Защо социалните мрежи ни правят тревожни и нещастни
Социалните мрежи са неделима част от живота ни. Независимо дали ни харесва, или не. Независимо какъв брой време и по какъв начин го прекарваме там. Когато се затвори този тригъгълник – интернет, смарт телефон, фейсбук, пропадаме в него като в Бермудски триъгълник. В него с изключение на времето ни, потъват и още доста значими неща, неналичието на които ни деформират по непредвиден за нас метод. Същевременно излизат напълно нови, непредвидени измерения на тревогата, която е най-големият източник на злощастие за днешните хора.
“Не съм задоволително красива, с хубаво тяло, не се одобрявам по какъв начин наподобявам и облеклата, които имам. ”
Когато преглеждаме профилите на " приятелите " си, неизбежно разбираме, че те имат освен това от нас. Когато ни е излязла пъпка, виждаме единствено сияещите кожи на приятелките си, когато сме потиснати, виждаме, че някоя от тях е в мола с цялостни торби, когато се мъчим да топим целулита - все някоя от тях е с съвършено тяло за бикини бански. Но би трябвало да знаем, че оценката на личната ни осанка няма нищо общо с фейсбук. Освен това - фотосите могат да се манипулират с едно допиране на тъчскрийна, както и с по-сериозните фотообработващи стратегии. Често това, което виждаме, е цялостна заблуда.
“Не съм задоволително сполучлива, не се развъртвам, работата ми е тъпа. ”
Много от нашите другари във фейсбук имат сполучливи бизнеси, пътуват, покачват ги. От лицата им в офисите струи благополучие и задоволеност. Имаме възприятието, че всички се оправят по-добре с живота, а единствено ние - не толкоз. Все ще има нещо, което да ни клъвне. Завист се надига, да, чиста злоба и забравяме положителните страни на нашата работа или с какъв брой старания сме стигнали до тук, нашите си триумфи. А не знаем, че зад усмивките се крие от време на време кофти началник или ненормирано работно време, къса обедна отмора и куп неща, за които не знаем.
“Не съм добра майка, не се оправям с връзката си или нямам връзка, нито деца, а желая. ”
Цялото това ревизиране на фотоси с щастливи засмяни дечица, гушнати целувки, сладоледени усмивки. Розите на св. Валентин или коктейлите на морския бряг. Всичките тези публикации по какъв начин да бъдем по-добри майки, да бъдем по-осъзнати сътрудници, да даваме и получаваме повече в любовта. Всичко това крещи отсреща ни - ти не се справяш с това, ти си неприятна, некадърна. Не можеш да готвиш, крещиш, безстопанствен е домът ти, несигурна и нещастна си с този човек. Защо? Защо различен го реализира с такава лекост? Но и това е видимо, и това може да е операция. Тази показност и проява на благополучие, тази решителност, кое е вярното, вървяща с присъдата, че не го правиш както би трябвало - те не са същински. Те още веднъж са проекция на персоналната ни неустановеност.
“След дълготрайно прекарано време, хората се усещат все по-депресирани, фрустрирани и асоциални. Тревожност, параноя, възприятие за непълноценност, страхове – вътрешният ни център съществено е разтърсен. Къде в действителност е казусът? ”
Социалните мрежи изкарват живота ни на показ по метод, който желаеме да бъде забелязан. Той не е същински, това не сме ние, а проекция на това, което желаеме да бъдем. Ако не сме в комфорт със своето Аз, с живота си сега - обществените мрежи ни дават благоприятни условия за съпоставяне, опцията да сме други. Причината то да ни хвърля в тревога е по-дълбок - нашата персонална самокритика е ниска. И когато е по този начин, сравняването с другите стартира. Като разтуха, че някой може също да е зле, като заричане, че можем да се променим, в случай че заприличаме на някого. Като най-голямата заблуда - че можем да избягаме и да бъдем някой различен.
