Невъзможното - от една България да правиш две
Снимка: www.facebook.com
При конфликта сред обстоятелствата и коминтерновската теза за съществуването на обособена македонска нация на членовете на Македонския книжовен кръжок не оставало друго, с изключение на извода, че предишното на Македония е минало на българска област и че в случай че в действителност може да се приказва за македонска нация, то тя е артикул на изискванията и събитията след Първата международна война и във времето на активността на кръжока е към момента в развой на създаване. Впрочем, Н. Вапцаров недвусмислено декларира това си становище за македонската нация още при учредяването на кръжока в своя фамозен отчет, в който приканва всички с литературното си творчество да работят за рекрутиране на македонско схващане. […].
Изглежда обаче, че измежду членовете на Македонския книжовен кръжок е имало и други отзиви за генезиса на “македонската нация ”. Вероятно са се чували и изказвания, че корените й би трябвало да се търсят в по-далечното минало, или най-малко във времето на зараждането и развиването на освободителното придвижване в Македония в края на ХIХ и началото на ХХ век, по отношение на което бил и разногласието.
Третият същностен въпрос, по който се води полемика в Македонския книжовен кръжок, е за така наречен македонски език. От Венко Марковски узнаваме, че се били обособили две течения: едното — основаване на македонска нация с книжовен български език, а другото - създаване на македонска нация с нов книжовен език . […].
Част от членовете на кръжока считали, че писането на “македонски ”, т.е. на македонски акцент е належащо изискване за основаване на македонска литература. Знае се, че това е теза, възприета от Венко Марковски и Коле Неделковски. Същата теза е застъпвал и Антон Попов. В упоменатата към този момент критическа публикация “От “Буря над родината ” до “Чудна е Македония ”, той се отнася позитивно към поезията на Кочо Рацин таман, тъй като е писана на “майчин език ”.
Друго е мнението на Никола Вапцаров. Той намерено не е бил срещу писането на акцент, само че вътрешно в себе си бил надълбоко уверен, че стойностна литература може да се прави единствено на българския книжовен език. Затова на него е и писал. Вапцаров не си е разрешил да употребява в стиховете си даже една банска дума.
Членът на кръжока Иван Керезиев си спомня, че другите позиции на Антон Попов и Никола Вапцаров по въпроса за езика от време на време довеждали до остри пререкания. На съвещанията Попов е упорствал всички да преминат да пишат на “македонски ”. За Вапцаров обаче това е било изцяло недопустимо.
Идейните различия и разногласия сред членовете на Македонския книжовен кръжок са отражение в последна сметка на техните съмнения. Кръжокът реализира активността си съгласно първичните си предопределения до към средата на 1940 година Последната му изява с очебийно македонистка багра е обвързвана с гостуването в София през август 1940 година на руски футболисти. В кръжока решили да употребяват случая, с цел да се свържат с тях и да ги осведомят за възгледите си. По молба на кръжочниците скулпторът Николай Шмиргела, непосредствен другар на Н. Вапцаров, изработил плакет-медальон, отлят по-късно от бронз, на който от едната страна била измоделирана карта на географската област Македония, а на другата — лаврова вейка и мисълта на Гоце Делчев: “Аз разбирам света само като поле за културно състезание сред народите ” . […].
Задачата да се предадат материалите на руските футболисти била поверена на Вапцаров. Той стоял цяла нощ пред хотела, в който били отседнали футболистите, с цел да дочака сутринта някой от тях, на който да съобщи медальона и картичките. Когато двама най-сетне се появили, Вапцаров ги заговорил на руско-български език, опитал се да им изясни в какво се състои работата и им подал пакета. Но един от младежите му споделил: “Это для политрука, товарищ ”. С това завършила цялата история.
След този случай македонистката активност на кръжока секва. Вапцаров да вземем за пример даже не приключва замислената поема за Илинденското въстание през 1903 година, въпреки към този момент да бил подготвил неин вид. След като върху нея е работил в продължение на повече от половин година, внезапно я изоставя и отпечатва единствено епилога й като настрана стихотворение “Илинденска ”. Обяснението, че това е станало по липса на време не е безапелационно. Ако това е била основната причина, тогава по какъв начин да си разбираем обстоятелството, че таман тогава — от август до ноември 1940 година, поетът приготвя окончателните разновидности на стихотворенията “Майка ”, “История ”, “Крали Марко ”, “Кино ” и набелязва заглавие на втора стихосбирка, уви неосъществена. Очевидно повода е друга. Той просто бил решил да остави на втори проект районната проблематика и да концентрира вниманието си върху тематики с общобългарско, политическо и обществено значение. […].
