Украинка от Мариупол: Тук се извършва УКРАЙНОцид, по нашите улиците лежат трупове, които кучета започват да подмятат...
Спомням си шока си през 2014 година когато видях по новините първия обстрел на Донбас от съветския завоевател (ред. – споделя Леонид Голберг, основният редактор на Интернет медиа „ Майдан Дрогобич “). Спомням си и съвсем разрушената бензиностанция в Славянск – мястото, където ми е сърцето, тъй че гледах всичко това със сълзи на очи... Минаха осем години. И случилото се тогава към този момент не е сравнимо с това, което се случва в съвсем всичките райони на страната, където окупационните сили на Путин към този момент са нахлули.
Разговарям с учителката и художничка Анастасия Пономарева, която по насила се реалокира от Мариупол поради съветската инвазия, и не мога да я чувам описа й без сълзи.
Ако Бабин Яр е знак на Холокоста (най-голямата филантропична злополука и покруса на предишния век), то Харков, Мариупол и Ирпин ще бъдат едни от основните знаци на сегашната злополука - УКРАЙНОцид, който се нанася по нашите земи от изродът-убиец Путин.
Така че дано се вслушаме в гласа на жената-очевидец, видяла какво прави съветският окупатор в Украйна, оставяйки след себе си руини и изгоряла земя.
— Защо точно Дрогобич?
— Приятелите ми откриха жилище. А по-нататък не ни се пътуваше: брачният партньор ми и аз взехме решение, че не желаеме да вървим в чужбина, а ще останем в Украйна и ще помогнем с каквото можем.
— Как успяхте да се измъкнете?
— Живеехме в източната част на града, която към този момент не съществува и никой не знае какво в този момент там се случва. Не знам дали къщата въобще се е запазила или не. Това са източните околности на Мариупол, т.е. първото място, което е станало обект на офанзивата.
На 24-ти февруари, в четири часа сутринта, когато ни споделиха, че е почнала война, в пет часа нямахме към този момент ток – и почнаха напосоки да хвърчат ракети на по този начин наречена установка „ ГРАДушка “ (ред. - бойната машина Grad 21 с един цялостен залп (40 снаряда) е способна да унищожава жива мощ, леки укрепления, съоръжение в открити региони и противников обекти на повърхност от към 7,2 хектара, когато е разпръсната на дълбочина до 130 метра, по предница от 200 метра). Ей по този начин, незабавно и непрестанно. Много кънтеше, събрахме каквото можахме. Сега споделям, че съм " безприютен интелектуалец ": детето имаше библиотека от 200 книги, тъй че взех някои от тези книги, за жалост, не най-големите, само че най-малко нещо – и отидохме при сестра ми. Тя имаше добрo мазе в къщата. Ние с децата седяхме долу. Мъжете останаха горе, с цел да пазят, тъй като мазето имаше единствено един излаз. И в случай че бяха уцелили, мазето щеше да бъде засипано. Така че момчетата оставаха горе и се грижеха да не ни засипе.
Седяхме там през целия ден, след това се обадихме на познати от центъра, тъй като като че ли при тях е било безшумно в този момент. Стегнахме се небрежно и успяхме да стигнем до там, макар че градът към този момент беше под залпове на „ ГРАДушките “.
Трябваше да изчакаме в едно укритие и след това с „ втори зелен кулоар “ да избягаме. Беше съвсем невероятно, тъй като пъкълът настъпи още през първия ден. Просто целият квартал беше като че ли залят с „ ГРАДушките “. И под тази канонада се насочихме към центъра на града. Там почти беше умерено. И тогава започнаха да завладяват Мелитопол и разбрахме, че в случай че не си тръгнем в този момент, тогава въобще няма да успеем. И ние се възползвахме от този „ незабележим късмет “.
Отидохме в град Днепър. Пътувахме 200 километра – цели два дни. Ще отбележа, че на всички места – и по пътя за град Днепър, и когато тръгнахме оттова на Запад, попадахме в ужасни тапи, видяхме десетки произшествия по пътищата със стотици коли. Задръствания и кавги по бензиностанции, където в резервоара можеше да се сипе единствено 20 литра гориво. През цялото време зад кормилото беше моят мъж: тъкмо оня ден трябваше да положа последния шофьорски изпит – в деня, когато стартира войната, само че в този момент към този момент не се знае, по кое време ще мога да карам...
