Проф. Чуков за ДЕБАТИ: Домино ефектът за признаване на Палестина е във влиянието на мюсюлманските общности в Европа
Сподели
Проф. Владимир Чуков е роден в Атина, Гърция. Учи във френски лицей в Тунис, а след това приключва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по публични науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети. Бивш основен редактор на списание „ Международни връзки “. През 1999 година основава неправителствената организация „ Български център за близкоизточни проучвания “, а през 2002 година – „ Център за районни и конфесионални проучвания “. От 2005 година е теоретичен секретар на профилирания теоретичен съвет по интернационалните връзки към ВАК. От години следи обстановката в Близкия изток.
– Проф. Чуков, кабинетът по сигурността на Израел разгласи своя проект за Газа. Някои към този момент го нарекоха „ окупация “. Можете ли да обясните същността на това решение на израелските управляващи?
– Вчерашното съвещание, което се състоя късно следобяд в Тел Авив, не е изненада, защото имаше две мнения. Първото мнение, това което беше взето с пет съществени правилото и надлежно три етапи на реализация – това беше подкрепено от болшинството на Бенамин Нетаняху.
Думата „ окупация “ виждам, че деликатно се заобикаля, в това число и в изявлението на Бенамин Нетаняху пред Fox News. Формулировката, която се употребява е „ вдишване на надзор върху “, тъй като терминът „ окупация “ провокира правни последици. Това значи съответната територия да бъде управлявана и респективно да бъде поддържан виталният стандарт на обществото, нещо към което Израел не се стреми. Не желае да го прави.
Това е един забавен метод, който, спрямо този, който беше препоръчан от Еял Замир – командващият генералния щаб на израелската войска, е по-радикален.
Вторият, на военния, по-скоро се свързваше с термина „ блокада “ – т.е., блокада на град Газа и главните бежански лагери, като концепцията е да има реализация на същите цели, само че с други, по-меки средства, защото по-малко са жертвите от страна на армията, не се изисква спомагателна готовност, има по-малки финансови разноски.
Така или другояче виждаме, че още тази заран към този момент са почнали артилерийските бомбардировки против град Газа, там където се смята, че най-вероятно са останали част от бойците на „ Хамас “ и най-много на тези полеви водачи, които не престават да командват съпротивата против израелската войска.
Принципите са ясни: взимане на надзор над град Газа, демилитаризирането на „ Хамас “, също по този начин отваряне на филантропични коридори, само че има един пети, финален принцип, който съгласно мен е мъчно осъществим: кой ще ръководи Ивицата Газа.
Бенамин Нетаняху сподели: „ Ние ще я дадем на арабски сили “. В този принцип се показва, че няма да има администрация – нито на „ Хамас “, нито на Палестинската автономност. И тук към този момент е огромният въпрос: Ще има ли Палестинска страна, или няма да има?
Според мен този принцип непосредствено се сблъсква с различен главен принцип, който беше гласуван безусловно преди две седмици в Ню Йорк – декларацията от Ню Йорк сред Съединени американски щати и Израел, където се споделяше, че единственият представител на палестинския народ, това е Организацията за избавление на Палестина и Палестинската автономност.
Ето тук са двете огромни разминавания и съгласно мен доста условия ще повлияят за това коя от двете други възможности ще надделее. Но, съгласно мен персонално, е доста значимо дали арабски страни ще изпратят военни контингенти за администриране на Ивицата Газа, или не.
Лично аз съм песимист, че това ще се получи, защото тези, които са визирани – Бенамин Нетаняху сподели, че това ще бъдат страни, които не заплашват Израел. И в случай че можем да развием тази мисъл – това са страни, които имат стопански връзки с Израел. На първо място става въпрос за Египет, Обединените арабски емирства, става въпрос за Йордания, която е прилежаща страна. Не е изключено това да бъде и Катар, които дружно с ОАЕ са най-активни по изпращането на филантропична помощ. Но всички те участваха в Ню Йорк и се подписаха за основаването на палестинска страна. Така че тук е доста съществено разминаването.