Илюстрация: Pawel Kuczynski
Тогава започваме да се самоизмисляме - да манипулираме с филтри фотосите си, да слагаме цитати и красиви картинки, да демонстрираме нещото, което ни липсва. А ние сме толкоз умни и проникновени, колкото е бърза интернет връзката ни. Толкова печени и готини, тъй като може да редактираме, да развиваме празна изразителност и анонимно дръзновение. И ставаме като тези, с които се съпоставяме. И с това се привиква толкоз бързо, самоилюзията прелъстява и пристрастява със съвършенството си. Ние ставаме подвластни, прекрояваме всекидневието си, не излизаме с часове, цъкаме под завивиките...Сякаш няма излизане от това.
Има излизане от зависимостта към обществените мрежи:
Най-важното, което не се отнася единствено до обществените мрежи - спрете да се сравнявате. Единственият човек, с който би трябвало да се съпоставяме е нашето предходно Аз. Не сътрудниците, се приятелите, не съседите или хора, които незадълбочено познаваме по това, което са решили да споделят с нас. Постоянните съпоставения ни вършат нещастни, че не сме някой различен, вместо да бъдем щастливи, че сме тъкмо себе си.
Започва с осъзнаване - прекомерното стоене в обществените мрежи изкривява вероятността ни към живота, заключва го във виртуалното пространство и вреди на връзките ни.
Преминава през абстиненция - цифрова диета, управление на логванията в избрани часове и за избран интервал, изключване на известията със тон и банер на екрана на телефона.
И откакто стартираме да прекарваме по-малко време или даже спрем профила си, време е да се обърнем към същинския живот. Срещи с другари, нови планове, проекти на работа. Време със фамилията, повече време за книги и филми, за музика и сън. Да се храним, без да снимаме, с цел да качим. Да пътуваме, без да се записваме онлайн. Да вършим повече секс, да се разхождаме повече, да спортуваме и да се борим с кучето си.
За тези, които не могат да се откъснат:
Можем да трансформираме всяко фейсбук " другарство " в същинско, в жива среща най-малко за кафе. Групите, в които участваме, да се трансфорат в същинска общественост от хора с действителни контакти. Да бъдем по-непринудени и не толкоз да премисляме. Да приказваме с наши думи, а не с цитати. Да не обработваме толкоз фотосите си. Да не вадим всичко на показ, а да управляваме настройките си по този начин, че всяка обява да стига тъкмо до избрани хора, които са значими за нас. Не е наложително да скачаме с проницателен отговор, да постановяваме егото си и да бъдем нетърпими, тъй като това е " готино ". Понякога е по-спокойно и другият да е прав.
Понякога е добре да не бъдем толкоз съвършени. Току виж сме си повярвали.
“Не съм задоволително красива, с хубаво тяло, не се одобрявам по какъв начин наподобявам и облеклата, които имам. ”
Когато преглеждаме профилите на " приятелите " си, неизбежно разбираме, че те имат освен това от нас. Когато ни е излязла пъпка, виждаме единствено сияещите кожи на приятелките си, когато сме потиснати, виждаме, че някоя от тях е в мола с цялостни торби, когато се мъчим да топим целулита - все някоя от тях е с съвършено тяло за бикини бански. Но би трябвало да знаем, че оценката на личната ни осанка няма нищо общо с фейсбук. Освен това - фотосите могат да се манипулират с едно допиране на тъчскрийна, както и с по-сериозните фотообработващи стратегии. Често това, което виждаме, е цялостна заблуда.
“Не съм задоволително сполучлива, не се развъртвам, работата ми е тъпа. ”
Много от нашите другари във фейсбук имат сполучливи бизнеси, пътуват, покачват ги. От лицата им в офисите струи благополучие и задоволеност. Имаме възприятието, че всички се оправят по-добре с живота, а единствено ние - не толкоз. Все ще има нещо, което да ни клъвне. Завист се надига, да, чиста злоба и забравяме положителните страни на нашата работа или с какъв брой старания сме стигнали до тук, нашите си триумфи. А не знаем, че зад усмивките се крие от време на време кофти началник или ненормирано работно време, къса обедна отмора и куп неща, за които не знаем.
