Главното командване в Киев се пробва да с всички сили и средства да обезкърви агресорите като в същото време се старае минимизира, доколкото е допустимо, своите загуби. (Говори се, че сега съотношението е 4 към 1 в интерес на украинците, т.е. за всеки 400 извадени от строя руснаци те заплащат с към стотина свои убити и ранени.) И, несъмнено, да употребява позиционната война за подготвка на мощни лични запаси. В това отношение Зеленски и Залужни получават изключителна помощ от западните демократични страни, които с изключение на с оръже от дълго време са дали редица свои бази, където украински военнослужещи се подготовят под управлението на опитни инструктори.
От много време настойчиво се приказва, че и ЗСУ и руснаците настойчиво се приготвят за огромно пролетно нахлуване. Според мен, шансове за бърз пробив на фронтовата линия сега имат само украинците и то при изискване, че в точния момент получат досатъчно нови оръжия (със съответните към този момент добре готови екипажи) и вярно разпределят силите си. Руснаците, от своя страна, даже и още да усилят контигента си, надали ще са в положение да доведат украинската защита до колапс. Първо, в тактическо отношение те не са в положение да предложат никакъв нов метод към обстановката, т.е. няма по какъв начин да забележим нищо по - друго от досегашните човешки талази заливащи позициите на ЗСУ, подкрепени от шепа бронирани машини и мощен артилерийски обстрел. Второ, мощно укрепените украински позиции могат да бъдат преодолени благодарение на добре сработени групи от пехота и тежки танкове, само че руснаците просто не разполагат сега с тежки бронирани машини, т.е. нямат в арсенала си еквиланет на мощните западни танкове, които се чакат да дойдат скоро време на фронта. Трето, ЗСУ употребяват по необикновено ефикасен метод реактивните системи Хаймарс и с тяхна помощ унищожават всеки склад, военна база или команден пункт, който съумеят да открият. Това действително накара руснаците да оттдръпнат съвсем цялата си логистика на към 80 километра зад фронтовата линия с цел да бъде отвън обсега на високоточните ракети. Няма по какъв начин да стартират огромно нахлуване без да придвижат складовете и базите си по-близо до бойните елементи. Да отстраняват Хаймарсовете, пък, очевидно също не могат. Най-вече, тъй като не разполагат с задоволително авиация, с цел да наложат трайно владичество във въздуха, откъдето прословутите американски реактивни установки биха били най-уязвими. Да не приказваме, че в близко време броят им следва да се удвои.
Тук е моментът да се спомене, че в случай че войната се проточи до края на годината (а точно такива са изгледите, за съжаление) то съветската логистика занапред ще я чакат доста съществени проблеми. Именно тогава се очаквт в Украйна да дойдат новите високоточни ракети-бомби GLSDB, които също ще могат да се изстрелват от Хаймарс, само че имат съвсем двойно по-голям обхват от това, което се изстрелва сега, т.е. към 150 км.
Причните, заради които няма да влязат в приложимост по-рано са, както стопански, по този начин и политически. Производството им ще бъде финансирано от новия пакет помощи на стойност 2 милиарда $, който би трябвало да бъде разгласен всеки миг от Белия Дом, а решението за изпрашенето им на ЗСУ се забави толкоз най-много поради терзанията на Байдън и екипа му от ескалация на войната и най-много, че в Киев на някой може да му хрумне да нанася с тях удари по територията на Руската федерация. На Зеленски и министрите му им лиши много време да убедят американците, че това по никакъв няма да се случи.
Реално видяно, това няма по какъв начин да бъде обезпечено сигурно и е прекомерно евентуално още от в този момент в пропгандните централи Москва да приготвят сюжети за „ репортажи “ от места наоколо до държавната граница, които са били ударени с новите ракети-бомби.
Невероятни истории от Путин и Митрофанова
На 2 февруари, четвъртък, се навършиха 80 година от края на Сталинградската борба и това бе още един мотив за Путин да показва „ знания “ по история, както и да зареди формалните пропагадни канали с още малко национализъм и „ опорки “. Реално видяно, по време на визитата му във Волгоград (който за един ден конщунствено бе назад преименуван в Сталинград) не чухме нищо ново - една опасност (че на танковете доставяни на Киев Русия щяла да отговори „ освен с танкове “), една истина (че днешната съветска войска „ води война на територията на Украйна “) и цялостен куп невероятни неистини с препратики към историята. Например, че Германия „ още веднъж “ изпращала против Русия танкове „ Леопард “ с кръстове на тях. Или че бандеровците били „ почитатели на Хитлер “. А какво да кажем за тезата му, че пред стените на Сталинград било нанесено проваляне на войски „ от пракически всички страни на Европа окупирана тогава от Хитлер “. Препратката мисля, че е ясна на всеки. А когато заприказва за „ града в руини “ евентуално мнозина по-трезвомислещи са си представяли Мариупол или Маринка, а не тогавашния Сталинград. Нямаше, обаче нито дума за Ленд-лиза и другата помощ оказвана на Съюз на съветските социалистически републики от тогавашните му съдружници, нито дори и думичка, че империята на Сталин не е била сама, а част от една световна коалиция включваща десетки страни. Или пък, че Червената Армия не е била формирана единствено от руснаци, а и от представители на доста другни народности, които много отдавана към този момент са си избрали свои личен път на развиване.