– Като странични наблюдаващи, няма по какъв начин да не се съгласим, че тези процеси, които вървят сега, не могат да се случат без утвърждението на Съединени американски щати и тази колизия, за която говорите – решението на израелския кабинет по сигурността в съгласие ли е със Съединени американски щати?
– Тръмп непосредствено съобщи какво мисли по въпроса. Той сподели: Ние интензивно ще се включим в процеса по разпределяне на филантропична помощ, а другите решения ги взима Държавата Израел. Те вземат решение какво да се случи.
Разминаванията сред Израел и Щатите са на равнище филантропична помощ, като репортажите, които целия свят гледа, по отношение на гладуващите в Газа, са шокирали президента Тръмп.
Има и един телефонен диалог с Бенамин Нетаняху, в който израелския министър председател е споделил, че в Ивицата Газа апетит няма, а това са измислици на „ Хамас “. Тръмп е дал отговор, че това не е правилно, защото това се вижда.
Нещо повече: когато Стив Уиткоф беше на посещаване преди десетина дни в Ивицата Газа, тогава той се срещна с Нетаняху и отиде на място, с цел да види каква е обстановката, очаквайки да направи своя отчет при Тръмп. Когато той си потегли от Газа, той сподели: „ В Газа няма гладуващи, няма апетит “.
В същото време обаче неговият отчет е в тъкмо противоположната посока, защото, без да цитира имената на своите помощници и сътрудници, Тръмп сподели, че му е докладвано, че в Газа има апетит.
Колизията е сред по този начин наречената Хуманитарна фондация за Газа, която е американска и раздава американската помощ, и, респективно, фондовете за разпределяне на филантропична помощ от Организация на обединените нации. Днес разбираме, че напрежението, което имаше сред тези две институции, към този момент го няма и е открита връзка, като двете са се договорили да работят дружно, редом. Дай Боже, да се получи добър синхрон, само че по този начин или другояче филантропичната помощ в Газа е незадоволителна.
Необходими са към 500-600 ТИР-а на ден, с цел да бъде поддържан някакъв стандарт, като сега в Газа влизат към 150-160, което се досещате какви са следствията.
– Свидетели сме на засилен напън от западноевропейски страни за признание на Палестина като самостоятелна страна. Очаквате ли тази вълна да се ускори и можете ли да обясните каква е българската позиция – на дипломатическо равнище страната ни е признала Палестина…
– Европейците в доста огромна степен се активизираха по близкоизточната тематика, когато Доналд Тръмп стартира да приказва, че палестинците от Ивицата Газа ще бъдат изселени. Презумпцията е, че откакто бъдат изселени, те би трябвало да изоставен тази територия и ще тръгнат някъде по света – и в случай че не всичките, то част от тях ще отидат в Европа.
Всичко това минимизира позицията на Франция, която е достоверният притежател на формулата за „ Двете страни “ от 1982 година. И респективно се получи една снежна топка, някои приказват за домино резултат – западноевропейците започнаха да признават страната Палестина. Защо? Тук към този момент роля играе вътрешният фактор.
Ключова роля изигра Англия, в лицето на Киър Стармър, който се колебаеше до последния миг. Моята теза беше, че, в случай че в Лондон управляваха консерваторите, нямаше да се стигне до поръчка за признание на Палестина. В момента лейбъристите се намират в един низходящ рейтинг, а арабската общественост е част от електората им.
Нещо повече – към 200 депутати в английския парламент изрично обявиха, че Англия ще признае страната Палестина, съобразявайки се с тези дейни, бих споделил даже – нападателни от време на време, пропалестински деятели във Англия.
Това са към 1.5 млн. жители от близкоизточен генезис, които са в електората на лейбъристите.
От друга страна, страни като Канада, Австралия, Нова Зеландия, гледайки водача на Общността на нациите, се причислиха към това решение. Появи се нещо като резултата на доминото със съответния районен водач.
