СНИМКАТАДимо Райковфейсбук Когато избухна взривът около Снимката, аз не можех

СНИМКАТАДимо Райковфейсбук Когато избухна гърмежът към Снимката, аз не можех да допускам на очите си. Една пробита съвсем отвред страна, изключително във връзка с морала, една съвсем потънала страна да се гаври и нейна тематика номер едно да е дали двама млади души се били хванали за ръце... И то в един ужасяващ за тях момент. Мига, когато се разделят с нежните си илюзии, че биха могли нещо да оказват помощ страната ни да не потъне напълно, да не се удавят тези, които в този момент се нахвърлят против тях и ги ненавиждат.Да мразиш Красотата, Младостта, Наивността, Порива... Били се хванали за ръце...Били се докоснали... И зов до небесата! Тези, които употребяват каруцарски речник към дамите, които учат децата си от дребни на псувни, които налитат на пердах по дамите си, тези, за които юмручното право е желан метод на живот, които се бият по пътищата и се нагрубяват като хамали, тези, които не могат да спят вечер тъй като съученикът им или състудентът им е постигнал нещичко в живота, да, същите тези в този момент реват в един глас - закононарушение, докоснали се...Добре. И по този начин да е. Нека да са се докоснали. Нека да са се и даже целунали.Че то франсетата, да вземем за пример, се целуват под път и над път.А и белким вие, " достолепните " блюстители на морала, за които е нещо обикновено и в реда на нещата това да унижиш, уязвиш, удариш, нараниш до кост другия от вас, единствено тъй като той е това, което вие и да се скъсате, не ще можете да бъдете в никакъв случай,не бихте в подобен заплашителен момент потърсили нечия ръка за опора, за поддръжка от залитане, породено от лошотията нашенска. Вижте прегърбеното към този момент тяло на този другояче млад мъж, вижте стаената в него спазъм, това изпепеляващо отчаяние...А помните ли неговата наперена стойка, красивата му усмивка. Надеждата в нея...На фотографията в този момент няма и помен от това.Били се хванали за ръце... Не, не не се хванали, а единствено докоснали... Господи, цяла една съвсем умъртвена страна се занимава с...едно допиране.Докосване, нещо обикновено в естествения свят. Нещо, което при естествените хора ражда...живот. Не насмешки, не удари смъртоносни, а живот, дами и господа, пламенни " бранители " на морала... Та това допиране е една от най-нормалните, най- човешките реакции на хора, изпаднали в този момент в сходна шокираща обстановка - краха на илюзиите им... Само когато човек застане пред Оная, а то към момента не се е родил човек, който да не застане, рано или късно, пред Оная, когато изтръпне от студ, единствено тогава той може да усети опарването на едно допиране, това на хирурга, на ръката на този, който за теб в този момент е твоят Бог. И я гледаш прималял тази небесна ръка, и й се молиш докосването й до теб да те подари с нов живот... Цяла една страна, куцо, кьораво и сакато, оскотяло от следена постоянно беднотия, разяснява с яростна подигравателност един почтен жест, който от горната страна на всичко, това споделя и самата фотографка, не е истина.Но хиените нямат прекъсване. Хиените нямат чувство за прошка! " Блюстителите " на морала, сами те без и капчицаморал у себе си, удрят... И то удрят безпощадно, с неподозирана пристрастеност.Отмъщават си на тях, единствените " виновници " за несъстоялия им се живот.Да, не имах вяра на очите си. И то аз, писателят, който цялостен живот написа против омразата. Който нееднократно съм се срещал с нея, бил съм нейна жертва. И зная, о, по какъв начин зная по какъв начин боли. Дори й посветих цялостен роман-изследване - " Реката на гибелта или роман за генезиса на една ненавист ". Роман, който ми донесе и носи саблени удари. Дори и по-жестоки от тези в този момент против Петков и Лена. Да, не повярвах. Защото това в този момент ставаше в страна, в която доста хора считат за изцяло обикновено мъж да бие жена си, да се плюят другите, да се подиграват на недъгавите, да се срамят от болните, от своята болест даже да се срамят... И тъй като видях, че тематиката продължава да възпламенява и залива българските медии, не устоях.И ето, написах пък аз своя прочит на тази станала към този момент " историческа " фотография.Ето......Жестока фотография.Потъваща вяра. Студено. Разтрисащо студено.Жертвите на българската нетърпимост.Млади, красиви, подмамиш ги, въвлечеш ги, натовариш ги с Надеждата, след това ги подпукваш, оплюваш, обвиняваш ги във всички земни и...твои грехове и под всеобщото безмълвие на един цялостен народ ги посичаш...Индулгенция за гузна съвест.Гениален ход!За едни единствено шест месеца стоварваш всичките вълчи вини на този демоничен преход на тях, младите, неопитните, наивните, повярвалите си, че с усмивка и положително образование можеш да просветнеш в тъмнината.Шест месеца...И те нямат право на неточност. Те, единствено те, са отговорните. Те би трябвало да овъзмездят продължаващата безизходност на един краден като за международно от десетилетия народ. Те би трябвало да платят! Само те. Единствено те.И няма към този момент мутри, няма олигарси, няма крадци, няма тарикати...Има единствено Кирил и Лена, огромните, единствените виновници за страшното 33-годишно кръвопролитие и дране на един разлюлян и шашардисан от бедност и злоба народ, прочут с прозвището - " бедняците на Европа "...Шокът за мен идва на първо място от държанието на " старите, опитни вълци ", от мълчанието на маститите партийни безконечни водачи.Нито един не сподели и дума в отбрана на тези млади люде. Нито един!Колко е комфортно това безмълвие, нали?И какъв грях е то?Дами и господа, вижте отново фотографията!Това са вашите деца. Вашият наследник. Вашата щерка.Не изпитвате ли позор? Или най-малко мъничко стеснение.Убиват ги. А вие гледате сеир...Най-тъжната българска картина...Как тогава ще се оправи благата България? Кой ще поеме кръста? След като вижда какво ще последва? Аз преди време предизвестих и Слави, и Петков. Казах им да бягат през девета планина в десета от властта.в България. Защото съм го живял това. Защото знаех какво ще се случи. Единият ме послуша. Другият не. И изпи горчивата чаша.Кой ли ще е идващият? Който и да е, аз този път не ще предизвестявам. И не ще пиша за Надеждата. Вече не мога да си разреша това. Да товаря и себе си, и читателите отново с рехава вяра. Защото към момента имам сърце. Което въпреки и да знае какво ще последва, въпреки всичко до момента таеше директно сили вяра, предпоследна, последна, само че въпреки всичко надеждица.. Вече нямам никаква вяра. И силица не ми остана.За разлика от ония, които пишат Сценария. Вечният демоничен Сценарий.И се усмихват с крайчеца на устните си. Винаги с крайчеца на устните си. Усмивката на безконечните спечелили... Свършвам своя текст-вопъл за човещина и отново се запитвам - какво става с моя народ? С този милозлив по ген български народ, който в този момент е доста болен от безсърдечност.Наистина какво става? Та да убива безмълвно и със пристрастеност... децата си. Защо?И докога, народе мой? Димо РайковПариж7 август 2022 година