Тук би трябвало да направя един доста изчерпателен разбор на гореказаното, само че просто няма смисъл – „ историкът “ Путин е оголен от дълго време. Ще се огранича единствено с това, че през Втората Световна Война в действителност е съществувал немски, само че единствено като първообраз, който по-късно е изпратен за скрап. Що се отнася до „ страните от цяла Европа “, които сякаш помагали на Хитлер да превземе града носещ името на Сталин, то единствените от тях, които са били показани на бойното поле в този регион са Италия, Румъния и Унгария. И един хърватски полк. И до такава степен. Имало е, обаче, доста хиляди руснаци и други народности, все жители на Съюз на съветските социалистически републики, в немски униформи (т.нар. „ хиви “). Едва ли, обаче, ще чуете и думичка за това от съветско публично лице в обозримо бъдеще.
От беше явно, че Путин е извънредно нервозен . Нито злобните намеци, нито съмнителните историческите препратки и опитите да наподобява съдбоносен можеха да прикрият това. Очевидно е, че земята под краката му не просто пари, а напряко гори. В речта си пред ветераните, той разправяше някакви басни за това какъв брой доста другари била имала Русия по целия свят, „ дори и в Северна Америка “. Истината за това кои още са в съветската лодката сега, обаче, си проличава при всяко гласоподаване в Организация на обединените нации. В опити да се показва, че Рурската федерация не в интернационална изолираност, понякога външният министър Лавров лети до някоя дестинация в Третия Свят, само че формален обяд с президента на Зимбабве, да вземем за пример, по-скоро ускорява това чувство. Провалиха се с гръм и тропот и неотдавнашните опити на Москва да построи газов съюз с Казахстан и Узбекистан, употребявайки последните като публични експортьори на съветския природен газ.
Сега много е заложено на нова карта – олимпийската. Президентът на МОК Томас Бах, който от години подозират в прекомерно тесни връзки с Москва, преди дни смотолеви нещо за някави съветски и белоруски спортисти, които, „ при избрани условия “, щели да бъдат позволени под безпристрастен байрак на игрите в Париж през 2024 година Думите му напряко взривиха спортния свят. От Киев мигновено обявиха, че в случай че това се случи, то те без да се замислят ще бойкотрат олимпиадата. Практически незабавно украинците бяха подкрепени от Полша, балтийските страни и Съединени американски щати. Поляците оповестиха, че вследствие на извършени диалози е била основана „ коалиция срещу присъединяване на Русия и Беларус “ в Париж.
Твърди се, че сега тя включва 40 страни. Засега от МОК се опъват, а до какво ще докара това и ще станем ли очевидци на първия огромен протест на олимпийски игри от 1984 година насам следва да забележим.
Гладоморът и за какво е значимо да бъде приет за геноцид
Призът „ историк на седмицата “, обаче, отива не у Путин, а у Митрофанова . Предполагам, че към този момент се досещате за какво.Тази седмица нашият парламент извърши нещо, което изглеждаше немислимо допреди единадесет месеца.. Този следващ акт на публично освобождение от оковите на руско-съветското въздействие у нас изцяло разумно не бе подсилен от един депутати, само че аз от дълго време съм се зарекъл да не разясня помислите и дейностите им. Както няма да разясня думите, делата и възможните намерения на едни други родни депутати, които наскоро май „ отсъстваха от час “, когато се гласуваше сходна декларация в Европейския парламент. Няма по какъв начин, обаче, да пропусна невероятните неща, които посланникът на Руската федерация у нас Митрофанова написа, откакто бе гласувана декларацията. Например, че решението „ е написано под диктовката на модерна Украйна “. Или пък, че „ значително за глада са съдействали западни страни “.
Преди всичко, би трябвало постоянно да помним, че Гладоморът, т.е. огромният апетит сполетял Украйна (както и някои други елементи на СССР) през 1932-33 година, касае директно и нас като нация, тъй като измежду жертвите му са и хиляди етнически българи от нашата диаспора там . Като това дори и не единственият огромен апетит, който сполетява популацията на северното причерноморие през годините на така наречен руска власт. Има мор и през 1921-23 година, както и през 1946-47 година Така, че бягството от отговорност по време на гласоподаване на подобен фундаментален документ би трябвало да се пояснява и като неглижиране на историческта ни памет. При това ужасите, през които е трябвало да преминат българите в Украйна и Крим до момента в който Ленин и Сталин са били на власт надалеч не се изчерпват единствено с гладната гибел.