Противно на забвението, на което членовете на Македонския книжовен кръжок оставят тематиката за Македония, очевидно се ускорява привързаността им към общобългарската проблематика и паралелно с нея — формалното (защото в действителност в никакъв случай не е прекъсвало!) връщане към българските си усеща. През септември 1940 година Н. Вапцаров, в унисон с другите български писатели и поети, възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. От това време е и едно негово писмо до тогавашния ръководител на Съюза на писателите в България Елин Пелин, в което Вапцаров недвусмислено се съпричислява към българската литература, наричайки я “нашата литература ”. […]
Вапцаров не е единственият член на Македонския книжовен кръжок, който след лятото на 1940 година се съпричислява към българската литература, към българската просвета, и най-общо — към българския народ. През декември 1940 година А. Попов отпечатва в “Кооперативна отбрана ” материал, отдаден на четиригодишнината от гибелта на проф. Асен Златаров, в който апропо четем: “Като държавник и професор той (Асен Златаров — б.м.) се застъпваше за едно необятно отваряне вратите на нашия университет (к.м.), за децата на българския народ. В него грееше идеалът да види родината ни (к.м.) издигната на едно високо просветно ниво, при което народът ни (к.м.) да може с цялостен обсег да прояви свойте креативен сили... ” […].
Повратът в активността на членовете на Македонския книжовен кръжок, новото им отношение към въпроса за своята национална принадлежност и за посвещението на своя книжовен гений всъщност трансформира самия темперамент на кръжока. Ако до пролетта и лятото на 1940 година на него може да се гледа като на литературно съдружие, имайки поради общата цел, която членовете му са си поставяли — то оттогава насетне до формалното преустановяване на активността му през идната 1941 година той не e повече от един елементарен другарски кръг. […]
Сред аргументите за смяната най значимата естествено е последователното осъзнаване на парадокса върху българска литературна основа, от българи по рождение и с българска родова памет, а при множеството от тях - и на български език, да се основава македонска литература. Още повече, че въпреки и да са заявили друго схващане, вътрешно в себе си те си оставили надълбоко свързани с всичко българско.
Няколко съответни условия ускорили процеса на смяната. Едното е, че не са получили самопризнание на напъните си да основават македонска литература. Стиховете на В. Марковски срещат дружелюбен банкет в средите на българските писатели, само че възторгът от тях е по линия на художествените им достолепия и на основата на българския национализъм, който излъчват, непроменяемо индентифициран обаче като част от районното българско родолюбие. Единствено Тодор Павлов се прехласва пред тях.
Без сериозен книжовен отзив останала и отпечатаната в края на 1939 година и появила се на пазара при започване на 1940 година стихосбирка на Коле Неделковски “Мъскавици ”.
Имената на другите членове на Македонския книжовен кръжок пък изобщо не са били даже видяни от литературните критици по това време. Всичко това идело да покаже, че даже комунистическата партия в този миг не е считала тогава, че основаването на македонска литература е толкоз значима, а още по-малко настояща задача. […].
Може да се допусна, че немаловажна роля за последователното и мълчешком бягство на членовете на Македонския книжовен кръжок от тясната тематика за Македония и от парадокса да се основава литература и език, разнообразни от българските, са изиграли също прозренията, че кръжокът не е извършил задачата, която те са му отреждали в персонален проект - своето литературно креативно израстване. В продължение на десетилетия умишлено се постанова визията, че Македонският книжовен кръжок имал извънредно положително отражение върху развиването на гения на неговите членове. Нищо от действителността обаче не удостоверява тази априорно наложена оценка. Какво да вземем за пример би могъл да научи един В. Марковски от лаика-критик А. Попов. Всичкото, което последният вижда в творчеството на Марковски е, че написа за Македония и на акцент. А това към този момент го е споделил Тодор Павлов, и то по-добре и по-образно. […].
Отказът от македонизма трансформира множеството от членовете на кръжока в най-горещи български патриоти. Това се вижда от присъединяване им в редактирането и списването на седмичния вестник “Литературен критик ”, с който в продължение на няколко месеца те били неотлъчно свързани. […].
“Литературен критик ” бил проводник на партийната комунистическа политика в областта на литературата, и по-широко — в областта на културата. Това проличава както от оповестените материали, по този начин и от техните създатели. Но паралелно с това той се изявява като проводник на парещ и пореден български национализъм. […].
В броя си от 20 април 1941 година редакцията на вестника, състояща се от членове на Македонския книжовен кръжок, приветства разгрома на Югославия от немските войски, тъй като вижда в унищожаването на това изкуствено антантовско политическо формирование опция най-накрая да получат своята независимост дълго потисканите българи от Македония. Заглавието е “Честито Възкресение Христово ”. Под него с малък шрифт е отпечатано публично известие за прекратяване съществуването на югославската страна: “От през днешния ден, 18 април в 12 часа, 1941 година, всички югославски въоръжени сили, които не бяха до момента разоръжени, сложиха абсолютно оръжие. Югославската страна престана да съществува (БТА). ” А след това, към този момент с едри букви и курсив, следва коментар на редакцията:
“Повече от четвърт век Христовото Възкресение изгряваше над поробените родни братя из Македония, Тракия, Добруджа и Западните околности прикрито в сърцата ни.
Повече от четвърт век Спасителят на човечеството се раждаше и възкресяваше окован в кървави и ръждиви окови.
Повече от четвърт век свободолюбивият и героичен дух на българина бе потискан от “брата ” сърбин.
Стига!
Само в една нощ свободата огря над цялата българска земя.
