Сигнал, който буди възмущение, бе изпратен в редакцията на SafeNews.

Сигнал, който буди отвращение, бе изпратен в редакцията на SafeNews. Страната ни се бори с тежък дефицит на фрагменти, които имат нужния опит и подготовка за избрани специалности. Оказва се обаче, че България не желае да одобри назад и децата си, които в миналото са я напуснали.

Такъв е казусът на Костадин Граматиков, който от 30 години живее отвън страната ни. Той желае да се върне, само че се оказва, че по пътя му има голям брой спънки.

“Аз съм Български бежанец. Живял за 30 години на запад (САЩ). Желая да се върна и донеса в България голям опит в медицина и технология. През последните 4 месеца се боря с невероятните безсмислени процедури които съществуват за такива като мен ”, написа той в сигнал до SafeNews.

Излиза че България ме преглежда като зложелател

“На въпросите за какво доста българи напущат България и малко се връщат, аз изживявам отговора. А той е противен и тъмен. Има насъбрани бариери (закони и процедури) в държавното ръководство които са безпределно неефективни и несполучливи в интервенцията си. Очевидно че основателите и поддържането на тези закони и процедури не могат да се виждат по какъв начин влачат България в една пропаст, от която няма излизане до момента в който горните (закони и процедури) не се изкоренят ”, споделя още Граматиков.

Мъжът изпраща три писма до Министерство на външните работи за четири месеца. Само едно обаче получава отговор

“Без оглед на резултата на моето изпитание да се върна в България, аз съм уверен че Българите, които живеят в България, и търсят отговори на многото проблеми в ръководството, би трябвало да видят България с очите   болката която доста такива като мен имат. Само с подобен взор може да се премине към смяна, когато една просвета или народ осъзнае личните си несъгласия, насъбрани от десетилетия, и които я затормозяват развиването и растежа напред и нагоре ”, споделя в заключителните си думи пред SafeNews граматиков.

SafeNews разгласява цялото писмо на Граматиков до управляващите без редакторска интервенция. То споделя и неговите проблеми по отношение на прибирането му в България

Уважаема министър,

С огромна горест, отчаяние и терзание диря Вашата помощ.

Аз съм артикул на Българската академия на науките (БАН) и един от най-хубавите възпитаници на някогашния министър на образованието проф. акад. Асен Хаджиолов. 1992 година не беше добра за биологичните науки в България, множеството квалифицирани и опитни учени напуснаха страната, в това число моят учител доктор Олег Георгиев. След няколко години финансови битки в Българска академия на науките, получих стипендия в кантон Цюрих (Швейцария) и

3 години по-късно опазих втората си докторска дисертация (април 1995) в Цюрихския университет. Ситуацията с финансирането в България към момента не се подобряваше и аз потърсих нови благоприятни условия в Съединени американски щати. Така се случи. Озовах се в Сан Диего (Калифорния) и пребивавам тук от 27 години като част от най-иновативния център за биотехнологии в Съединени американски щати. Няколко години откакто влязох в Съединени американски щати, държавното управление ми даде поданство в категорията. Извънредни качества (разработих ваксини против ХИВ и рак).
В резюме, през годините тук в Калифорния имах опцията да работя в топ компании, с най-умните учени и най-умните бизнес разработчици. Върнах се назад в различен университет, тук, в Сан Диего, с цел да получа дипломата си по бизнес, което увеличи качествата ми за консолидиране на науката и нововъведенията.

През всичките тези години не е имало нито един ден, в който да не съм мислил по какъв начин да се върна в България

Въпреки това, както се драматизира в известната ария “Хотел Калифорния ”: “Можеш да напуснеш, когато
пожелаеш, само че в никакъв случай не можеш да си тръгнеш! ”. И въпреки всичко открих смелостта и силата да си потегли

Очаквам, че животът в България се е подобрил и най-важното е, че българските биотехнологии и медицина могат да се възползват от моите обширни знания и опит.

През лятото на тази година (май 2023 г.) бях поканен да се върна във Варненския медицински университет и да управлявам Катедрата по Технологии и Иновации. Бях доста разчувствуван да мисля, че мога да се върна и да стартира нов живот в моята страна!

И отсам започнаха всичките ми проблеми!

Причината за проблемите беше, че се ожених за момиче, родено в Китай. За да вляза в България със брачната половинка ми, трябваше да осигуря безпределно количество документи, всеки с апостил от щата Калифорния и даже от държавното управление на Съединени американски щати, което лиши повече от 7 месеца от първичното желание (да не приказваме за цената в > $50,000).

Най-интересното е, че даже след 14 запитвания по имейл, изпратени до българското консулство в Лос Анджелис с детайлности по отношение на КАК ДА получа виза за жена ми – не съумях да получа обстоен отговор. Напротив, трябваше да открия за интервал от 7 месеца посредством метода проба-грешка, какъв брой сложен и спорен е процесът. Въпреки обстоятелството, че имах годен български паспорт, трябваше да се чака един месец в град Добрич (където съм роден) да получат удостоверение от Министерството на
правосъдието, че към момента имам българско поданство и не съм се отказал от него, макар уверението от паспорта ми!

Като цяло процедурите бяха връщане с минимум 3 стъпки обратно, които бяха нужни преди кандидатстването за виза-D за жена ми (която също се оказа блокирана в изцяло замразения имиграционен развой в Съединени американски щати след „ имиграционната промяна “ на Доналд Тръмп.

