Доктор по философия, главен редактор на Историята рядко крещи, когато

Доктор по философия, основен редактор на
Историята рядко крещи, когато сменя посоката си. По-често тя го прави безшумно, с едно съвсем незабележимо придвижване, което множеството хора интуитивно усещат, само че не могат да изрекат. Има моменти, които се помнят поради шумните събития, които ги съпътстват, само че има и други – по-дълбоки, по-значими, въпреки и по-мълчаливи. Такъв миг беше срещата G20 в Африка. На пръв взор – нормален дипломатически формат, следващият конгрес с протоколни жестове. Но под повърхността й се криеше нещо по-съществено: светът беше направил крачката, която от дълго време приготвяше. Не с заявления, а с смяна на равновесието. Не с звук, а с тежест.

В Африка се прояви не толкоз силата на обособените страни, колкото силата на трендовете. Старата архитектура на интернационалния ред – онази, родена след Втората международна война, укрепнала след края на Студената война, и превърната в механизъм на западното водачество – към този момент не е настояща. Тя стартира да се разколебава още преди десетина години, а рецесиите от последните пет години единствено форсираха този развой. Но едвам на този конгрес стана очевидно, че преместването на международния център е реалност, а не прогноза.



Китай – даже без своя водач в залата – беше най-осезаемото наличие в Африка. Това неявяване беше знак, а не уязвимост. Китай може да си разреши да отсъства физически, тъй като участва стратегически. Той се трансформира в страна, чиито решения въздействат на континенти, а освен на сътрудници. И не тъй като постанова волята си, а тъй като от дълго време е построил мрежи, зависимости, инфраструктурни коридори, капиталови потоци, които оформят действителността в доста повече райони, в сравнение с мнозина желаят да признаят.

В Африка това се усеща ясно. Континентът, който десетилетия наред беше третиран като източник на запаси или като територия за идеологическо въздействие, в този момент се трансформира в място, което знае своята стойност. Африка към този момент не търси наставници. Тя търси сътрудници. И намира в Китай не просто вложител, а предвидим съдружник – страна, която не подценява континента, а го интегрира в световните си стопански проекти. Това е нов вид отношение, което Западът дълго подценяваше. Но Африка вижда разликата: Китай строи, не поучава.

Съединените щати, от своя страна, остават основен международен фактор, само че също минават през интервал на вътрешна натегнатост и политическа турбулентност. Американската сила, която десетилетия задаваше темпото на интернационалните процеси, през днешния ден наподобява разпределена сред външните задължения и вътрешните разделения. Това не значи намаляване в класическия смисъл. Но значи, че Съединени американски щати към този момент не са единственият център, към който светът се подрежда. И G20 сподели това по метод, който мъчно може да бъде пренебрегнат.

Европа, макар своята икономическа тежест и институционална непоклатимост, изглеждаше като участник, който още търси своя глас в новия интернационален хор. Европейският съюз има история, потенциал и просвета на политическо водачество, само че през днешния ден е изправен пред комплицираната задача да откри ролята си в многополюсния свят. Това не е лесна задача. От Европа се чака да балансира полезности, стопанска система, сигурност и нови геополитически действителности. Но на G20 пролича едно: Европейски Съюз осъзнава смяната, само че към момента я интерпретира през старите парадигми.

На този декор Русия съставлява необикновен случай. Без подозрение, Москва е страна с дълбока историческа памет, с богат стратегически опит и с вековно наличие в политиката на Евразия. Русия е преживявала интервали на възходи и компликации, само че постоянно е оставала фактор, който би трябвало да бъде вземан поради. Днешните провокации пред нея са обилни — стопански, политически и външнополитически — само че те не заличават ролята ѝ. Русия остава част от значимите уравнения на интернационалната сигурност, енергетиката, военния баланс и районната динамичност. На G20 това беше осезаемо: страните в световния Юг не изключват Москва от своите сметки. Напротив — те я преглеждат като част от по-широката настройка, която включва Китай, Индия, Бразилия и Близкия изток.

Именно това е новото: светът към този момент не опълчва Русия и Китай, нито Русия и Запада, а ги мисли като детайли в една огромна, комплицирана геометрия на ползи. В тази геометрия Русия не губи историческата си роля. Тя просто се приспособява към нови действителности, както са правили всички огромни цивилизации в моменти на международна промяна.

Така G20 в Африка се трансформира в знак на нещо по-голямо. Не на това, че една мощ е отслабнала, или че друга е по-силна. А на това, че светът към този момент е проведен към няколко центъра. И Китай е най-видимият от тях. Не тъй като го е наложил, а тъй като светът се подреди към неговата предвидимост, дългосрочност и икономическа логичност. Той не замества Запада, нито го изтласква, а просто предлага опция, която мнозина са подготвени да одобряват.

И тук се появява въпросът за България. Къде е нашето място в тази нова архитектура? Ние сме част от Европа, и това няма да се промени. Но да бъдеш част от Европа значи и да разбираш света подобен, какъвто става, а не подобен, какъвто ни се желае да бъде. България има интерес от непоклатимост, предвидимост и рационална външна политика. Това изисква трезва оценка на процесите, без идеологическа тенденциозност и без страсти. Изисква почитание към страните, с които историята ни е свързвала — в това число Русия — и умеене да разбираме както ползите им, по този начин и техните ограничавания. Изисква и дарба да разпознаваме опциите, които идват от изменящия се свят — изключително тези, които Китай разпростира като част от новата интернационална архитектура.

България може да бъде зрял участник в този развой. Може да бъде страна, която не се колебае сред въздействия, а умее да вижда стратегическата логичност. Това е урокът от G20: че новата ера няма да чака никого, само че ще възнагради тези, които я схващат. Китайският век не значи доминация. Означава пренареждане — към повече центрове, повече салда, повече еластичност. Свят, в който външната политика няма да се гради върху преданост, а върху прагматизъм.

И когато след години се обърнем обратно, ще забележим, че точно G20 в Африка беше моментът, в който светът одобри това ново равновесие. Не с фанфари, а с тишина. Не с трагични обявления, а с осъзнаване. Новата епоха не стартира със скандал. Тя стартира с схващане. И разбирането е това: светът към този момент е друг. А от нас зависи дали ще го догонваме, или ще се научим да го предвиждаме.

{ " @context ": " http://schema.org ", " @type ": " Article ", " mainEntityOfPage ": { " @type ": " WebPage ", " @id ": " https://pogled.info/avtorski/Rumen-Petkov/kitaiskiyat-vek-zapochva-G20-v-afrika-promeni-svetovnata-arhitektura.187482 " }, " headline ": " Китайският век стартира: G20 в Африка промени международната архитектура ", " description ": " Срещата на G20 в Африка не беше просто дипломатически конгрес, а спокоен знак, че светът към този момент е навлязъл в нова ера. Китай последователно се трансформира в естествения център на световната архитектура, Африка се издига като стратегически кръстопът, а Западът губи монопола върху международния дневен ред. В този разбор ще вид