Ликува брата от Дунав до Бело море и от Черно море до планините на Албания.
Свободата на поробените българи идва вкупом с най-великия православен празник — Възкресение Христово.
Нека това първо свободно празнуване на този огромен християнски празник прокънти до подлия и неутолим за човешка кръв Албион, с цел да чуе и разбере, че не се гаси това, що не гасне.
Кръвта вода не става.
Честито Възкресение Христово на целия свободен български народ. ” […].
Особено индикативен за патриотичната позиция на редакцията на “Литературен критик ” е бр. 17 от 27 юни 1941 година В този брой е оповестен встъпителен материал “Преливане на културни полезности ”, подписан от Димитър Митрев и Елена Павлова, само че Михаил Сматракалев твърди, че е негов материал. “[…]
По-нататък в публикацията се споделя, че след обединяването “изникват хиляди въпроси. Сега ще би трябвало да се запретнат яки ръце за работа. Стопански, политически, културни въпроси гъмжат и чакат опитната ръка да стартира.
Сега ще би трябвало да се опознаваме. Тия оттук и ония отвъд Беласица, Шар и Пирин, ще би трябвало дружно да се опознаят, да се поучат от достиженията на културно-националната си предприемчивост. Сега ще би трябвало да стане едно преливане на мисли и хрумвания. Така ще се изравнят и стъпките. А там жаждата за познания е голяма. Насила приобщавано към непознати национални и политически системи, популацията от тия, доскоро раздрани елементи, е останало прекалено много обратно. Довчерашната власт не му е разрешавала да твори и приказва на своя език, да пее песни, които са му по сърце, да декламира стихове от обичани създатели, да украсява стаите си с портрети на велики писатели и културни деятели, които почита, да подрежда в библиотеките си книги, които го интересуват... ” . […].
Статията “Преливане на културни полезности ” е показателна освен, че тогавашният македонизъм на членовете на Македонския книжовен кръжок (най-активните в предишното в този момент са членове на редакцията на “Литературен критик ”) е отишъл в давност, само че и за цялостното им всеотдаване в работа на общобългарската идея. Привърженици в миналото на концепцията за самостоятелна Македония, те в този момент се изживяват като радетели на културното, а затова и национално консолидиране на популацията й с това на целокупното българско население от страните лимити на България.
Впечатляващ е фактът, че това не е формалната тогава политика на Българска комунистическа партия. Обратно - новата им позиция е израз на напора на личните им усеща и на личната им национална свяст, което е още едно доказателство, че предходната им позиция е била повече плод на партийна дисциплинираност и на погрешно разбрана политическа целесъобразност[…]
Поведенческата смяна у членовете на Македонския книжовен кръжок и фактическият им отвод да основават друга литература довежда кръжока до дълбока организационна рецесия. Той освен към този момент не подтиква креативните пориви на най-талантливите му членове, само че и непрекъснато им припомня за едно въодушевление, от което те желаят умишлено да избягат. По тази причина съвещания, на които да се разискват техни произведения, не се организират в продължение на месеци. Това сложи началото на саморазпускването, т.е. началото на края на Македонския книжовен кръжок. Сред първите, които за дълготрайно време прекъсват връзките си с кръжока, е Никола Вапцаров. […].
И таман по този начин и става, откакто Югославия капитулира на 18 април 1941 година, а ден по-късно българските войски биват посрещнати с цветя и екстаз от локалното население в Македония, а след още един ден - в Беломорска Тракия. На съвещание на кръжока през май 1941 година Кирил Николов афишира края му с претекста, че при новата конюнктура е належащо членовете му на практика да се включат в политическата борба . […].
Истинската причина за формалното преустановяване активността на кръжока може да се открие в материалите на “Литературен критик ”. А те приказват, че откакто огромна част от Македония е възвърната към България, въпреки и единствено административно, и локалното население там жадува за българската просвета, до тогава забранявана и преследвана от сръбските и гръцките управляващи, съчиняването на “отделна ” литература, въпреки и официално, е безспорен анахронизъм, Нещо повече. За патриотичната интелигенция, както и за въодушевения от станалото национално обединяване български народ от двете страни на някогашната граница, сходна активност би била провокационно вредителство. Не е инцидентен фактът, че даже комунистическата партия не се ангажира с непопулярните македонистки прояви, а се задоволява единствено с видимо поддържане на коминтерновското мнение. На процедура Българска комунистическа партия не счита за настоящ въпроса за ново отделяне на възвърнатите към този момент елементи към България, не слага сходни задания, освен това - поставя акцент върху проблеми със стопанска и обществена устременост. […].
Българска комунистическа партия, която след нападението на Германия стартира въоръжена битка, слага преди всичко задачата за единна битка на балканските нации против фашизма с презумпцията, че национално-териториалните разногласия на Балканите би трябвало да бъдат оставени на втори проект и да се вземат решение по-късно. В името на това единение тя е принудена да одобри възвръщането на управителната роля на ЮКП в съпротивителното придвижване във Вардарска Македония, и то макар съществуването на българска власт там. Това основава опция на ЮКП да придаде на битката освен антифашистки, само че и антибългарски темперамент — факт с доста последствия за българщината.
