Приказка за приключения: Смелия Од, ледените великани и скандинавските фиорди
След впечатляващата „ Скандинавска митология ” английският публицист Нийл Геймън кани дребни и огромни на ново странствуване в света на митовете и легендите с „ Од и Ледените Великани ” – необикновена дребна книга за деца и възрастни с илюстрации от Крис Ридъл.
Сред смразяващия мраз на зимата, която наподобява като че ли в никакъв случай няма да свърши, в една мрачна заран дребният Од облича най-топлите си облекла, взима брадвата на татко си – единствения спомен, който е останал от него след гибелта му по време на викингска експедиция, – и поема през снега, с цел да потърси шанса си.
Момчето, чието име значи „ връх на острие “, загърбва познатото село, с цел да се втурне към неподозирано премеждие в жесток и магичен свят на викинги, богове и великани. Митичният Асгард е заплашен и единствено доста специфичен воин може да помогне на оказалите се безпомощни богове. Някой като Од.
С присъщия си тъничък комизъм английският публицист повдига съществени въпроси за отношението към по-слабите и готовността да окажеш помощ даже тогава, когато самият ти имаш потребност от избавление.
Нийл Геймън e английски публицист, станал прочут с графичните си новели. Един от най-близките другари на Тери Пратчет и печелил най-престижните награди в региона на фантастиката, измежду които премиите „ Хюго “ и „ Небюла “, Геймън се радва на фенове по целия свят, а някои от най-известните му произведения са с телевизионни и кино акомодации.
Крис Ридъл илюстрира голям брой произведения за деца. Работи с огромни писатели като Куентин Блейк и Нийл Геймън, както и с комедианта и артист Ръсел Бранд, а у нас е прочут с поредицата му, писана в съавторство с Пол Стюард – „ Фъргюс Крейн и огнените диаманти “ и „ Отвъд Гъстата гора. Хроники за Ръба “.
Прочетете фрагмент от „ Од и Ледените Великани ” в идващите редове:
Първа глава
Од
Имаше едно време едно момче, което носеше необикновеното име Од, само че по това време в името на момчето нямаше нищо извънредно. Името му означаваше „ връх на острие “ и носеше шанс.
Но пък самото момче си беше извънредно. Или най-малко по този начин смятаха останалите хора от селото. И в случай че имаше нещо, което да му липсва, то беше точно шанс.
Баща му беше умрял на поход в морето – преди две години, когато Од беше на 10. Да загинеш по време на поход в морето, не беше толкоз извънредно, само че бащата на Од не беше покосен от десницата на шотландец, тъй че да се покрие със популярност в разгара на борбата, както се поставя на един същински викинг. Не, татко му беше скочил през борда, с цел да избави едно от набитите дребни понита, които викингите взимаха със себе си на походи в морето, с цел да ги употребяват като товарни животни.
Викингите товареха понитата с всички златни скъпоценности, храна и оръжия, до които успееха да се докопат, а по-късно понитата тежко се отправяха назад към галерата. Затова понитата бяха най-ценните и отрудени членове на екипажа в една викингска галера. И откакто Олаф Високия беше паднал погубен от ръката на един шотландец, грижата за понитата се падна на бащата на Од. Бащата на Од нямаше доста опит с понита, тъй като занаятът му беше на дървосекач и дърводелец, само че се постара да се оправи. Докато се прибираха назад към дома, близо до островите Оркни се развихри стихия, едно от понитата се отвърза и падна зад борда. Бащата на Од скочи след него в сивото море, завързан с въже, улови понито и благодарение на другите викинги го изтегли назад на палубата.
И още на същата нощ издъхна от студа, влагата и морската вода, която беше влезнала в дробовете му.
Когато се прибраха в Норвегия, останалите оповестиха на майката на Од какво се беше случило, а майката на Од заяви на него самия. Од единствено сви плещи. Не се разплака. Не сподели нищо.
Никой не разбра какво изпитваше Од. Никой не знаеше какво си мисли. А в селото на крайбрежията на фиорда, където всички знаеха всичко за всички останали, това ги подлудяваше.
По това време нямаше викинги, които да не се занимават с нищо друго. Всеки си имаше и друга специалност. Походите в морето бяха нещо, което мъжете предприемаха за развлечение или с цел да се снабдят с неща, които не можеха да се намерят в тяхното лично село. Включително и съпруги. Майката на Од беше толкоз смугла, колкото беше бледолик татко му, и беше доведена от Шотландия на крайбрежията на фиорда на борда на викингската галера. Когато Од беше малко момче, тя му пееше песните, които беше научила като момиче – от дълго време, преди бащата на Од да ѝ вземе ножа, да я метне на рамото си и да я отнесе на борда на галерата.