“Не съм добра майка, не се оправям с връзката си или нямам връзка, нито деца, а желая. ”
Цялото това ревизиране на фотоси с щастливи засмяни дечица, гушнати целувки, сладоледени усмивки. Розите на св. Валентин или коктейлите на морския бряг. Всичките тези публикации по какъв начин да бъдем по-добри майки, да бъдем по-осъзнати сътрудници, да даваме и получаваме повече в любовта. Всичко това крещи отсреща ни - ти не се справяш с това, ти си неприятна, некадърна. Не можеш да готвиш, крещиш, безстопанствен е домът ти, несигурна и нещастна си с този човек. Защо? Защо различен го реализира с такава лекост? Но и това е видимо, и това може да е операция. Тази показност и проява на благополучие, тази решителност, кое е вярното, вървяща с присъдата, че не го правиш както би трябвало - те не са същински. Те още веднъж са проекция на персоналната ни неустановеност.
“След дълготрайно прекарано време, хората се усещат все по-депресирани, фрустрирани и асоциални. Тревожност, параноя, възприятие за непълноценност, страхове – вътрешният ни център съществено е разтърсен. Къде в действителност е казусът? ”
Социалните мрежи изкарват живота ни на показ по метод, който желаеме да бъде забелязан. Той не е същински, това не сме ние, а проекция на това, което желаеме да бъдем. Ако не сме в комфорт със своето Аз, с живота си сега - обществените мрежи ни дават благоприятни условия за съпоставяне, опцията да сме други. Причината то да ни хвърля в тревога е по-дълбок - нашата персонална самокритика е ниска. И когато е по този начин, сравняването с другите стартира. Като разтуха, че някой може също да е зле, като заричане, че можем да се променим, в случай че заприличаме на някого. Като най-голямата заблуда - че можем да избягаме и да бъдем някой различен.
Илюстрация: Pawel Kuczynski
Тогава започваме да се самоизмисляме - да манипулираме с филтри фотосите си, да слагаме цитати и красиви картинки, да демонстрираме нещото, което ни липсва. А ние сме толкоз умни и проникновени, колкото е бърза интернет връзката ни. Толкова печени и готини, тъй като може да редактираме, да развиваме празна изразителност и анонимно дръзновение. И ставаме като тези, с които се съпоставяме. И с това се привиква толкоз бързо, самоилюзията прелъстява и пристрастява със съвършенството си. Ние ставаме подвластни, прекрояваме всекидневието си, не излизаме с часове, цъкаме под завивиките...Сякаш няма излизане от това.
Има излизане от зависимостта към обществените мрежи:
Най-важното, което не се отнася единствено до обществените мрежи - спрете да се сравнявате. Единственият човек, с който би трябвало да се съпоставяме е нашето предходно Аз. Не сътрудниците, се приятелите, не съседите или хора, които незадълбочено познаваме по това, което са решили да споделят с нас. Постоянните съпоставения ни вършат нещастни, че не сме някой различен, вместо да бъдем щастливи, че сме тъкмо себе си.
Започва с осъзнаване - прекомерното стоене в обществените мрежи изкривява вероятността ни към живота, заключва го във виртуалното пространство и вреди на връзките ни. Преминава през абстиненция - цифрова диета, управление на логванията в избрани часове и за избран интервал, изключване на известията със тон и банер на екрана на телефона. И откакто стартираме да прекарваме по-малко време или даже спрем профила си, време е да се обърнем към същинския живот. Срещи с другари, нови планове, проекти на работа. Време със фамилията, повече време за книги и филми, за музика и сън. Да се храним, без да снимаме, с цел да качим. Да пътуваме, без да се записваме онлайн. Да вършим повече секс, да се разхождаме повече, да спортуваме и да се борим с кучето си. За тези, които не могат да се откъснат:
Можем да трансформираме всяко фейсбук " другарство " в същинско, в жива среща най-малко за кафе. Групите, в които участваме, да се трансфорат в същинска общественост от хора с действителни контакти. Да бъдем по-непринудени и не толкоз да премисляме. Да приказваме с наши думи, а не с цитати. Да не обработваме толкоз фотосите си. Да не вадим всичко на показ, а да управляваме настройките си по този начин, че всяка обява да стига тъкмо до избрани хора, които са значими за нас. Не е наложително да скачаме с проницателен отговор, да постановяваме егото си и да бъдем нетърпими, тъй като това е " готино ". Понякога е по-спокойно и другият да е прав.
Понякога е добре да не бъдем толкоз съвършени. Току виж сме си повярвали.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