Правителствената политика във връзка с Македония и Беломорска Тракия се поддържа също по този начин от организациите на многочислените бежанци в България с ангажимента, че в локалната власт би трябвало да взе участие и коренното българско население .
В тази нова конюнктура някогашните членове на Македонския книжовен кръжок, за разлика от предишното, не са идейни единомишленици. Те към този момент работят и живеят в друга среда и при разнообразни условия и това се оказва определящо за политическото им държание. […].
Антон Попов за разлика от множеството някогашни членове на кръжока, най-продължително отстоява коминтерновските позиции. Но и македонизмът на Антон Попов секва, когато на практика се включва в политическата битка. В края на 1941 и началото на 1942 година той написва обемиста поема със заглавие “Бие дванадесетият час ”, на която изключително доста е държал. Поемата е отдадена на историческия дуел с фашизма. Слаба като литературно произведение, тя е показателна за еволюцията, която А. Попов бележи по македонския въпрос. В нея се откриват две значими промени. Първата е възприемането и от него на това, за което през 1940 година подлага на критика другарите си от кръжока, а точно, че отечеството е целият свят. Втората е доста по-съществена. Той се самоосъжда, задето в избрани години на своя живот бил загърбил личния си народ и ясно декларира завръщането си при него. В поемата това е казано с доста мощни думи:
Посърнал бях,
а той ме върна
при народа,
който гине в усърдие
и при земята родна,
която бях разлюбил .
Тук няма двусмислие за това, кой е неговият народ и “земята родна ”. Ако е въпрос за Македония, то по кое време той я е бил разлюбвал? По време на присъединяване си в Македонския книжовен кръжок ли?! Явно е, че става дума за България, за нейната земя, която той като развратен наследник в продължение на две-три години е загърбвал, вменявайки си, че “своя ” е единствено този неин дял, който той случайно е отделил, наричайки го татковина. […].
Противоречива е ориста на някогашните членове на Македонския книжовен кръжок след Втората международна война. След като от към втората половина на 1940 година последователно скъсват с македонизма и във времето 1941-1944 година вземат участие в разнообразни форми на антифашистката битка, откъм 1945 година насетне конюнктурни и политически аргументи, а и партийната дисциплинираност ги принуждават да изживеят наново замесване в отродителна за българското население в Македония политическа и идеологическа акция. От тях се желае да засвидетелстват съпричастие в административното основаване на македонска нация, бидейки едни в България, а други във Вардарска Македония. Трябва да минат години, значително да се промени политическата конюнктура, и чак тогава да заявят истината за националното си съзнание. В друго време това вършат Васил Александров, Венко Марковски, Тодор Янев, Иван Керезиев. Михаил Сматракалев в едни случаи твърди, че е бил с македонско схващане, а в други — че и той, и останалите членове на Македонския книжовен кръжок били далечни последователи на македонистката концепция.
Установилите се да живеят след Втората международна война във Вардарска Македония, няколко тогавашни членове на Македонския книжовен кръжок са принудени от събитията да споделят македонизма, който става една от господстващите идеологии в Титова Югославия. Като всяка силова политика, и тази за основаване на македонска нация се нуждае от зложелател, с цел да се наложи. Този зложелател е открит в лицето на етническата българщина и на страната България. За чест обаче на тези няколко членове на тогавашния кръжок те нито се поддават, нито вземат участие в тази недостойна антибългарска акция.
Македонският книжовен кръжок е основан да стане проводник на политиката на Българска комунистическа партия измежду младата и образована част на македонските бежанци в България. Коминтерновското въздействие и обединисткото (на ВМРО/об/) образование на част от членовете му преформулират тази цел в задача за основаване на македонска “национална ” литература, която от своя страна да насажда друго национално схващане предвид на бъдеща обстановка. По смисъла на тази задача, литературата, която кръжокът е трябвало да твори, се е изисквало да бъде “национално-революционна ” по своя темперамент. Изключителните старания, които няколко запалянковци поставят в тази тенденция обаче, не довеждат до стремежи резултат. Литературата, която те творят, не е нито македонска, а още по-малко революционна. По своите същностни белези и характерности тя е част от българската литература, а при Вапцаров е налице дообогатяване и доразвиване на българската литература.
Снимка: www.facebook.com
След кратковременен интервал на самозаблуда той и множеството от неговите приятели осъзнават глупостта на краткотрайност и младежко въодушевление, загърбват краткотрайното си минало и още веднъж стават горещи български патриоти, каквито са били постоянно.
Политическата конюнктура след Втората международна война обаче разреши тогавашните юношески увлечения и неточности на членовете на кръжока да се употребяват най-вече в акция с антибългарска устременост. Затова един от тях по-късно ще възкликне: “Влиянието, коминтерновското, е доста ужасно ”, “... а ние по това време... трябваше да оказваме помощ — от една България да правиш две Българии... ” .