Всички тези 7 месеци бяха „ прескачане на примките ” на бюрокрацията до невиждана степен

Трябваше да отсрочвам срещата си във Варненския университет 3 пъти. Беше ми необикновено мъчно да обясня цялото това необяснимо пътешестване през нелогични процедурни примки на сътрудниците си там.

Миналия месец (13 октомври 2023 г.) най-сетне съумях да аплайвам за дълго подготвяната виза-D за жена ми. Между няколко документа трябваше да показва и адрес на престояване. Аз в никакъв случай не съм
имал персонален парцел в България (апартамента в който живеех тогава се водеше на родителите ми) и единственият ми жив родственик е майка ми, която е в преклонна възраст и която не може да помогне с никакви документи.

Предоставих четири адреса, в това число един на непосредствен другар в Добрич (където съм роден), и даже адрес на евентуален наем във Варна.

Как бих могъл да имам непрекъснат адрес след 30 години надалеч от вкъщи?

За това условие за адрес от българското консулство в Лос Анджелис не ме е предупреждавало или поставяло съответно условие преди или по време на кандидатстването!

След 30 дни очакване за визата (общо 7 месеца от началото на всичко това) предишния петък (13 ноември) се свързах с миграционни чиновници в град Добрич, които търсеха местоживеенето ми в къщата на майка ми в Балчик,

изплашвайки я до гибел с неканената им аудиенция и гестаповски разпит за предишното ми,

оставяйки усещане в съзнанието на горката ми майка, че би трябвало да съм станал нарушител, който нарушава
имиграционния закон на България! При питане защо става въпрос – наподобява, че чиновниците по миграцията са работили въз основа на по този начин нареченото “ограничено познание ” за един адрес, на който живях преди доста години, който към този момент не е благосъстоятелност на майка ми – макар обстоятелството, че подадох четири адреса.

Служителите по миграцията настояват, че българското консулство в Лос Анджелис НЕ е изпратило и четирите адреса за инспекция, които показах по време на кандидатстването си – а единствено един – употребен за издаване на паспорта ми преди няколко години (Кубадин No1, Добрич).

Това сложи началото на нова каскада от документи и нотариуси, които ми предложиха, по моя самодейност, да изпратя непосредствено в българското консулство в Лос Анджелис, декларация за обезпечено жилище и адрес за регистрация.

На което от консулството незабавно реагираха, че това не е верният ред (Kanalen Red)! С няколко думи, тези миграционни чиновници ме изпратиха на „ преследвам диви гъски “ и майсторски трансферираха отговорността върху раменете ми – пращайки ме в задънена улица!

Така след общо 7 месеца и по-конкретно след 33 дни очакване за визата (за която ми споделиха, че ще бъде подготвена след 45 дни), процесът изглеждаше изхвърлен и не можеше да се планува очевидно решение!

След цялото това трудно прекарване аз се запитвам:

Това ли е всичко, тъй като на никой не му пука, никой не знае какво да прави, всички връзки са прекратени, никой не почита съседите си или просто съм осъден, че съм толкоз години надалеч от вкъщи?!

Когато споделих това с сътрудници в други страни… сравненията са невъзможни. Например, китайското държавно управление е създало специфични стратегии за напредналите завърнали се (докторанти, наречени „ костенурки “) освен за бързо настаняване, само че и за финансово стимулиране и заплащане за завръщането им, внасяйки целия си опит, насъбран в Съединени американски щати, с цел да дадат своя дял в напредването на страната им.

Румъния е сходен образец – по думите на различен сътрудник, Румъния предлага единствено един месец временен интервал за експерти от моята категория

В Китай са ми предлагани позиции, където ще съм повдигнат до позицията на „ кавказки цар “. В Румъния можех да се причисля към всеки университет без всички тези проблеми за доста по-кратко време. И не съм жител нито на Китай, нито на Румъния. Защо да вървя в страни, които не ме интересуват?

Изкушаващо е да се запитаме: Какво кара горните две страни (Китай и Румъния) да ценят личните си жители или даже непознати жители повече от България? Чувствам се надълбоко компрометиран, когато би трябвало да изяснявам на сътрудниците си през какви проблеми би трябвало да мина, с цел да се върна в Родината си с желание да допринеса нещо потребно.

Освен това усещам, че правата ми като жител и фамилен човек са нарушени от незабележим зложелател, разпилян по ведомства и процедури!

Споделих с българската диаспора своя горчив опит и чух, че опитът ми до момента не е неочакван, че мнозина са минали през разнообразни, само че сходни мъчителни пътувания. Това обаче не ми донесе никаква разтуха. Тогава чух, че може би, в Министерството на външните работи може да има някой, който да ме чуе, да схване моята ужасна история и да се намеси, с цел да спре цялото й безумно развиване.

Други ми предложиха да намеря български вестник, с цел да обявявам тези мъчителни мемоари…

Мога изрично да заявя, е, че в Калифорния няма даже парченце от този тип погрешно действие или дискриминация, въпреки, че,

Съединени американски щати не е моята страна, тя не е мястото, където бях роден и не е това, което най-вече оценявам!

Така че се надявам в настоящето държавно управление на България да има нови хора, които са видели по какъв начин действа останалият свят (да не кажа най-ефективните страни). И защото са нови, те може да желаят да подобрят и да доведат България до друг имидж и равнище на работа, противоположно на стагнацията.

С вяра искам да можете да разберете нашата огромна неволя и да ни помогнете да разгадаем обстановката допустимо най-скоро! Ще се радваме да чуем с Вас или Вашия личен състав допустимо най-скоро.

С най-хубави пожелания, доктор Коси Граматиков и Менг (Мила). Все още чака в Сан Диего.

Още вести четете в категорията България.