Мюсюлманите във Франция са към 8 млн. души – голям контингент, който въздейства върху вътрешнополитическия живот и държавните управления взимат сходен вид решения.
Що се отнася до България, ние признахме страната Палестина през ноември 1988 година, безусловно седмица, откакто беше оповестена едностранно независимостта на страната Палестина в Алжир.
Тоест, не сегашната Република България, а Народна Република България беше тази, която призна. Нещо повече – тогавашната ни политика беше едностранна и ние нямахме дипломатически връзки с Държавата Израел. Тоест, бяха прекъснати след войната от 1987 година. През 1990 година те бяха възобновени и това донесе салдото и това беше вярната политика.
Но за какво Източна Европа е малко по-близо до Държавата Израел, в сравнение с Западна Европа? Просто тъй като в Източна Европа нямате тези бежански общности. Те не са фактор във вътрешната политика нито на България, нито на Румъния, да не приказваме за Унгария, Полша и така нататък
Що се отнася до България – имаме една уравновесена позиция. Може би някои са разочаровани от нея, изключително откакто се появи един зов от 28 страни за разширение на филантропичната помощ, в сърцевината на което беше позицията на Европейски Съюз. Тогава видяхме отчетливо разделяне сред Източна и Западна Европа. България не поддържа този апел. Тогава усетихме някои трендове в българското общество – заявления на общественици, които приканиха за сходни дейности.
Струва ми се, че България води една умерена, уравновесена позиция, която постоянно е била ориентирана към установяването на дълготраен мир, въз основата на двете страни.
България освен, че не се е отказала, само че тя е отстоявала непрекъснато тази си позиция.
Унгария да вземем за пример реализира един абсурд – предходната година Педро Санчес предложи Европейски Съюз да признае страната Палестина. Знаете, че решенията на Европейски Съюз се взимат с консенсус. Тогава Виктор Орбан наложи несъгласие, Унгария се опълчи, макар че те, също като нас през 1988 година, признават Палестина. Това е един доста забавен абсурд в международната дипломация, само че обстановката е парадоксална и по тази причина предлага парадоксални решения.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Проф. Владимир Чуков е роден в Атина, Гърция. Учи във френски лицей в Тунис, а след това приключва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по публични науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети. Бивш основен редактор на списание „ Международни връзки “. През 1999 година основава неправителствената организация „ Български център за близкоизточни проучвания “, а през 2002 година – „ Център за районни и конфесионални проучвания “. От 2005 година е теоретичен секретар на профилирания теоретичен съвет по интернационалните връзки към ВАК. От години следи обстановката в Близкия изток.
– Проф. Чуков, кабинетът по сигурността на Израел разгласи своя проект за Газа. Някои към този момент го нарекоха „ окупация “. Можете ли да обясните същността на това решение на израелските управляващи?
– Вчерашното съвещание, което се състоя късно следобяд в Тел Авив, не е изненада, защото имаше две мнения. Първото мнение, това което беше взето с пет съществени правилото и надлежно три етапи на реализация – това беше подкрепено от болшинството на Бенамин Нетаняху.
Думата „ окупация “ виждам, че деликатно се заобикаля, в това число и в изявлението на Бенамин Нетаняху пред Fox News. Формулировката, която се употребява е „ вдишване на надзор върху “, тъй като терминът „ окупация “ провокира правни последици. Това значи съответната територия да бъде управлявана и респективно да бъде поддържан виталният стандарт на обществото, нещо към което Израел не се стреми. Не желае да го прави.
Това е един забавен метод, който, спрямо този, който беше препоръчан от Еял Замир – командващият генералния щаб на израелската войска, е по-радикален.
Вторият, на военния, по-скоро се свързваше с термина „ блокада “ – т.е., блокада на град Газа и главните бежански лагери, като концепцията е да има реализация на същите цели, само че с други, по-меки средства, защото по-малко са жертвите от страна на армията, не се изисква спомагателна готовност, има по-малки финансови разноски.