* Черно на бяло
Абонирайте се за Youtube канала на новото ни музикално предаване " Рефлексии " и ще преживеете прелестни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
При конфликта сред обстоятелствата и коминтерновската теза за съществуването на обособена македонска нация на членовете на Македонския книжовен кръжок не оставало друго, с изключение на извода, че предишното на Македония е минало на българска област и че в случай че в действителност може да се приказва за македонска нация, то тя е артикул на изискванията и събитията след Първата международна война и във времето на активността на кръжока е към момента в развой на създаване. Впрочем, Н. Вапцаров недвусмислено декларира това си становище за македонската нация още при учредяването на кръжока в своя фамозен отчет, в който приканва всички с литературното си творчество да работят за рекрутиране на македонско схващане. […].
Изглежда обаче, че измежду членовете на Македонския книжовен кръжок е имало и други отзиви за генезиса на “македонската нация ”. Вероятно са се чували и изказвания, че корените й би трябвало да се търсят в по-далечното минало, или най-малко във времето на зараждането и развиването на освободителното придвижване в Македония в края на ХIХ и началото на ХХ век, по отношение на което бил и разногласието.
Третият същностен въпрос, по който се води полемика в Македонския книжовен кръжок, е за така наречен македонски език. От Венко Марковски узнаваме, че се били обособили две течения: едното — основаване на македонска нация с книжовен български език, а другото - създаване на македонска нация с нов книжовен език . […].
Част от членовете на кръжока считали, че писането на “македонски ”, т.е. на македонски акцент е належащо изискване за основаване на македонска литература. Знае се, че това е теза, възприета от Венко Марковски и Коле Неделковски. Същата теза е застъпвал и Антон Попов. В упоменатата към този момент критическа публикация “От “Буря над родината ” до “Чудна е Македония ”, той се отнася позитивно към поезията на Кочо Рацин таман, тъй като е писана на “майчин език ”.
Друго е мнението на Никола Вапцаров. Той намерено не е бил срещу писането на акцент, само че вътрешно в себе си бил надълбоко уверен, че стойностна литература може да се прави единствено на българския книжовен език. Затова на него е и писал. Вапцаров не си е разрешил да употребява в стиховете си даже една банска дума.
Членът на кръжока Иван Керезиев си спомня, че другите позиции на Антон Попов и Никола Вапцаров по въпроса за езика от време на време довеждали до остри пререкания. На съвещанията Попов е упорствал всички да преминат да пишат на “македонски ”. За Вапцаров обаче това е било изцяло недопустимо.
Идейните различия и разногласия сред членовете на Македонския книжовен кръжок са отражение в последна сметка на техните съмнения. Кръжокът реализира активността си съгласно първичните си предопределения до към средата на 1940 година Последната му изява с очебийно македонистка багра е обвързвана с гостуването в София през август 1940 година на руски футболисти. В кръжока решили да употребяват случая, с цел да се свържат с тях и да ги осведомят за възгледите си. По молба на кръжочниците скулпторът Николай Шмиргела, непосредствен другар на Н. Вапцаров, изработил плакет-медальон, отлят по-късно от бронз, на който от едната страна била измоделирана карта на географската област Македония, а на другата — лаврова вейка и мисълта на Гоце Делчев: “Аз разбирам света само като поле за културно състезание сред народите ” . […].
Задачата да се предадат материалите на руските футболисти била поверена на Вапцаров. Той стоял цяла нощ пред хотела, в който били отседнали футболистите, с цел да дочака сутринта някой от тях, на който да съобщи медальона и картичките. Когато двама най-сетне се появили, Вапцаров ги заговорил на руско-български език, опитал се да им изясни в какво се състои работата и им подал пакета. Но един от младежите му споделил: “Это для политрука, товарищ ”. С това завършила цялата история.
След този случай македонистката активност на кръжока секва. Вапцаров да вземем за пример даже не приключва замислената поема за Илинденското въстание през 1903 година, въпреки към този момент да бил подготвил неин вид. След като върху нея е работил в продължение на повече от половин година, внезапно я изоставя и отпечатва единствено епилога й като настрана стихотворение “Илинденска ”. Обяснението, че това е станало по липса на време не е безапелационно. Ако това е била основната причина, тогава по какъв начин да си разбираем обстоятелството, че таман тогава — от август до ноември 1940 година, поетът приготвя окончателните разновидности на стихотворенията “Майка ”, “История ”, “Крали Марко ”, “Кино ” и набелязва заглавие на втора стихосбирка, уви неосъществена. Очевидно повода е друга. Той просто бил решил да остави на втори проект районната проблематика и да концентрира вниманието си върху тематики с общобългарско, политическо и обществено значение. […].