Од се питаше дали Шотландия не ѝ липсва, само че когато попита нея самата, тя му отговори, че не – липсваха ѝ единствено хора, които да приказват на родния ѝ език. Тя беше научила езика на норвежците, само че продължаваше да го приказва с акцент.
Бащата на Од беше занаятчия на брадвата. Беше си построил барака с една-единствена стая и стени от отсечени дънери надълбоко в горичката зад фиорда и ходеше там за по седмица, с цел да се върне с ръчната си количка, натоварена догоре с дърва, подготвени за сушене и обработка, тъй като по тези места правеха всичко от дърво: даже дървените пирони, с които съединяваха дървените греди, от които строяха дървени здания и дървени кораби. През зимата, когато снегът беше прекомерно бездънен, с цел да се върви в гората, бащата на Од седеше до огъня и дялкаше дървото, с цел да го трансформира във фигурки с човешки лица, играчки, чаши и купи, а майката на Од шиеше, готвеше и непроменяемо пееше.
Имаше прелестен глас.
Од не разбираше думите от песните, които пееше тя, само че по-късно майка му му ги превеждаше, тъй че главата му се завърташе от видения за велики воини, които яхваха страховитите си коне и понасяха на китките си благородни соколи, непроменяемо придружавани от безстрашните си хрътки, и се отправяха към всевъзможни завършения, в които се сражаваха с великани, спасяваха почтени девици и избавяха потиснатите нации от зли тирани.
След като бащата на Од умря, майка му към този момент не пееше толкоз.
Но пък Од продължи да се усмихва, което влудяваше останалите хора от селото. Од продължи да се усмихва даже откакто осакати десния си крайник.
Бяха минали три седмици, откогато се беше върнала галерата и не беше донесла тялото на татко му. Од беше взел огромната брадва на татко си за отсичане на дървета – толкоз великанска, че едвам съумя да я вдигне – и я беше помъкнал към гората без капчица подозрение, че отсичането на дървета не крие никакви секрети за него, припрян да приложи знанията си на процедура.
Както по-късно призна на майка си, несъмнено трябваше да вземе по-малката секира и да си избере някое по-малко дърво, на което да се упражнява.
И все пак беше съумял да направи нещо удивително.
След като дървото беше паднало право върху крайници му, той беше употребявал секирата, с цел да изрови земята под крайници си, тъй че да го измъкне, и беше отсякъл един клон от дървото, с цел да си направи патерица, тъй като всички кости в крайници му бяха натрошени. А по-късно някак си беше съумял да се върне вкъщи, като беше замъкнал назад и тежката брадва на татко си – измежду хълмовете, където живееха, металът не беше в обилие, и брадвите трябваше да бъдат разменяни или крадени, тъй че нямаше метод да я остави да ръждяса.
И така, минаха две години и майката на Од се омъжи за Елфред Дебелия, който не беше неприятен човек, когато не се беше напил, само че пък към този момент имаше четирима синове и три дъщери от предходния си брак (неговата лична жена беше починала, изумена от мълния) и нямаше никакво време да се занимава със сакатия си доведен наследник, тъй че Од стартира да прекарва от ден на ден време вдън горите.
Од обичаше пролетта, когато в долините се спускаха водопади и под дърветата избуяваха горски цветя. Харесваше му и лятото, когато започваха да зреят първите горски плодове, както и есента, когато се намираха ядки и дребни ябълки. Но не хранеше топли усеща към зимата, когато хората от селото прекарваха допустимо най-вече време в огромния чертог и се прехранваха с кореноплодни и осолено месо. През зимата мъжете влизаха в шумни препирни, изпускаха шумни пръдни и деряха гърлата си с шумни песни, до момента в който не заспят – а сетне още веднъж се събуждаха и подновяваха препирните си. Жените пък единствено клатеха глави и шиеха, плетяха и кърпеха.
Към март месец най-тежката зима преминаваше. Снегът започваше да се топи, ледът в реките се пропукваше и светът още веднъж идваше на себе си.
Но не и тази година.
Тази година зимата не отстъпи – като неработоспособен, който отхвърля да почине. Ден след ден небето оставаше сиво, ледът оставаше корав като камък, а светът си оставаше необщителен и леден.
Хората от селото започнаха да си омръзват не на смешка. Вече цели четири месеца се взираха един в различен от местата си около стените на огромния чертог. Беше време мъжете да се заемат да приготвят галерата за корабоплаване, а дамите да разчистят земята за посев. Закачките им станаха груби. Шегите им станаха жлъчни. Препирните им станаха такива, че след тях оставаха ранени.