Терорът е особенно мощен през годините на Втората Световна Война. Например, още преди нападението на Хитлер мнозина от нашите сънародници от „ осовбодента “ през 1940 година Бесарабия (Молдова) са оповестени за класово несъответствуващи и изпратени в конски вагони в Средна Азия. Други пък са екзекутирани. Част от мъжете са мобилизирани, само че не е дребен и броят на тези, които са били избрани като неблагонадеждни и вместо на фронта попадат в мините в дълбокия гръб където поставят рабски труд „ в името на Победата “. Отделно от това нацистите изпращат принудително много от украинските българи в немските фабрики по време на съвсем тригодишната окупация. Несгодите, обаче, не свършват с освобождението на земите им. Напротив, като че ли се умножават. Нима би трябвало да забравим бруталната депортация на кримските българи през май 1944 година, когато за броени часове над 12 хиляди, най-вече дами, мъже и старци, са натоварени в транспортни вагони и изпратени в Казахстан и Сибир? Според съветския „ ортодоксален “ историк-пропагандист Дюков, обаче, не би трябвало доста да се кахърим – „ единствено “ към 1,500 украински българи били станали „ директни жертви “ на сталинските репресии. Дюков тук, несъмнено, не включва и хилядите българи попаднали в графата „ загуби “ на Червената войска. Подобно на днешните „ отчасти мобилизирани “ от Путиновият режим, напролет на 1944 година на практика цялото мъжко население годно да носи оръжие е привикано в редовете на армиите на 2-ри и 3-ти Украински Фронтове и изпратено в окопите след минимална подготовка, да вземем за пример 2-3 седмици. (Звучи познато, нали?) Справката, която направих преди време в Фонд 58 на съветския боен списък (ЦАМО) демонстрира, че в някои от българските села в Одеска област загубите в убити ранени и изчезнали са трицифрено число, а в някои борби в един и същи ден умират и татко и наследник, освен това в една една и съща бойна част. И с цел да приключа, ще споделя с вас още едно мое изобретение – множеството от етническите българи мобилизирани в региона на Одеса и Бесарабия са служили като обекновенни пехотинци, т.е. за Сталин и неговите „ освободители “ те са били нищо повече от пушечно месо.
А в този момент няколко думи и за Запада, който, съгласно госпожа Митрофанова, бил отговорен за настъпилят цялостен апетит. Точните й думи са: " […] значително за глада са съдействали западни страни, които желаеха от Съюз на съветските социалистически републики да заплаща със зърно във външнотърговските интервенции с тях, надявайки се, че това ще принуди Москва да се откаже от своите проекти за индустриализация ". Честно казано, по-голяма нелепост не бях чел от дълго време. Реално видяно, никой нищо никого не принуждавал, тъй като индустриализацията на Съюз на съветските социалистически републики се е правила не от избрани страни, а от съответни западни компании. Британската Викерс и немската Сименс, да вземем за пример, работят с болшевиките още, когато Ленин се утвърждава на власт. Постепенно през 20-те години идват и други. От особенна значимост е активността на американският проектант Алберт Кан, който управлява многохиляден екип и взима директно присъединяване в проектирането и построяването на най-малко 500 промишлени предприятия. (И точно тук идва един забавен колорит – Кан стартира активността си в Съюз на съветските социалистически републики три години преди Москва и Вашингтон да открият публични диполматически връзки, тъй че е доста мъчно да си представим по какъв начин американци биха диктували кой на кого против какво да продава. Май нещо не обстоятелствата не се връзват с „ опорката “ на Митрофанова...) При това, както на всички места в света на огромния бизнес, когато се прави нещо огромно никой не работи самичък, а си води подизпълнители, т.е. други компании. Така Кан става „ горещата връзка “ сред московските комунисти и едрия западен капитал. На процедура няма област в руската промишленост, енергетика и прочие тогава, която да не е повлияна от западните технологии. Всичко това, обаче, коства доста пари. А от къде ще дойдат те? От износ, несъмнено. Може и от продажба на злато, само че в руската хазна то към този момент е напривършване, пък и Сталин много-много не е обичал да го харчи. Затова се залага на продажба на единствената продукция, от която Съюз на съветските социалистически републики тогава е могъл да докара някакви доходи – селскостопанската, както и дървеният материал. Няма по какъв начин да отидеш при Хенри Форд и да му поискаш да ти направи цех, а в подмяна да му предложиш пет кораба моркови, нали?