Противно на забвението, на което членовете на Македонския книжовен кръжок оставят тематиката за Македония, очевидно се ускорява привързаността им към общобългарската проблематика и паралелно с нея — формалното (защото в действителност в никакъв случай не е прекъсвало!) връщане към българските си усеща. През септември 1940 година Н. Вапцаров, в унисон с другите български писатели и поети, възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. От това време е и едно негово писмо до тогавашния ръководител на Съюза на писателите в България Елин Пелин, в което Вапцаров недвусмислено се съпричислява към българската литература, наричайки я “нашата литература ”. […]
Вапцаров не е единственият член на Македонския книжовен кръжок, който след лятото на 1940 година се съпричислява към българската литература, към българската просвета, и най-общо — към българския народ. През декември 1940 година А. Попов отпечатва в “Кооперативна отбрана ” материал, отдаден на четиригодишнината от гибелта на проф. Асен Златаров, в който апропо четем: “Като държавник и професор той (Асен Златаров — б.м.) се застъпваше за едно необятно отваряне вратите на нашия университет (к.м.), за децата на българския народ. В него грееше идеалът да види родината ни (к.м.) издигната на едно високо просветно ниво, при което народът ни (к.м.) да може с цялостен обсег да прояви свойте креативен сили... ” […].
Повратът в активността на членовете на Македонския книжовен кръжок, новото им отношение към въпроса за своята национална принадлежност и за посвещението на своя книжовен гений всъщност трансформира самия темперамент на кръжока. Ако до пролетта и лятото на 1940 година на него може да се гледа като на литературно съдружие, имайки поради общата цел, която членовете му са си поставяли — то оттогава насетне до формалното преустановяване на активността му през идната 1941 година той не e повече от един елементарен другарски кръг. […]
Сред аргументите за смяната най значимата естествено е последователното осъзнаване на парадокса върху българска литературна основа, от българи по рождение и с българска родова памет, а при множеството от тях - и на български език, да се основава македонска литература. Още повече, че въпреки и да са заявили друго схващане, вътрешно в себе си те си оставили надълбоко свързани с всичко българско.
Няколко съответни условия ускорили процеса на смяната. Едното е, че не са получили самопризнание на напъните си да основават македонска литература. Стиховете на В. Марковски срещат дружелюбен банкет в средите на българските писатели, само че възторгът от тях е по линия на художествените им достолепия и на основата на българския национализъм, който излъчват, непроменяемо индентифициран обаче като част от районното българско родолюбие. Единствено Тодор Павлов се прехласва пред тях.
Без сериозен книжовен отзив останала и отпечатаната в края на 1939 година и появила се на пазара при започване на 1940 година стихосбирка на Коле Неделковски “Мъскавици ”.
Имената на другите членове на Македонския книжовен кръжок пък изобщо не са били даже видяни от литературните критици по това време. Всичко това идело да покаже, че даже комунистическата партия в този миг не е считала тогава, че основаването на македонска литература е толкоз значима, а още по-малко настояща задача. […].
Може да се допусна, че немаловажна роля за последователното и мълчешком бягство на членовете на Македонския книжовен кръжок от тясната тематика за Македония и от парадокса да се основава литература и език, разнообразни от българските, са изиграли също прозренията, че кръжокът не е извършил задачата, която те са му отреждали в персонален проект - своето литературно креативно израстване. В продължение на десетилетия умишлено се постанова визията, че Македонският книжовен кръжок имал извънредно положително отражение върху развиването на гения на неговите членове. Нищо от действителността обаче не удостоверява тази априорно наложена оценка. Какво да вземем за пример би могъл да научи един В. Марковски от лаика-критик А. Попов. Всичкото, което последният вижда в творчеството на Марковски е, че написа за Македония и на акцент. А това към този момент го е споделил Тодор Павлов, и то по-добре и по-образно. […].
Отказът от македонизма трансформира множеството от членовете на кръжока в най-горещи български патриоти. Това се вижда от присъединяване им в редактирането и списването на седмичния вестник “Литературен критик ”, с който в продължение на няколко месеца те били неотлъчно свързани. […].
“Литературен критик ” бил проводник на партийната комунистическа политика в областта на литературата, и по-широко — в областта на културата. Това проличава както от оповестените материали, по този начин и от техните създатели. Но паралелно с това той се изявява като проводник на парещ и пореден български национализъм. […].
В броя си от 20 април 1941 година редакцията на вестника, състояща се от членове на Македонския книжовен кръжок, приветства разгрома на Югославия от немските войски, тъй като вижда в унищожаването на това изкуствено антантовско политическо формирование опция най-накрая да получат своята независимост дълго потисканите българи от Македония. Заглавието е “Честито Възкресение Христово ”. Под него с малък шрифт е отпечатано публично известие за прекратяване съществуването на югославската страна: “От през днешния ден, 18 април в 12 часа, 1941 година, всички югославски въоръжени сили, които не бяха до момента разоръжени, сложиха абсолютно оръжие. Югославската страна престана да съществува (БТА). ” А след това, към този момент с едри букви и курсив, следва коментар на редакцията:
“Повече от четвърт век Христовото Възкресение изгряваше над поробените родни братя из Македония, Тракия, Добруджа и Западните околности прикрито в сърцата ни.
Повече от четвърт век Спасителят на човечеството се раждаше и възкресяваше окован в кървави и ръждиви окови.
Повече от четвърт век свободолюбивият и героичен дух на българина бе потискан от “брата ” сърбин.
Стига!
Само в една нощ свободата огря над цялата българска земя.
