Сирак Скитник е един от българите, оставили една от най-ярките

Изкуството е преди всичко къс душа, а после преобразена видимост ~ Сирак СКИТНИК

Сирак Скитник е един от българите, оставили една от най-ярките следи на своето време. Завещава ни десетки стихотворения, над 400 публикации и най-малко още толкоз картини и скици, които за жалост от дълго време сме не запомнили. Значителна част от картините на този занаятчия на цвета и линията към момента остават в неопределеност, други са разпилени по частни сбирки, а даже и тези, съхранявани в депата на държавните художествени галерии, рядко срещат своите фенове. Освен това е илюстратор на книги като „ Поеми “ на Едгар Алън По, „ Марионетки “ на Чавдар Мутафов, „ Български балади “ на Теодор Траянов и доста други.

Този популярен наш съотечественик е роден на 22 ноември 1883 година в гр. Сливен с рожденото име Панайот Тодоров Христов и приключва Богословското учебно заведение в София. Първоначално работи като преподавател в родния си град, само че след няколко години преподавателска активност взема решение да замине за Петербург, където той на собствен ред да се образова. Посвещава се на живописта в частното учебно заведение на Леон Бакст, където е състудент на великите художници Марк Шагал и Василий Кандински, които обаче за разлика от него са оценени от сънародниците си.

Този негов престой в съветската столица има изключително значение за мирогледа му и за цялостното му оформяне като създател. Големият художник Михаил Врубел е впечатлен от положителното обучение по философия и типичен езици на младия българин. Той го вкарва в мъчно наличните петербургски кръгове. Заради ненаситния му апетит за познание му дават прякора „ Гълтачът на пространства “.

Става член на групата „ Светът на изкуствата “, която в края на 19 и при започване на 20 век се оформя като център за съветския живописен авангард, в която се среща с модерните течения в европейското изкуство.

Излага свои картини дружно с художниците – авангардисти, измежду които е и Шагал. За да се устоя, рисува театрални декори и плакати. Публикува стихове в популярното списание „ Аполон “, където печатат своите творби Чехов, Горки и Блок.

През 1912 година младият художник взе участие в изложбата на „ Съюза на младите “ в Петербург. За картините си в изложбата получава насърчително писмо от Александър Беноа и Николай Рьорих.

Това е и годината, през която се завръща в родината и взе участие в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата международна. Връща се от войните с медал за смелост и с няколко шрапнела в гърдите, в резултат на които до края на живота си страда от зной.

Приносът му към българската просвета е толкоз изчерпателен, че мъчно може да се опише в резюме – съредактор е на сп. Златорог, както и на доста други печатни издания, драматург е в Народния спектакъл, където слага пиесата на Морис Метерлинк „ Мона Вана “, като даже създава декорите към нея. Освен това е библиотекар в Министерството на просвещението, ръководител е на сдружението „ Родно изкуство “ и на Съюза на сдруженията на художниците. През 1935 поема поста основен началник на Радио София, на който остава до гибелта си.

През целия си креативен път Сирак Скитник работи в посока приобщаване на българското изкуство към европейската просвета и актуалните феномени в нея. Значителен е приносът му за издигане престижа на радиото, със блян да е измежду първостепенните ни културни институции - Народния спектакъл, Народната опера, Народната библиотека, Народния музей. Това добре личи и от програмното наличие на излъчванията на Радио София – беседи за българската литература, история, национално творчество, изобразително изкуство, музика, вяра. Петър Увалиев споделя: „ Радиото на Сирака излъчваше фантазии ”.

Сирак Скитник умира на 5 март 1943 година в град София на 59 години.

(1883 ~ 1943)

Един ден татко ми, който постоянно оставаше без работа, ми даде 40 лв. с думите: „ Синко, повече не мога. Виж къде и по какъв начин ще изкарваш хляба си “.

Един летен ден в Троянския манастир седнах под древен дъб да си умря. Зарових пясъка пред себе си с пръчката, която държах. Беше ми тъжно и усещах самотата и безизходицата на моята младост. Кой знае за какво, написах за себе си думата „ Сирак “ и непринудено прибавих към нея „ Скитник “. Тъй се роди моят псевдоним.

Откъде почваме ний и къде свършват тези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е непозната, от време на време до смут идентична, ний я чуваме от непознати уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, като че ли от епохи позната усмивка, която ний сме усвоили, може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо.

Съвременният човек усеща неясно властта на предишното, своето иго, безсилието да бъде самичък, единствен създател на днешния ден и идва до безумието: убийте предишното! – наместо да го преодолее.

Човечеството претърпява умората от себе си; то наподобява на човек, който е пил прекалено много подправени виновност и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на трудност, лъжливост, конвенционалност, въпреки че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, най-малко за няколко мига, за едно по-непосредно, даже жестоко възприятие.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на актуалното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и правилен изразител на нещастието, която претърпява нашата просвета, че то първо е уяснило смътните подозрения и крушения на човешката душа в този момент.

Никога изкуството не е било така малко „ естетично “ и толкоз човечно, както през днешния ден. То дори като че не желае да основава нова хармония, а да освободи единствено човешката душа.

По едни или други аргументи актуалното изкуство позволи вмешателството на улицата повече в сравнение с разрешават десетте заповеди за обичайно държане и жанр. Може би, тъй като в наше време малко се строят храмове и хората, щат не щат, се молят на улицата. Кой знае, само че в насоките на актуалното изкуство в действителност огромен дял има улицата.

Голямият проблем на актуалното изкуство е да очертае границите на своите владения и да утвърди своята самостойност. Да брани своите права, както и улицата безстрашно ги брани. Да стане стопанин с тежка дума и тежка корона. Да помни, че улицата е безотговорна, а него държат отговорно и след хилядолетия.

Голямото изкуство, безспорното изкуство е постоянно една неистина за елементарния живот, за елементарните разбирания, за аршина на смятането.

Всички огромни творения на изкуствата са един приключен свят. Тяхната величина и продължителност се дефинират от тяхното единение и причинност, наложени от една креативна воля.

Трагедията на актуалния човек и създател е: че той в пъстротата, в признатата престореност на настоящия живот, постоянно ще се стреми към това, което е изгубил, без да може задоволително да го приближи. Това е „ изгубеният парадайс “ на човечеството. При всичката жадност на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, единствено малко на брой ще доближат тая изгубена святост. Ний ще ги назоваваме огромни художници, герои, с цел да поддържаме вярата в личната си душа.

Никой в никакъв случай не ще реализира непознатата болежка. И неистина е нашето присъединяване. Самоласка - състраданието ни. Не са ли тогава нелепи и нашите осъждания и прощавания? никой не изнася на показ своята душа. И ние не я знаем

Незнанието не може да осъжда. Незнанието не може да прости. Не може да пази.

(Пейзаж)