Починахме си малко в Днепър, а след четири дни най-сетне стигнахме до Дрогобич, където с помощта на прочут успяхме да наемем апартамент. А нашето семейство е много огромно: аз, брачният партньор ми Алексей, майка, наследник, шестокласникът Артем и четиригодишното „ куче-вълк “ Дик.
Невъзможно е да се опише с думи. Представете си: десеткилометрова опашка коли, която се придвижва прекомерно постепенно, няма опция да хапнете или да отидете до тоалетната. Имаше моменти, в които нощувахме в колата. Но се случиха нещата или пък просто е съвпадане. Наистина ли стават чудеса?! Обадиха ми се даже познати от чужбина, когато се приближихме към град Уман и споделиха: на места има хора, при които можем да отседнем. Пренощувахме някъде в нечия градина, в остаряла, студена, неотоплена, изоставена къща.
— Ако сравните 2014 година и това, което се случва в този момент, по какъв начин го преценявате?
— За мен това е за повторно в живота ми. През 2014 година също си тръгнахме, тъй като моят регион беше обстрелван от „ ГРАДушките “. Представете си: неделя, пазарен ден и хората вървят, а на този ден в девет часа сутринта почват да хвърчат „ ГРАДушките “. 35 жертви едновременно. След това нахранихме хората в палатките и изглеждаше, че всичко, което се случва, е доста ужасно. За мен думата „ ГРАДушка “ беше нещо, което предизвикваше както боязън, по този начин и стрес. По тон различавам какво е „ ГРАД “, а какво е артилерия. Все отново го „ научихме “ за осем години.
И всяка година го споменавахме. Но в случай че сравните това, което беше тогава през януари, и това, което се случва в този момент, те са несъпоставими. Когато в този момент се приказва за „ ГРАД “, разбирам, че не е толкоз ужасно. Защото при обстрела от „ ГРАДушките “ може човек да се скрие под носеща стена и детето му ще бъде в сигурност. Но в случай че се стреля с балистични ракети, тогава в каквото и да е леговище да се криете, където и да залегнете, нищо няма да ви избави. След подобен обстрел остават единствено ями. И в случай че тогава говорихме за 35 жертви, в този момент в Мариупол не могат да се преброят жертвите...
— Как изглеждаше Вашият град преди заминаването Ви?
— Беше смут, руини. Когато си потеглих, източната част на града към този момент беше разрушена.
— Какво ще вършиме в този момент?
— От това, което имам като информация (от тези, които оцеляха и останаха там), те ми пишат, че в този момент земята е изпепелена. И никой не може (не единствено от моя район), безусловно никой не може да си тръгне. Там, в случай че погледнете фотография от спътника, просто е пепел. Високи здания – изцяло без покриви, да – единствено пепел, още веднъж ще повторя.
Същото и в центъра. И най-лошото – не знам, по какъв начин е допустимо това в 21 век и по какъв начин да го нарека с думи, че по нашите улиците лежат трупове, които кучета стартират да подмятат... Просто, тъй като никой не може да ги прибере: има непрестанен обстрел. Комуналните служби въобще не могат да доближат до там. Не можем (ред. - плаче ) да преброим жертвите си. По едни данни – 1300, по други – 25 000 починали. И ние в действителност не знаем какъв брой са убитите. Започнаха да копаят приятелски могили. Телата просто се хвърлят в големи дупки и се заравят. Много е мъчно да се откри сполучлива дума за това.
— Съгласни ли сте, че това е УКРАЙНОцид?
— Абсолютно. Когато са под прицел родилни домове, детски лечебни заведения, елементарни къщи, Червен Кръст! На такива места по време на нито една война не стрелят! Апокалиптичен смут е, когато дете умира на улицата през 21-ви век от дехидратация...
Там остана една моя другарка, който категорично отхвърли да си тръгне. Защото през 14-та година беше единствено по „ чехли “, с две деца до себе си, напускайки град Донецк. И в Мариупол тя почна всичко от нулата. Съпругът й е служител на реда, сега е на война. И тя споделя: „ Не мога повече “. И тя остана с децата. В блокадата. Нито мога да й се обадя, нито да й пиша, нищо не знам за нея.
Аз съм преподавател по география. Моето учебно заведение е в източния регион. Сега децата би трябвало да се върнат към отдалеченото образование. Но не знам, кой от моите сътрудници е жив. Не знам, кой от учениците ми е жив. А и доста останаха. От класа, който повеждам аз, единствено двама си потеглиха си от 24-те възпитаници. От 32-ма съученици в класа на моя наследник единствено трима съумяха да избягат от блокадата.