А когато парите стартират да недостигат се стига и до конфискации, а от там до всеобщия апетит е единствено една крачка. А защо му е била на Сталин индустриализация ще попита наивно някой от вас. Ами, с цел да си направи доста оръжия и да плаши съшяи този Запад, който му основава изискванията да ги създаде (т.е. нещо като Путин днес). При това преди да стартира да ги създава някой би трябвало и да ги проектира, а руските инжинери тогава в общи линии са имали единствено бегла визия какво е това танк, аероплан или камион. Което, пък наложило пазаруването и доста лицензи и на процедура в основата на всяка военна машина излязла от заводите на Съюз на съветските социалистически републики е имало някави западни гени. В последна сметка проектът на Сталин съумял – към 1 Януари 1932 година Червената Армия има 1446 танка и 213 бронирани автомобила, а към 1 януари 1934 година, когато Гладоморът към този момент е утихнал —7574 танка и 326 бронирани автомобила. А това е повече в сравнение с са имали в този миг армиите на Англия, Франция, Германия и Съединени американски щати взети дружно. За това са платили с живота си няколко милиона украинци, казахи, руснаци и други, само че бива ли да се кахърим толкоз?
Да, правилно е и че Гладоморът не е породен единствено от настървеното предпочитание на Сталин да организира колективизация и по този начин да прекърши гръбнака на селячеството в южната външна страна на Съюз на съветските социалистически републики. Имало е и незаконно безхаберие и още по-престъпно неумение да се упрвалява подобен сензитивен развой като селскостопанското произвеждане и обвързваните с него логистика и систематизиране на продукция. Но това, което го прави геноцид, е безапелационното отвращение на Сталин и велможите му да оказват помощ на гладуващите по какъвто и да е метод. Напротив, те не престават да се интересуват само от парите, които могат да изкарат от експорта на зърно и методично неглижират измиращите като мухи негови производители.
Ще спра дотук по тематиката, само че съм твърдо уверен че ние като хора при никави условия не трябва да оставаме равнодушни към политически стимулирани опити да се пренебрегват или дори оправдават всеобщи убийства като Гладоморът. Или като войната в Украйна.
През изтеклата седмица по бойните полета на Украйна не се случи нищо запаметяващо се, само че това не значи, че напрежението в конфликната зона спада. Напротив, позиционната война, на която сме очевидци сега в доста връзки припомня на напрегната битка сред двама борци типичен жанр, вкопчили се един в различен в центъра на тепиха, като всеки от тях се мъчи да наложи своя захват на противника преди да извърши мощно мятане, което да му донесе преднина в точките и дори последна победа с туш. Напрежението в такива случай по предписание идва от хората, вперили взор в дуела – треньорите подвикващи от страни и публиката, скандираща от трибуните или стискаща палци пред тв приемниците. Аналогията в тази ситуация мисля, че е ясна – трньорите това са всички политици, които с решенията си въздействат на хода на войната, а публиката това сме всички останали - и тези, които просто със свито сърце наблюдават развоя на конфликта, и тези които го разясняват, и даже тези, които са принудени, съгласно капризите на ориста, да бъдат изразители на непозната воля.
Залисани в дребни словесни препирни или отнесени от тежки мрачни мисли, множеството от вас надали са забелязали че тази седмица бяха прекрачени още няколко невидими „ червени линии “, които до скоро демократичните страни поддържащи Украйна несъзнателно съблюдаваха във връзка с Русия. Киев най-вероятно ще получи високоточни ракети с по-голям обхват, а се заприказва и за съвременни самолети. Дебела „ алена линия “ бе пресечена и у нас – Народното събрание извърши до неотдавна немислимото и призна Гладомора за геноцид.
Бахмут - колоко ще продължи борбата
Най-горещата точка продължава да бъде Бахмут и регионът към него. Опитите на руснаците да го обкръжат към този момент не се увенчават с триумф или по-точно – крайният им триумф е прекомерно надалеч.
На юг от града те към момента не могат да прережат основния продоволствен път на защтниците, макар че най-вероятно го държат под огневи надзор и се пробват да обстрелват всичко, което се движи по него. На север от града ЗСУ (украинските въоръжени сили) не престават да сдържат офанзивите на агресора, като през последните два-три дни там фронтовата линия е без промени. Изключително актвни улични боеве се водят и в източната част на самия град, като руснаците са хвърлили в борбата обилни сили.
В опитите да изтласкат украинците от постройките които заемат, с изключение на „ вагнеровците “ вземат участие два елитни въздушно-десантни полка, както и цяла мотострелкова бригада формирана най-вече от наскоро мобилизирани резервисти. Всички те се поддържат от мощна артилерия и дори авиация.
Както към този момент нееднократно съм писал, през Бахмут тече неголяма река (Бахмутка), която действително разделя града на две елементи – източна и западна - и по натурален метод обособява два обособени бранша за защита. С други думи, откакто ЗСУ отсъпят източната част те ще се трансферират оттатък реката и действително борбата за западната част ще стартира от нулата. Колко бързо руснаците биха могли да овладеят и нея ще зависи най-много от това до каква степен сполучливо те ще продължат да напредват от двете страни на града. Ако напредъкът им е бърз, то ЗСУ ще се почувстват застрашени от обграждане и, сходно на Соледар, ще изоставят мястото, с цел да предпазят войските си от клопката. Ако пък бранителите съумеят да задържат съветския напън по фланговете, то те ще продължат настървено да отбраняват Бахмут до момента в който имат и най-малката опция да го вършат.