Затова една заран към края на март, няколко часа преди изгрев-слънце, когато земята към момента беше скована като желязо от студа, а Елфред Дебелия, децата му и майката на Од към момента спяха надълбоко, Од си постави най-дебелите и топли облекла, отмъкна едно огромно парче опушена сьомга, което висеше при останалите от таванските греди в къщата на Елфред Дебелия, едно гърне с шепа разпалени въглени от огъня и втората най-хубава секира на татко си, която завърза на кожен каиш на колана си, а след това с накуцване се прокрадна на открито и потъна в гората.
Снегът беше бездънен и рисков, с дебела лъскава кора от лед. Дори за огромен човек с два здрави крайници нямаше да е елементарно да върви през него, а за едно момче с един здрав крайник, един доста болен крайник и една дървена патерица всяко нагорнище беше като планина.
Од прекоси едно замръзнало езеро, което трябваше да се е разтопило още преди няколко седмици, и продължи във вътрешността в гората, до момента в който не стигна до остарялата дърварска барака на татко си. Денят като че ли беше съвсем толкоз пай, колкото в средата на зимата, и въпреки че дойде едвам следобяд, на открито към този момент беше мрачно като в среднощ.
Вратата не можеше да се отвори от насъбрания сняг и се наложи Од да вземе дървената лопата и да го изкопае, с цел да влезе в колибата. Сетне подхрани въглените в гърнето с натрошени съчки и ги остави да се разгорят, преди да трансферира огъня в огнището, където имаше остарели сухи дърва.
На пода се търкаляше едно парче дърво, малко по-голямо от юмрука му. Од се канеше да го хвърли в огъня, когато пръстите му напипаха нещо издялкано по дървото, по тази причина го остави встрани, с цел да го прегледа на ярко. Напълни една тенджерка със сняг и го разтопи на огъня, а след това се нахрани с опушена риба и гореща вода, в която пусна изсушени боровинки.
Така беше по-добре. В ъгъла бяха останали сламеник и одеяла и не му беше мъчно да си показа, че в колибата към момента се носеше познатата миризма на татко му; тук никой не го удряше и не го наричаше „ недъгав “ или „ глупак “, тъй че той разпали огъня задоволително, с цел да продължи да гори до сутринта, и заспа съвсем благополучен.
Сред смразяващия мраз на зимата, която наподобява като че ли в никакъв случай няма да свърши, в една мрачна заран дребният Од облича най-топлите си облекла, взима брадвата на татко си – единствения спомен, който е останал от него след гибелта му по време на викингска експедиция, – и поема през снега, с цел да потърси шанса си.
Момчето, чието име значи „ връх на острие “, загърбва познатото село, с цел да се втурне към неподозирано премеждие в жесток и магичен свят на викинги, богове и великани. Митичният Асгард е заплашен и единствено доста специфичен воин може да помогне на оказалите се безпомощни богове. Някой като Од.
С присъщия си тъничък комизъм английският публицист повдига съществени въпроси за отношението към по-слабите и готовността да окажеш помощ даже тогава, когато самият ти имаш потребност от избавление.
Нийл Геймън e английски публицист, станал прочут с графичните си новели. Един от най-близките другари на Тери Пратчет и печелил най-престижните награди в региона на фантастиката, измежду които премиите „ Хюго “ и „ Небюла “, Геймън се радва на фенове по целия свят, а някои от най-известните му произведения са с телевизионни и кино акомодации.
Крис Ридъл илюстрира голям брой произведения за деца. Работи с огромни писатели като Куентин Блейк и Нийл Геймън, както и с комедианта и артист Ръсел Бранд, а у нас е прочут с поредицата му, писана в съавторство с Пол Стюард – „ Фъргюс Крейн и огнените диаманти “ и „ Отвъд Гъстата гора. Хроники за Ръба “.
Прочетете фрагмент от „ Од и Ледените Великани ” в идващите редове:
Първа глава
Од
Имаше едно време едно момче, което носеше необикновеното име Од, само че по това време в името на момчето нямаше нищо извънредно. Името му означаваше „ връх на острие “ и носеше шанс.
Но пък самото момче си беше извънредно. Или най-малко по този начин смятаха останалите хора от селото. И в случай че имаше нещо, което да му липсва, то беше точно шанс.