Там са останали доста хора. Населението на Мариупол е половин милион. Напуснаха го не повече от към 100 хиляди. Това са към 350 хиляди поданици, които са останали там.
— Все отново обяснете, до каква степен Мариупол е украински и украинскоговорящ град. И по какъв начин успяхте да запазите толкоз чист украински език?
— Е, първо, фамилията ми постоянно говореше украински. Аз съм четвърто потомство украинскоговоряща. Завършила съм също украинско учебно заведение. Украински учебни заведения нямаше на всички места в Донбас, само че в Мариупол имаше три. Така че това е още един мит и стандарт за „ съветския Донбас “. А и има хора, които до последно ще бранят своят украински град.
— А кой университет завършихте?
- Най-близкият до дома ми – Мелитополски възпитателен.
— Казвате, че сте пристигнали и търсите метод да помогнете тук, желаете да помагате на хора, като вас, бегълци. Затова разкажете ни, апелирам, малко повече за себе си!
— Както към този момент споделих, аз съм преподавател по география, само че от 2014 година интензивно се занимавам с доброволческа активност. Също съм илюстратор, най-вече на детски книги, само че освен. Бяха издадени два пътеводителя за Мариупол с мои илюстрации, както и алманахът „ Мариупол-Украйна”, с румейската или урумската писменост (ред.: румейски – езикът на гърците от Приазовието).
— Имате още и художествено обучение?
— Не, аз съм самообразован. В зрелост, след 30-годишна възраст започнах да рисувам, като задачата ми беше да има изгода от моя креативен развой, а след това някак си всичко потръгна – и ми харесва това, което върша.
— А какво друго вършиме, тъй като приятелите Ви споделят, че сте човек с доста гении?
— Що се отнася до изкуството, имаше подобен план „ Мариупол чака на океана “ – правихме детски новогодишни книги. Заедно с Рустем Скибин създадохме брошура за оцветяване за кримските татари.
Също предизвиках безвъзмездни курсове по " Роботика за деца ", след което всичко прерасна в огромен учебен център. Всъщност, курирам безвъзмездни курсове по програмиране.
Имаше и план „ Мариупол чете на деца “ – с викторини, четене на книги на деца. Всяко четиво имаше своя атмосфера и тематичен дизайн. Редица известни художници и писатели се причислиха към плана, в това число, да вземем за пример, Сергей Жадан, Халина Крук и Виктория Ковалчук, които, за жалост, починаха прибързано предходната година от Ковид.
Разговарям с учителката и художничка Анастасия Пономарева, която по насила се реалокира от Мариупол поради съветската инвазия, и не мога да я чувам описа й без сълзи.
Ако Бабин Яр е знак на Холокоста (най-голямата филантропична злополука и покруса на предишния век), то Харков, Мариупол и Ирпин ще бъдат едни от основните знаци на сегашната злополука - УКРАЙНОцид, който се нанася по нашите земи от изродът-убиец Путин.
Така че дано се вслушаме в гласа на жената-очевидец, видяла какво прави съветският окупатор в Украйна, оставяйки след себе си руини и изгоряла земя.
— Защо точно Дрогобич?
— Приятелите ми откриха жилище. А по-нататък не ни се пътуваше: брачният партньор ми и аз взехме решение, че не желаеме да вървим в чужбина, а ще останем в Украйна и ще помогнем с каквото можем.
— Как успяхте да се измъкнете?
— Живеехме в източната част на града, която към този момент не съществува и никой не знае какво в този момент там се случва. Не знам дали къщата въобще се е запазила или не. Това са източните околности на Мариупол, т.е. първото място, което е станало обект на офанзивата.
На 24-ти февруари, в четири часа сутринта, когато ни споделиха, че е почнала война, в пет часа нямахме към този момент ток – и почнаха напосоки да хвърчат ракети на по този начин наречена установка „ ГРАДушка “ (ред. - бойната машина Grad 21 с един цялостен залп (40 снаряда) е способна да унищожава жива мощ, леки укрепления, съоръжение в открити региони и противников обекти на повърхност от към 7,2 хектара, когато е разпръсната на дълбочина до 130 метра, по предница от 200 метра). Ей по този начин, незабавно и непрестанно. Много кънтеше, събрахме каквото можахме. Сега споделям, че съм " безприютен интелектуалец ": детето имаше библиотека от 200 книги, тъй че взех някои от тези книги, за жалост, не най-големите, само че най-малко нещо – и отидохме при сестра ми. Тя имаше добрo мазе в къщата. Ние с децата седяхме долу. Мъжете останаха горе, с цел да пазят, тъй като мазето имаше единствено един излаз. И в случай че бяха уцелили, мазето щеше да бъде засипано. Така че момчетата оставаха горе и се грижеха да не ни засипе.