В момента уличните боеве в източната част на Бахмут се водят по типичен сюжети. Най-вече с дребни щурмови групи от до десетина бойци, които ненадейно се промъкват иззад ъгъла на някой блок или чакат стаени на огневи позиции в изби и стаи. От изключителна значимост си остава контролът на всевъзможни индустриални здания, най-много поради дебелите им стени, осигуряващи надеждно прикритие. Така, да вземем за пример, руснаците държат позиции във фабрика за пенливо вино до момента в който ЗСУ са се укрепили в месопреработвателния комбинат. Също по този начин те употребяват ловко и някои от по-здравите жилищни блокове.
Какви са възможностите на украинците да удържат града? Президентът Зеленски в петък съобщи пред западни политици, че „ никой няма желание да изоставя Бахмут “. Смисълът на подобен вид заявления обекновенно е агитационен – да се вдъхне убеденост на личното население и да се успокоят задграничните сътрудници. Аз, обаче, оствам с усещането, че главнокомандващият ЗСУ военачалник Залужни от дълго време е приел загубата на града като възможност и всичко което прави сега е да печели време до момента в който стартират да идват обещаните от западните сътрудници тежки оръжия. В последна сметка времето работи за него – колкото по-дълго трае борбата за Бахмут, толкоз повече руснаците ще се изтощават. Запознати със обстановката в региона считат, че крайният излаз на сражението ще зависи от това дали (или по-скоро кога) руснаците ще съумеят да пресекат основният път свързващ града с останалия свят. Когато това стане факт ЗСУ ще имат към седмица (или дори по-малко), с цел да се изтеглят проведено от там. Ако бъде пропуснат точният миг, евакуацията просто ще се трансформира в бягство с неизбежните съществени загуби на хора и техника.
Новата тактика на военачалник Герасимов
Развитието на сраженията на другите сектори ми дава задоволително учредения да мисля, че ставаме очевидци на известна смяна в дейностите на руснаците на бойното поле откогато с тях се занимава новият главнокомандващ, военачалник Герасимов. От момента в който Путин му разпореди управлението на всички войски настоящи на територията на Украйна, Герасимов се пробва последователно да разтегли фронта на офанзивата от ден на ден и повече и да предпрема офанзиви на нови места. Така той се стреми да принуди Залужни да вкарва в багра нови и нови запаси, които да бъдат обезкървявани в тежките сражения и по този начин украинците да бъдат лишени от опцията да основат мощна формация за мощна контраатака. В Киев, несъмнено, са наясно с това и се пробват да бъдат доста гъвкави при усилването на един или различен заплашен сектор.
Друг забавен детайл от тактиката на Герасимов е при офанзивата на даден обитаем пункт, без значение какъв брой огромен е той, да се пробва да основава условия за обкръжаването му и по този начин да принуждава украинците да изоставят мястото преди клопката дефинитивно да е щракнал зад гърбовете им. Честно казано, тази част от проекта на Герасимов май има минимум изгледи да се реализира, макар че за момента няколко села и градчета са запалшени от обграждане. Просто украиците на всички места се борят извънредно настойчиво.
Украинската тактика също е ясно проследима. Главното командване в Киев се пробва да с всички сили и средства да обезкърви агресорите като в същото време се старае минимизира, доколкото е допустимо, своите загуби. (Говори се, че сега съотношението е 4 към 1 в интерес на украинците, т.е. за всеки 400 извадени от строя руснаци те заплащат с към стотина свои убити и ранени.) И, несъмнено, да употребява позиционната война за подготвка на мощни лични запаси. В това отношение Зеленски и Залужни получават изключителна помощ от западните демократични страни, които с изключение на с оръже от дълго време са дали редица свои бази, където украински военнослужещи се подготовят под управлението на опитни инструктори.
От много време настойчиво се приказва, че и ЗСУ и руснаците настойчиво се приготвят за огромно пролетно нахлуване. Според мен, шансове за бърз пробив на фронтовата линия сега имат само украинците и то при изискване, че в точния момент получат досатъчно нови оръжия (със съответните към този момент добре готови екипажи) и вярно разпределят силите си. Руснаците, от своя страна, даже и още да усилят контигента си, надали ще са в положение да доведат украинската защита до колапс. Първо, в тактическо отношение те не са в положение да предложат никакъв нов метод към обстановката, т.е. няма по какъв начин да забележим нищо по - друго от досегашните човешки талази заливащи позициите на ЗСУ, подкрепени от шепа бронирани машини и мощен артилерийски обстрел. Второ, мощно укрепените украински позиции могат да бъдат преодолени благодарение на добре сработени групи от пехота и тежки танкове, само че руснаците просто не разполагат сега с тежки бронирани машини, т.е. нямат в арсенала си еквиланет на мощните западни танкове, които се чакат да дойдат скоро време на фронта. Трето, ЗСУ употребяват по необикновено ефикасен метод реактивните системи Хаймарс и с тяхна помощ унищожават всеки склад, военна база или команден пункт, който съумеят да открият. Това действително накара руснаците да оттдръпнат съвсем цялата си логистика на към 80 километра зад фронтовата линия с цел да бъде отвън обсега на високоточните ракети. Няма по какъв начин да стартират огромно нахлуване без да придвижат складовете и базите си по-близо до бойните елементи. Да отстраняват Хаймарсовете, пък, очевидно също не могат. Най-вече, тъй като не разполагат с задоволително авиация, с цел да наложат трайно владичество във въздуха, откъдето прословутите американски реактивни установки биха били най-уязвими. Да не приказваме, че в близко време броят им следва да се удвои.