Така или другояче виждаме, че още тази заран към този момент са почнали артилерийските бомбардировки против град Газа, там където се смята, че най-вероятно са останали част от бойците на „ Хамас “ и най-много на тези полеви водачи, които не престават да командват съпротивата против израелската войска.
Принципите са ясни: взимане на надзор над град Газа, демилитаризирането на „ Хамас “, също по този начин отваряне на филантропични коридори, само че има един пети, финален принцип, който съгласно мен е мъчно осъществим: кой ще ръководи Ивицата Газа.
Бенамин Нетаняху сподели: „ Ние ще я дадем на арабски сили “. В този принцип се показва, че няма да има администрация – нито на „ Хамас “, нито на Палестинската автономност. И тук към този момент е огромният въпрос: Ще има ли Палестинска страна, или няма да има?
Според мен този принцип непосредствено се сблъсква с различен главен принцип, който беше гласуван безусловно преди две седмици в Ню Йорк – декларацията от Ню Йорк сред Съединени американски щати и Израел, където се споделяше, че единственият представител на палестинския народ, това е Организацията за избавление на Палестина и Палестинската автономност.
Ето тук са двете огромни разминавания и съгласно мен доста условия ще повлияят за това коя от двете други възможности ще надделее. Но, съгласно мен персонално, е доста значимо дали арабски страни ще изпратят военни контингенти за администриране на Ивицата Газа, или не.
Лично аз съм песимист, че това ще се получи, защото тези, които са визирани – Бенамин Нетаняху сподели, че това ще бъдат страни, които не заплашват Израел. И в случай че можем да развием тази мисъл – това са страни, които имат стопански връзки с Израел. На първо място става въпрос за Египет, Обединените арабски емирства, става въпрос за Йордания, която е прилежаща страна. Не е изключено това да бъде и Катар, които дружно с ОАЕ са най-активни по изпращането на филантропична помощ. Но всички те участваха в Ню Йорк и се подписаха за основаването на палестинска страна. Така че тук е доста съществено разминаването.
– Като странични наблюдаващи, няма по какъв начин да не се съгласим, че тези процеси, които вървят сега, не могат да се случат без утвърждението на Съединени американски щати и тази колизия, за която говорите – решението на израелския кабинет по сигурността в съгласие ли е със Съединени американски щати?
– Тръмп непосредствено съобщи какво мисли по въпроса. Той сподели: Ние интензивно ще се включим в процеса по разпределяне на филантропична помощ, а другите решения ги взима Държавата Израел. Те вземат решение какво да се случи.
Разминаванията сред Израел и Щатите са на равнище филантропична помощ, като репортажите, които целия свят гледа, по отношение на гладуващите в Газа, са шокирали президента Тръмп.
Има и един телефонен диалог с Бенамин Нетаняху, в който израелския министър председател е споделил, че в Ивицата Газа апетит няма, а това са измислици на „ Хамас “. Тръмп е дал отговор, че това не е правилно, защото това се вижда.
Нещо повече: когато Стив Уиткоф беше на посещаване преди десетина дни в Ивицата Газа, тогава той се срещна с Нетаняху и отиде на място, с цел да види каква е обстановката, очаквайки да направи своя отчет при Тръмп. Когато той си потегли от Газа, той сподели: „ В Газа няма гладуващи, няма апетит “.
В същото време обаче неговият отчет е в тъкмо противоположната посока, защото, без да цитира имената на своите помощници и сътрудници, Тръмп сподели, че му е докладвано, че в Газа има апетит.
Колизията е сред по този начин наречената Хуманитарна фондация за Газа, която е американска и раздава американската помощ, и, респективно, фондовете за разпределяне на филантропична помощ от Организация на обединените нации. Днес разбираме, че напрежението, което имаше сред тези две институции, към този момент го няма и е открита връзка, като двете са се договорили да работят дружно, редом. Дай Боже, да се получи добър синхрон, само че по този начин или другояче филантропичната помощ в Газа е незадоволителна.