Баща му беше умрял на поход в морето – преди две години, когато Од беше на 10. Да загинеш по време на поход в морето, не беше толкоз извънредно, само че бащата на Од не беше покосен от десницата на шотландец, тъй че да се покрие със популярност в разгара на борбата, както се поставя на един същински викинг. Не, татко му беше скочил през борда, с цел да избави едно от набитите дребни понита, които викингите взимаха със себе си на походи в морето, с цел да ги употребяват като товарни животни.
Викингите товареха понитата с всички златни скъпоценности, храна и оръжия, до които успееха да се докопат, а по-късно понитата тежко се отправяха назад към галерата. Затова понитата бяха най-ценните и отрудени членове на екипажа в една викингска галера. И откакто Олаф Високия беше паднал погубен от ръката на един шотландец, грижата за понитата се падна на бащата на Од. Бащата на Од нямаше доста опит с понита, тъй като занаятът му беше на дървосекач и дърводелец, само че се постара да се оправи. Докато се прибираха назад към дома, близо до островите Оркни се развихри стихия, едно от понитата се отвърза и падна зад борда. Бащата на Од скочи след него в сивото море, завързан с въже, улови понито и благодарение на другите викинги го изтегли назад на палубата.
И още на същата нощ издъхна от студа, влагата и морската вода, която беше влезнала в дробовете му.
Когато се прибраха в Норвегия, останалите оповестиха на майката на Од какво се беше случило, а майката на Од заяви на него самия. Од единствено сви плещи. Не се разплака. Не сподели нищо.
Никой не разбра какво изпитваше Од. Никой не знаеше какво си мисли. А в селото на крайбрежията на фиорда, където всички знаеха всичко за всички останали, това ги подлудяваше.
По това време нямаше викинги, които да не се занимават с нищо друго. Всеки си имаше и друга специалност. Походите в морето бяха нещо, което мъжете предприемаха за развлечение или с цел да се снабдят с неща, които не можеха да се намерят в тяхното лично село. Включително и съпруги. Майката на Од беше толкоз смугла, колкото беше бледолик татко му, и беше доведена от Шотландия на крайбрежията на фиорда на борда на викингската галера. Когато Од беше малко момче, тя му пееше песните, които беше научила като момиче – от дълго време, преди бащата на Од да ѝ вземе ножа, да я метне на рамото си и да я отнесе на борда на галерата.
Од се питаше дали Шотландия не ѝ липсва, само че когато попита нея самата, тя му отговори, че не – липсваха ѝ единствено хора, които да приказват на родния ѝ език. Тя беше научила езика на норвежците, само че продължаваше да го приказва с акцент.
Бащата на Од беше занаятчия на брадвата. Беше си построил барака с една-единствена стая и стени от отсечени дънери надълбоко в горичката зад фиорда и ходеше там за по седмица, с цел да се върне с ръчната си количка, натоварена догоре с дърва, подготвени за сушене и обработка, тъй като по тези места правеха всичко от дърво: даже дървените пирони, с които съединяваха дървените греди, от които строяха дървени здания и дървени кораби. През зимата, когато снегът беше прекомерно бездънен, с цел да се върви в гората, бащата на Од седеше до огъня и дялкаше дървото, с цел да го трансформира във фигурки с човешки лица, играчки, чаши и купи, а майката на Од шиеше, готвеше и непроменяемо пееше.
Имаше прелестен глас.
Од не разбираше думите от песните, които пееше тя, само че по-късно майка му му ги превеждаше, тъй че главата му се завърташе от видения за велики воини, които яхваха страховитите си коне и понасяха на китките си благородни соколи, непроменяемо придружавани от безстрашните си хрътки, и се отправяха към всевъзможни завършения, в които се сражаваха с великани, спасяваха почтени девици и избавяха потиснатите нации от зли тирани.
След като бащата на Од умря, майка му към този момент не пееше толкоз.
Но пък Од продължи да се усмихва, което влудяваше останалите хора от селото. Од продължи да се усмихва даже откакто осакати десния си крайник.
Бяха минали три седмици, откогато се беше върнала галерата и не беше донесла тялото на татко му. Од беше взел огромната брадва на татко си за отсичане на дървета – толкоз великанска, че едвам съумя да я вдигне – и я беше помъкнал към гората без капчица подозрение, че отсичането на дървета не крие никакви секрети за него, припрян да приложи знанията си на процедура.
Както по-късно призна на майка си, несъмнено трябваше да вземе по-малката секира и да си избере някое по-малко дърво, на което да се упражнява.
И все пак беше съумял да направи нещо удивително.