Тук е моментът да се спомене, че в случай че войната се проточи до края на годината (а точно такива са изгледите, за съжаление) то съветската логистика занапред ще я чакат доста съществени проблеми. Именно тогава се очаквт в Украйна да дойдат новите високоточни ракети-бомби GLSDB, които също ще могат да се изстрелват от Хаймарс, само че имат съвсем двойно по-голям обхват от това, което се изстрелва сега, т.е. към 150 км.
Причните, заради които няма да влязат в приложимост по-рано са, както стопански, по този начин и политически. Производството им ще бъде финансирано от новия пакет помощи на стойност 2 милиарда $, който би трябвало да бъде разгласен всеки миг от Белия Дом, а решението за изпрашенето им на ЗСУ се забави толкоз най-много поради терзанията на Байдън и екипа му от ескалация на войната и най-много, че в Киев на някой може да му хрумне да нанася с тях удари по територията на Руската федерация. На Зеленски и министрите му им лиши много време да убедят американците, че това по никакъв няма да се случи.
Реално видяно, това няма по какъв начин да бъде обезпечено сигурно и е прекомерно евентуално още от в този момент в пропгандните централи Москва да приготвят сюжети за „ репортажи “ от места наоколо до държавната граница, които са били ударени с новите ракети-бомби.
Невероятни истории от Путин и Митрофанова
На 2 февруари, четвъртък, се навършиха 80 година от края на Сталинградската борба и това бе още един мотив за Путин да показва „ знания “ по история, както и да зареди формалните пропагадни канали с още малко национализъм и „ опорки “. Реално видяно, по време на визитата му във Волгоград (който за един ден конщунствено бе назад преименуван в Сталинград) не чухме нищо ново - една опасност (че на танковете доставяни на Киев Русия щяла да отговори „ освен с танкове “), една истина (че днешната съветска войска „ води война на територията на Украйна “) и цялостен куп невероятни неистини с препратики към историята. Например, че Германия „ още веднъж “ изпращала против Русия танкове „ Леопард “ с кръстове на тях. Или че бандеровците били „ почитатели на Хитлер “. А какво да кажем за тезата му, че пред стените на Сталинград било нанесено проваляне на войски „ от пракически всички страни на Европа окупирана тогава от Хитлер “. Препратката мисля, че е ясна на всеки. А когато заприказва за „ града в руини “ евентуално мнозина по-трезвомислещи са си представяли Мариупол или Маринка, а не тогавашния Сталинград. Нямаше, обаче нито дума за Ленд-лиза и другата помощ оказвана на Съюз на съветските социалистически републики от тогавашните му съдружници, нито дори и думичка, че империята на Сталин не е била сама, а част от една световна коалиция включваща десетки страни. Или пък, че Червената Армия не е била формирана единствено от руснаци, а и от представители на доста другни народности, които много отдавана към този момент са си избрали свои личен път на развиване.
Тук би трябвало да направя един доста изчерпателен разбор на гореказаното, само че просто няма смисъл – „ историкът “ Путин е оголен от дълго време. Ще се огранича единствено с това, че през Втората Световна Война в действителност е съществувал немски, само че единствено като първообраз, който по-късно е изпратен за скрап. Що се отнася до „ страните от цяла Европа “, които сякаш помагали на Хитлер да превземе града носещ името на Сталин, то единствените от тях, които са били показани на бойното поле в този регион са Италия, Румъния и Унгария. И един хърватски полк. И до такава степен. Имало е, обаче, доста хиляди руснаци и други народности, все жители на Съюз на съветските социалистически републики, в немски униформи (т.нар. „ хиви “). Едва ли, обаче, ще чуете и думичка за това от съветско публично лице в обозримо бъдеще.