Необходими са към 500-600 ТИР-а на ден, с цел да бъде поддържан някакъв стандарт, като сега в Газа влизат към 150-160, което се досещате какви са следствията.
– Свидетели сме на засилен напън от западноевропейски страни за признание на Палестина като самостоятелна страна. Очаквате ли тази вълна да се ускори и можете ли да обясните каква е българската позиция – на дипломатическо равнище страната ни е признала Палестина…
– Европейците в доста огромна степен се активизираха по близкоизточната тематика, когато Доналд Тръмп стартира да приказва, че палестинците от Ивицата Газа ще бъдат изселени. Презумпцията е, че откакто бъдат изселени, те би трябвало да изоставен тази територия и ще тръгнат някъде по света – и в случай че не всичките, то част от тях ще отидат в Европа.
Всичко това минимизира позицията на Франция, която е достоверният притежател на формулата за „ Двете страни “ от 1982 година. И респективно се получи една снежна топка, някои приказват за домино резултат – западноевропейците започнаха да признават страната Палестина. Защо? Тук към този момент роля играе вътрешният фактор.
Ключова роля изигра Англия, в лицето на Киър Стармър, който се колебаеше до последния миг. Моята теза беше, че, в случай че в Лондон управляваха консерваторите, нямаше да се стигне до поръчка за признание на Палестина. В момента лейбъристите се намират в един низходящ рейтинг, а арабската общественост е част от електората им.
Нещо повече – към 200 депутати в английския парламент изрично обявиха, че Англия ще признае страната Палестина, съобразявайки се с тези дейни, бих споделил даже – нападателни от време на време, пропалестински деятели във Англия.
Това са към 1.5 млн. жители от близкоизточен генезис, които са в електората на лейбъристите.
От друга страна, страни като Канада, Австралия, Нова Зеландия, гледайки водача на Общността на нациите, се причислиха към това решение. Появи се нещо като резултата на доминото със съответния районен водач.
Мюсюлманите във Франция са към 8 млн. души – голям контингент, който въздейства върху вътрешнополитическия живот и държавните управления взимат сходен вид решения.
Що се отнася до България, ние признахме страната Палестина през ноември 1988 година, безусловно седмица, откакто беше оповестена едностранно независимостта на страната Палестина в Алжир.
Тоест, не сегашната Република България, а Народна Република България беше тази, която призна. Нещо повече – тогавашната ни политика беше едностранна и ние нямахме дипломатически връзки с Държавата Израел. Тоест, бяха прекъснати след войната от 1987 година. През 1990 година те бяха възобновени и това донесе салдото и това беше вярната политика.
Но за какво Източна Европа е малко по-близо до Държавата Израел, в сравнение с Западна Европа? Просто тъй като в Източна Европа нямате тези бежански общности. Те не са фактор във вътрешната политика нито на България, нито на Румъния, да не приказваме за Унгария, Полша и така нататък
Що се отнася до България – имаме една уравновесена позиция. Може би някои са разочаровани от нея, изключително откакто се появи един зов от 28 страни за разширение на филантропичната помощ, в сърцевината на което беше позицията на Европейски Съюз. Тогава видяхме отчетливо разделяне сред Източна и Западна Европа. България не поддържа този апел. Тогава усетихме някои трендове в българското общество – заявления на общественици, които приканиха за сходни дейности.
Струва ми се, че България води една умерена, уравновесена позиция, която постоянно е била ориентирана към установяването на дълготраен мир, въз основата на двете страни.
България освен, че не се е отказала, само че тя е отстоявала непрекъснато тази си позиция.
Унгария да вземем за пример реализира един абсурд – предходната година Педро Санчес предложи Европейски Съюз да признае страната Палестина. Знаете, че решенията на Европейски Съюз се взимат с консенсус. Тогава Виктор Орбан наложи несъгласие, Унгария се опълчи, макар че те, също като нас през 1988 година, признават Палестина. Това е един доста забавен абсурд в международната дипломация, само че обстановката е парадоксална и по тази причина предлага парадоксални решения.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