След като дървото беше паднало право върху крайници му, той беше употребявал секирата, с цел да изрови земята под крайници си, тъй че да го измъкне, и беше отсякъл един клон от дървото, с цел да си направи патерица, тъй като всички кости в крайници му бяха натрошени. А по-късно някак си беше съумял да се върне вкъщи, като беше замъкнал назад и тежката брадва на татко си – измежду хълмовете, където живееха, металът не беше в обилие, и брадвите трябваше да бъдат разменяни или крадени, тъй че нямаше метод да я остави да ръждяса.
И така, минаха две години и майката на Од се омъжи за Елфред Дебелия, който не беше неприятен човек, когато не се беше напил, само че пък към този момент имаше четирима синове и три дъщери от предходния си брак (неговата лична жена беше починала, изумена от мълния) и нямаше никакво време да се занимава със сакатия си доведен наследник, тъй че Од стартира да прекарва от ден на ден време вдън горите.
Од обичаше пролетта, когато в долините се спускаха водопади и под дърветата избуяваха горски цветя. Харесваше му и лятото, когато започваха да зреят първите горски плодове, както и есента, когато се намираха ядки и дребни ябълки. Но не хранеше топли усеща към зимата, когато хората от селото прекарваха допустимо най-вече време в огромния чертог и се прехранваха с кореноплодни и осолено месо. През зимата мъжете влизаха в шумни препирни, изпускаха шумни пръдни и деряха гърлата си с шумни песни, до момента в който не заспят – а сетне още веднъж се събуждаха и подновяваха препирните си. Жените пък единствено клатеха глави и шиеха, плетяха и кърпеха.
Към март месец най-тежката зима преминаваше. Снегът започваше да се топи, ледът в реките се пропукваше и светът още веднъж идваше на себе си.
Но не и тази година.
Тази година зимата не отстъпи – като неработоспособен, който отхвърля да почине. Ден след ден небето оставаше сиво, ледът оставаше корав като камък, а светът си оставаше необщителен и леден.
Хората от селото започнаха да си омръзват не на смешка. Вече цели четири месеца се взираха един в различен от местата си около стените на огромния чертог. Беше време мъжете да се заемат да приготвят галерата за корабоплаване, а дамите да разчистят земята за посев. Закачките им станаха груби. Шегите им станаха жлъчни. Препирните им станаха такива, че след тях оставаха ранени.
Затова една заран към края на март, няколко часа преди изгрев-слънце, когато земята към момента беше скована като желязо от студа, а Елфред Дебелия, децата му и майката на Од към момента спяха надълбоко, Од си постави най-дебелите и топли облекла, отмъкна едно огромно парче опушена сьомга, което висеше при останалите от таванските греди в къщата на Елфред Дебелия, едно гърне с шепа разпалени въглени от огъня и втората най-хубава секира на татко си, която завърза на кожен каиш на колана си, а след това с накуцване се прокрадна на открито и потъна в гората.
Снегът беше бездънен и рисков, с дебела лъскава кора от лед. Дори за огромен човек с два здрави крайници нямаше да е елементарно да върви през него, а за едно момче с един здрав крайник, един доста болен крайник и една дървена патерица всяко нагорнище беше като планина.
Од прекоси едно замръзнало езеро, което трябваше да се е разтопило още преди няколко седмици, и продължи във вътрешността в гората, до момента в който не стигна до остарялата дърварска барака на татко си. Денят като че ли беше съвсем толкоз пай, колкото в средата на зимата, и въпреки че дойде едвам следобяд, на открито към този момент беше мрачно като в среднощ.
Вратата не можеше да се отвори от насъбрания сняг и се наложи Од да вземе дървената лопата и да го изкопае, с цел да влезе в колибата. Сетне подхрани въглените в гърнето с натрошени съчки и ги остави да се разгорят, преди да трансферира огъня в огнището, където имаше остарели сухи дърва.
На пода се търкаляше едно парче дърво, малко по-голямо от юмрука му. Од се канеше да го хвърли в огъня, когато пръстите му напипаха нещо издялкано по дървото, по тази причина го остави встрани, с цел да го прегледа на ярко. Напълни една тенджерка със сняг и го разтопи на огъня, а след това се нахрани с опушена риба и гореща вода, в която пусна изсушени боровинки.
Така беше по-добре. В ъгъла бяха останали сламеник и одеяла и не му беше мъчно да си показа, че в колибата към момента се носеше познатата миризма на татко му; тук никой не го удряше и не го наричаше „ недъгав “ или „ глупак “, тъй че той разпали огъня задоволително, с цел да продължи да гори до сутринта, и заспа съвсем благополучен.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