Ликува брата от Дунав до Бело море и от Черно море до планините на Албания.
Свободата на поробените българи идва вкупом с най-великия православен празник — Възкресение Христово.
Нека това първо свободно празнуване на този огромен християнски празник прокънти до подлия и неутолим за човешка кръв Албион, с цел да чуе и разбере, че не се гаси това, що не гасне.
Кръвта вода не става.
Честито Възкресение Христово на целия свободен български народ. ” […].
Особено индикативен за патриотичната позиция на редакцията на “Литературен критик ” е бр. 17 от 27 юни 1941 година В този брой е оповестен встъпителен материал “Преливане на културни полезности ”, подписан от Димитър Митрев и Елена Павлова, само че Михаил Сматракалев твърди, че е негов материал. “[…]
По-нататък в публикацията се споделя, че след обединяването “изникват хиляди въпроси. Сега ще би трябвало да се запретнат яки ръце за работа. Стопански, политически, културни въпроси гъмжат и чакат опитната ръка да стартира.
Сега ще би трябвало да се опознаваме. Тия оттук и ония отвъд Беласица, Шар и Пирин, ще би трябвало дружно да се опознаят, да се поучат от достиженията на културно-националната си предприемчивост. Сега ще би трябвало да стане едно преливане на мисли и хрумвания. Така ще се изравнят и стъпките. А там жаждата за познания е голяма. Насила приобщавано към непознати национални и политически системи, популацията от тия, доскоро раздрани елементи, е останало прекалено много обратно. Довчерашната власт не му е разрешавала да твори и приказва на своя език, да пее песни, които са му по сърце, да декламира стихове от обичани създатели, да украсява стаите си с портрети на велики писатели и културни деятели, които почита, да подрежда в библиотеките си книги, които го интересуват... ” . […].
Статията “Преливане на културни полезности ” е показателна освен, че тогавашният македонизъм на членовете на Македонския книжовен кръжок (най-активните в предишното в този момент са членове на редакцията на “Литературен критик ”) е отишъл в давност, само че и за цялостното им всеотдаване в работа на общобългарската идея. Привърженици в миналото на концепцията за самостоятелна Македония, те в този момент се изживяват като радетели на културното, а затова и национално консолидиране на популацията й с това на целокупното българско население от страните лимити на България.
Впечатляващ е фактът, че това не е формалната тогава политика на Българска комунистическа партия. Обратно - новата им позиция е израз на напора на личните им усеща и на личната им национална свяст, което е още едно доказателство, че предходната им позиция е била повече плод на партийна дисциплинираност и на погрешно разбрана политическа целесъобразност[…]
Поведенческата смяна у членовете на Македонския книжовен кръжок и фактическият им отвод да основават друга литература довежда кръжока до дълбока организационна рецесия. Той освен към този момент не подтиква креативните пориви на най-талантливите му членове, само че и непрекъснато им припомня за едно въодушевление, от което те желаят умишлено да избягат. По тази причина съвещания, на които да се разискват техни произведения, не се организират в продължение на месеци. Това сложи началото на саморазпускването, т.е. началото на края на Македонския книжовен кръжок. Сред първите, които за дълготрайно време прекъсват връзките си с кръжока, е Никола Вапцаров. […].
И таман по този начин и става, откакто Югославия капитулира на 18 април 1941 година, а ден по-късно българските войски биват посрещнати с цветя и екстаз от локалното население в Македония, а след още един ден - в Беломорска Тракия. На съвещание на кръжока през май 1941 година Кирил Николов афишира края му с претекста, че при новата конюнктура е належащо членовете му на практика да се включат в политическата борба . […].
Истинската причина за формалното преустановяване активността на кръжока може да се открие в материалите на “Литературен критик ”. А те приказват, че откакто огромна част от Македония е възвърната към България, въпреки и единствено административно, и локалното население там жадува за българската просвета, до тогава забранявана и преследвана от сръбските и гръцките управляващи, съчиняването на “отделна ” литература, въпреки и официално, е безспорен анахронизъм, Нещо повече. За патриотичната интелигенция, както и за въодушевения от станалото национално обединяване български народ от двете страни на някогашната граница, сходна активност би била провокационно вредителство. Не е инцидентен фактът, че даже комунистическата партия не се ангажира с непопулярните македонистки прояви, а се задоволява единствено с видимо поддържане на коминтерновското мнение. На процедура Българска комунистическа партия не счита за настоящ въпроса за ново отделяне на възвърнатите към този момент елементи към България, не слага сходни задания, освен това - поставя акцент върху проблеми със стопанска и обществена устременост. […].
Българска комунистическа партия, която след нападението на Германия стартира въоръжена битка, слага преди всичко задачата за единна битка на балканските нации против фашизма с презумпцията, че национално-териториалните разногласия на Балканите би трябвало да бъдат оставени на втори проект и да се вземат решение по-късно. В името на това единение тя е принудена да одобри възвръщането на управителната роля на ЮКП в съпротивителното придвижване във Вардарска Македония, и то макар съществуването на българска власт там. Това основава опция на ЮКП да придаде на битката освен антифашистки, само че и антибългарски темперамент — факт с доста последствия за българщината.