От беше явно, че Путин е извънредно нервозен . Нито злобните намеци, нито съмнителните историческите препратки и опитите да наподобява съдбоносен можеха да прикрият това. Очевидно е, че земята под краката му не просто пари, а напряко гори. В речта си пред ветераните, той разправяше някакви басни за това какъв брой доста другари била имала Русия по целия свят, „ дори и в Северна Америка “. Истината за това кои още са в съветската лодката сега, обаче, си проличава при всяко гласоподаване в Организация на обединените нации. В опити да се показва, че Рурската федерация не в интернационална изолираност, понякога външният министър Лавров лети до някоя дестинация в Третия Свят, само че формален обяд с президента на Зимбабве, да вземем за пример, по-скоро ускорява това чувство. Провалиха се с гръм и тропот и неотдавнашните опити на Москва да построи газов съюз с Казахстан и Узбекистан, употребявайки последните като публични експортьори на съветския природен газ.
Сега много е заложено на нова карта – олимпийската. Президентът на МОК Томас Бах, който от години подозират в прекомерно тесни връзки с Москва, преди дни смотолеви нещо за някави съветски и белоруски спортисти, които, „ при избрани условия “, щели да бъдат позволени под безпристрастен байрак на игрите в Париж през 2024 година Думите му напряко взривиха спортния свят. От Киев мигновено обявиха, че в случай че това се случи, то те без да се замислят ще бойкотрат олимпиадата. Практически незабавно украинците бяха подкрепени от Полша, балтийските страни и Съединени американски щати. Поляците оповестиха, че вследствие на извършени диалози е била основана „ коалиция срещу присъединяване на Русия и Беларус “ в Париж.
Твърди се, че сега тя включва 40 страни. Засега от МОК се опъват, а до какво ще докара това и ще станем ли очевидци на първия огромен протест на олимпийски игри от 1984 година насам следва да забележим.
Гладоморът и за какво е значимо да бъде приет за геноцид
Призът „ историк на седмицата “, обаче, отива не у Путин, а у Митрофанова . Предполагам, че към този момент се досещате за какво.Тази седмица нашият парламент извърши нещо, което изглеждаше немислимо допреди единадесет месеца.. Този следващ акт на публично освобождение от оковите на руско-съветското въздействие у нас изцяло разумно не бе подсилен от един депутати, само че аз от дълго време съм се зарекъл да не разясня помислите и дейностите им. Както няма да разясня думите, делата и възможните намерения на едни други родни депутати, които наскоро май „ отсъстваха от час “, когато се гласуваше сходна декларация в Европейския парламент. Няма по какъв начин, обаче, да пропусна невероятните неща, които посланникът на Руската федерация у нас Митрофанова написа, откакто бе гласувана декларацията. Например, че решението „ е написано под диктовката на модерна Украйна “. Или пък, че „ значително за глада са съдействали западни страни “.
Преди всичко, би трябвало постоянно да помним, че Гладоморът, т.е. огромният апетит сполетял Украйна (както и някои други елементи на СССР) през 1932-33 година, касае директно и нас като нация, тъй като измежду жертвите му са и хиляди етнически българи от нашата диаспора там . Като това дори и не единственият огромен апетит, който сполетява популацията на северното причерноморие през годините на така наречен руска власт. Има мор и през 1921-23 година, както и през 1946-47 година Така, че бягството от отговорност по време на гласоподаване на подобен фундаментален документ би трябвало да се пояснява и като неглижиране на историческта ни памет. При това ужасите, през които е трябвало да преминат българите в Украйна и Крим до момента в който Ленин и Сталин са били на власт надалеч не се изчерпват единствено с гладната гибел.
Терорът е особенно мощен през годините на Втората Световна Война. Например, още преди нападението на Хитлер мнозина от нашите сънародници от „ осовбодента “ през 1940 година Бесарабия (Молдова) са оповестени за класово несъответствуващи и изпратени в конски вагони в Средна Азия. Други пък са екзекутирани. Част от мъжете са мобилизирани, само че не е дребен и броят на тези, които са били избрани като неблагонадеждни и вместо на фронта попадат в мините в дълбокия гръб където поставят рабски труд „ в името на Победата “. Отделно от това нацистите изпращат принудително много от украинските българи в немските фабрики по време на съвсем тригодишната окупация. Несгодите, обаче, не свършват с освобождението на земите им. Напротив, като че ли се умножават. Нима би трябвало да забравим бруталната депортация на кримските българи през май 1944 година, когато за броени часове над 12 хиляди, най-вече дами, мъже и старци, са натоварени в транспортни вагони и изпратени в Казахстан и Сибир? Според съветския „ ортодоксален “ историк-пропагандист Дюков, обаче, не би трябвало доста да се кахърим – „ единствено “ към 1,500 украински българи били станали „ директни жертви “ на сталинските репресии. Дюков тук, несъмнено, не включва и хилядите българи попаднали в графата „ загуби “ на Червената войска. Подобно на днешните „ отчасти мобилизирани “ от Путиновият режим, напролет на 1944 година на практика цялото мъжко население годно да носи оръжие е привикано в редовете на армиите на 2-ри и 3-ти Украински Фронтове и изпратено в окопите след минимална подготовка, да вземем за пример 2-3 седмици. (Звучи познато, нали?) Справката, която направих преди време в Фонд 58 на съветския боен списък (ЦАМО) демонстрира, че в някои от българските села в Одеска област загубите в убити ранени и изчезнали са трицифрено число, а в някои борби в един и същи ден умират и татко и наследник, освен това в една една и съща бойна част. И с цел да приключа, ще споделя с вас още едно мое изобретение – множеството от етническите българи мобилизирани в региона на Одеса и Бесарабия са служили като обекновенни пехотинци, т.е. за Сталин и неговите „ освободители “ те са били нищо повече от пушечно месо.