Седяхме там през целия ден, след това се обадихме на познати от центъра, тъй като като че ли при тях е било безшумно в този момент. Стегнахме се небрежно и успяхме да стигнем до там, макар че градът към този момент беше под залпове на „ ГРАДушките “.
Трябваше да изчакаме в едно укритие и след това с „ втори зелен кулоар “ да избягаме. Беше съвсем невероятно, тъй като пъкълът настъпи още през първия ден. Просто целият квартал беше като че ли залят с „ ГРАДушките “. И под тази канонада се насочихме към центъра на града. Там почти беше умерено. И тогава започнаха да завладяват Мелитопол и разбрахме, че в случай че не си тръгнем в този момент, тогава въобще няма да успеем. И ние се възползвахме от този „ незабележим късмет “.
Отидохме в град Днепър. Пътувахме 200 километра – цели два дни. Ще отбележа, че на всички места – и по пътя за град Днепър, и когато тръгнахме оттова на Запад, попадахме в ужасни тапи, видяхме десетки произшествия по пътищата със стотици коли. Задръствания и кавги по бензиностанции, където в резервоара можеше да се сипе единствено 20 литра гориво. През цялото време зад кормилото беше моят мъж: тъкмо оня ден трябваше да положа последния шофьорски изпит – в деня, когато стартира войната, само че в този момент към този момент не се знае, по кое време ще мога да карам...
Починахме си малко в Днепър, а след четири дни най-сетне стигнахме до Дрогобич, където с помощта на прочут успяхме да наемем апартамент. А нашето семейство е много огромно: аз, брачният партньор ми Алексей, майка, наследник, шестокласникът Артем и четиригодишното „ куче-вълк “ Дик.
Невъзможно е да се опише с думи. Представете си: десеткилометрова опашка коли, която се придвижва прекомерно постепенно, няма опция да хапнете или да отидете до тоалетната. Имаше моменти, в които нощувахме в колата. Но се случиха нещата или пък просто е съвпадане. Наистина ли стават чудеса?! Обадиха ми се даже познати от чужбина, когато се приближихме към град Уман и споделиха: на места има хора, при които можем да отседнем. Пренощувахме някъде в нечия градина, в остаряла, студена, неотоплена, изоставена къща.
— Ако сравните 2014 година и това, което се случва в този момент, по какъв начин го преценявате?
— За мен това е за повторно в живота ми. През 2014 година също си тръгнахме, тъй като моят регион беше обстрелван от „ ГРАДушките “. Представете си: неделя, пазарен ден и хората вървят, а на този ден в девет часа сутринта почват да хвърчат „ ГРАДушките “. 35 жертви едновременно. След това нахранихме хората в палатките и изглеждаше, че всичко, което се случва, е доста ужасно. За мен думата „ ГРАДушка “ беше нещо, което предизвикваше както боязън, по този начин и стрес. По тон различавам какво е „ ГРАД “, а какво е артилерия. Все отново го „ научихме “ за осем години.
И всяка година го споменавахме. Но в случай че сравните това, което беше тогава през януари, и това, което се случва в този момент, те са несъпоставими. Когато в този момент се приказва за „ ГРАД “, разбирам, че не е толкоз ужасно. Защото при обстрела от „ ГРАДушките “ може човек да се скрие под носеща стена и детето му ще бъде в сигурност. Но в случай че се стреля с балистични ракети, тогава в каквото и да е леговище да се криете, където и да залегнете, нищо няма да ви избави. След подобен обстрел остават единствено ями. И в случай че тогава говорихме за 35 жертви, в този момент в Мариупол не могат да се преброят жертвите...
— Как изглеждаше Вашият град преди заминаването Ви?
— Беше смут, руини. Когато си потеглих, източната част на града към този момент беше разрушена.
— Какво ще вършиме в този момент?
— От това, което имам като информация (от тези, които оцеляха и останаха там), те ми пишат, че в този момент земята е изпепелена. И никой не може (не единствено от моя район), безусловно никой не може да си тръгне. Там, в случай че погледнете фотография от спътника, просто е пепел. Високи здания – изцяло без покриви, да – единствено пепел, още веднъж ще повторя.