Правителствената политика във връзка с Македония и Беломорска Тракия се поддържа също по този начин от организациите на многочислените бежанци в България с ангажимента, че в локалната власт би трябвало да взе участие и коренното българско население .
В тази нова конюнктура някогашните членове на Македонския книжовен кръжок, за разлика от предишното, не са идейни единомишленици. Те към този момент работят и живеят в друга среда и при разнообразни условия и това се оказва определящо за политическото им държание. […].
Антон Попов за разлика от множеството някогашни членове на кръжока, най-продължително отстоява коминтерновските позиции. Но и македонизмът на Антон Попов секва, когато на практика се включва в политическата битка. В края на 1941 и началото на 1942 година той написва обемиста поема със заглавие “Бие дванадесетият час ”, на която изключително доста е държал. Поемата е отдадена на историческия дуел с фашизма. Слаба като литературно произведение, тя е показателна за еволюцията, която А. Попов бележи по македонския въпрос. В нея се откриват две значими промени. Първата е възприемането и от него на това, за което през 1940 година подлага на критика другарите си от кръжока, а точно, че отечеството е целият свят. Втората е доста по-съществена. Той се самоосъжда, задето в избрани години на своя живот бил загърбил личния си народ и ясно декларира завръщането си при него. В поемата това е казано с доста мощни думи:
Посърнал бях,
а той ме върна
при народа,
който гине в усърдие
и при земята родна,
която бях разлюбил .
Тук няма двусмислие за това, кой е неговият народ и “земята родна ”. Ако е въпрос за Македония, то по кое време той я е бил разлюбвал? По време на присъединяване си в Македонския книжовен кръжок ли?! Явно е, че става дума за България, за нейната земя, която той като развратен наследник в продължение на две-три години е загърбвал, вменявайки си, че “своя ” е единствено този неин дял, който той случайно е отделил, наричайки го татковина. […].
Противоречива е ориста на някогашните членове на Македонския книжовен кръжок след Втората международна война. След като от към втората половина на 1940 година последователно скъсват с македонизма и във времето 1941-1944 година вземат участие в разнообразни форми на антифашистката битка, откъм 1945 година насетне конюнктурни и политически аргументи, а и партийната дисциплинираност ги принуждават да изживеят наново замесване в отродителна за българското население в Македония политическа и идеологическа акция. От тях се желае да засвидетелстват съпричастие в административното основаване на македонска нация, бидейки едни в България, а други във Вардарска Македония. Трябва да минат години, значително да се промени политическата конюнктура, и чак тогава да заявят истината за националното си съзнание. В друго време това вършат Васил Александров, Венко Марковски, Тодор Янев, Иван Керезиев. Михаил Сматракалев в едни случаи твърди, че е бил с македонско схващане, а в други — че и той, и останалите членове на Македонския книжовен кръжок били далечни последователи на македонистката концепция.
Установилите се да живеят след Втората международна война във Вардарска Македония, няколко тогавашни членове на Македонския книжовен кръжок са принудени от събитията да споделят македонизма, който става една от господстващите идеологии в Титова Югославия. Като всяка силова политика, и тази за основаване на македонска нация се нуждае от зложелател, с цел да се наложи. Този зложелател е открит в лицето на етническата българщина и на страната България. За чест обаче на тези няколко членове на тогавашния кръжок те нито се поддават, нито вземат участие в тази недостойна антибългарска акция.
Македонският книжовен кръжок е основан да стане проводник на политиката на Българска комунистическа партия измежду младата и образована част на македонските бежанци в България. Коминтерновското въздействие и обединисткото (на ВМРО/об/) образование на част от членовете му преформулират тази цел в задача за основаване на македонска “национална ” литература, която от своя страна да насажда друго национално схващане предвид на бъдеща обстановка. По смисъла на тази задача, литературата, която кръжокът е трябвало да твори, се е изисквало да бъде “национално-революционна ” по своя темперамент. Изключителните старания, които няколко запалянковци поставят в тази тенденция обаче, не довеждат до стремежи резултат. Литературата, която те творят, не е нито македонска, а още по-малко революционна. По своите същностни белези и характерности тя е част от българската литература, а при Вапцаров е налице дообогатяване и доразвиване на българската литература.
Снимка: www.facebook.com
След кратковременен интервал на самозаблуда той и множеството от неговите приятели осъзнават глупостта на краткотрайност и младежко въодушевление, загърбват краткотрайното си минало и още веднъж стават горещи български патриоти, каквито са били постоянно.
Политическата конюнктура след Втората международна война обаче разреши тогавашните юношески увлечения и неточности на членовете на кръжока да се употребяват най-вече в акция с антибългарска устременост. Затова един от тях по-късно ще възкликне: “Влиянието, коминтерновското, е доста ужасно ”, “... а ние по това време... трябваше да оказваме помощ — от една България да правиш две Българии... ” .
* Черно на бяло
Абонирайте се за Youtube канала на новото ни музикално предаване " Рефлексии " и ще преживеете прелестни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