А в този момент няколко думи и за Запада, който, съгласно госпожа Митрофанова, бил отговорен за настъпилят цялостен апетит. Точните й думи са: " […] значително за глада са съдействали западни страни, които желаеха от Съюз на съветските социалистически републики да заплаща със зърно във външнотърговските интервенции с тях, надявайки се, че това ще принуди Москва да се откаже от своите проекти за индустриализация ". Честно казано, по-голяма нелепост не бях чел от дълго време. Реално видяно, никой нищо никого не принуждавал, тъй като индустриализацията на Съюз на съветските социалистически републики се е правила не от избрани страни, а от съответни западни компании. Британската Викерс и немската Сименс, да вземем за пример, работят с болшевиките още, когато Ленин се утвърждава на власт. Постепенно през 20-те години идват и други. От особенна значимост е активността на американският проектант Алберт Кан, който управлява многохиляден екип и взима директно присъединяване в проектирането и построяването на най-малко 500 промишлени предприятия. (И точно тук идва един забавен колорит – Кан стартира активността си в Съюз на съветските социалистически републики три години преди Москва и Вашингтон да открият публични диполматически връзки, тъй че е доста мъчно да си представим по какъв начин американци биха диктували кой на кого против какво да продава. Май нещо не обстоятелствата не се връзват с „ опорката “ на Митрофанова...) При това, както на всички места в света на огромния бизнес, когато се прави нещо огромно никой не работи самичък, а си води подизпълнители, т.е. други компании. Така Кан става „ горещата връзка “ сред московските комунисти и едрия западен капитал. На процедура няма област в руската промишленост, енергетика и прочие тогава, която да не е повлияна от западните технологии. Всичко това, обаче, коства доста пари. А от къде ще дойдат те? От износ, несъмнено. Може и от продажба на злато, само че в руската хазна то към този момент е напривършване, пък и Сталин много-много не е обичал да го харчи. Затова се залага на продажба на единствената продукция, от която Съюз на съветските социалистически републики тогава е могъл да докара някакви доходи – селскостопанската, както и дървеният материал. Няма по какъв начин да отидеш при Хенри Форд и да му поискаш да ти направи цех, а в подмяна да му предложиш пет кораба моркови, нали?
А когато парите стартират да недостигат се стига и до конфискации, а от там до всеобщия апетит е единствено една крачка. А защо му е била на Сталин индустриализация ще попита наивно някой от вас. Ами, с цел да си направи доста оръжия и да плаши съшяи този Запад, който му основава изискванията да ги създаде (т.е. нещо като Путин днес). При това преди да стартира да ги създава някой би трябвало и да ги проектира, а руските инжинери тогава в общи линии са имали единствено бегла визия какво е това танк, аероплан или камион. Което, пък наложило пазаруването и доста лицензи и на процедура в основата на всяка военна машина излязла от заводите на Съюз на съветските социалистически републики е имало някави западни гени. В последна сметка проектът на Сталин съумял – към 1 Януари 1932 година Червената Армия има 1446 танка и 213 бронирани автомобила, а към 1 януари 1934 година, когато Гладоморът към този момент е утихнал —7574 танка и 326 бронирани автомобила. А това е повече в сравнение с са имали в този миг армиите на Англия, Франция, Германия и Съединени американски щати взети дружно. За това са платили с живота си няколко милиона украинци, казахи, руснаци и други, само че бива ли да се кахърим толкоз?
Да, правилно е и че Гладоморът не е породен единствено от настървеното предпочитание на Сталин да организира колективизация и по този начин да прекърши гръбнака на селячеството в южната външна страна на Съюз на съветските социалистически републики. Имало е и незаконно безхаберие и още по-престъпно неумение да се упрвалява подобен сензитивен развой като селскостопанското произвеждане и обвързваните с него логистика и систематизиране на продукция. Но това, което го прави геноцид, е безапелационното отвращение на Сталин и велможите му да оказват помощ на гладуващите по какъвто и да е метод. Напротив, те не престават да се интересуват само от парите, които могат да изкарат от експорта на зърно и методично неглижират измиращите като мухи негови производители.
Ще спра дотук по тематиката, само че съм твърдо уверен че ние като хора при никави условия не трябва да оставаме равнодушни към политически стимулирани опити да се пренебрегват или дори оправдават всеобщи убийства като Гладоморът. Или като войната в Украйна.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