Същото и в центъра. И най-лошото – не знам, по какъв начин е допустимо това в 21 век и по какъв начин да го нарека с думи, че по нашите улиците лежат трупове, които кучета стартират да подмятат... Просто, тъй като никой не може да ги прибере: има непрестанен обстрел. Комуналните служби въобще не могат да доближат до там. Не можем (ред. - плаче ) да преброим жертвите си. По едни данни – 1300, по други – 25 000 починали. И ние в действителност не знаем какъв брой са убитите. Започнаха да копаят приятелски могили. Телата просто се хвърлят в големи дупки и се заравят. Много е мъчно да се откри сполучлива дума за това.
— Съгласни ли сте, че това е УКРАЙНОцид?
— Абсолютно. Когато са под прицел родилни домове, детски лечебни заведения, елементарни къщи, Червен Кръст! На такива места по време на нито една война не стрелят! Апокалиптичен смут е, когато дете умира на улицата през 21-ви век от дехидратация...
Там остана една моя другарка, който категорично отхвърли да си тръгне. Защото през 14-та година беше единствено по „ чехли “, с две деца до себе си, напускайки град Донецк. И в Мариупол тя почна всичко от нулата. Съпругът й е служител на реда, сега е на война. И тя споделя: „ Не мога повече “. И тя остана с децата. В блокадата. Нито мога да й се обадя, нито да й пиша, нищо не знам за нея.
Аз съм преподавател по география. Моето учебно заведение е в източния регион. Сега децата би трябвало да се върнат към отдалеченото образование. Но не знам, кой от моите сътрудници е жив. Не знам, кой от учениците ми е жив. А и доста останаха. От класа, който повеждам аз, единствено двама си потеглиха си от 24-те възпитаници. От 32-ма съученици в класа на моя наследник единствено трима съумяха да избягат от блокадата.
Там са останали доста хора. Населението на Мариупол е половин милион. Напуснаха го не повече от към 100 хиляди. Това са към 350 хиляди поданици, които са останали там.
— Все отново обяснете, до каква степен Мариупол е украински и украинскоговорящ град. И по какъв начин успяхте да запазите толкоз чист украински език?
— Е, първо, фамилията ми постоянно говореше украински. Аз съм четвърто потомство украинскоговоряща. Завършила съм също украинско учебно заведение. Украински учебни заведения нямаше на всички места в Донбас, само че в Мариупол имаше три. Така че това е още един мит и стандарт за „ съветския Донбас “. А и има хора, които до последно ще бранят своят украински град.
— А кой университет завършихте?
- Най-близкият до дома ми – Мелитополски възпитателен.
— Казвате, че сте пристигнали и търсите метод да помогнете тук, желаете да помагате на хора, като вас, бегълци. Затова разкажете ни, апелирам, малко повече за себе си!
— Както към този момент споделих, аз съм преподавател по география, само че от 2014 година интензивно се занимавам с доброволческа активност. Също съм илюстратор, най-вече на детски книги, само че освен. Бяха издадени два пътеводителя за Мариупол с мои илюстрации, както и алманахът „ Мариупол-Украйна”, с румейската или урумската писменост (ред.: румейски – езикът на гърците от Приазовието).
— Имате още и художествено обучение?
— Не, аз съм самообразован. В зрелост, след 30-годишна възраст започнах да рисувам, като задачата ми беше да има изгода от моя креативен развой, а след това някак си всичко потръгна – и ми харесва това, което върша.
— А какво друго вършиме, тъй като приятелите Ви споделят, че сте човек с доста гении?
— Що се отнася до изкуството, имаше подобен план „ Мариупол чака на океана “ – правихме детски новогодишни книги. Заедно с Рустем Скибин създадохме брошура за оцветяване за кримските татари.
Също предизвиках безвъзмездни курсове по " Роботика за деца ", след което всичко прерасна в огромен учебен център. Всъщност, курирам безвъзмездни курсове по програмиране.
Имаше и план „ Мариупол чете на деца “ – с викторини, четене на книги на деца. Всяко четиво имаше своя атмосфера и тематичен дизайн. Редица известни художници и писатели се причислиха към плана, в това число, да вземем за пример, Сергей Жадан, Халина Крук и Виктория Ковалчук, които, за жалост, починаха прибързано предходната година от Ковид.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