Легендарният шведски защитник Йохан Мялби ексклузивно пред „Труд“: Стилиян е пример, че ракът се побеждава
Швеция е един от кошмарите ни във футбола, а много скандинавски исполини реализираха не една победа над България. Един от тях е Йохан Мялби. Страхотен бранител и някогашен капитан на „ тре конур “. Заради нерви не съумял да стане правоприемник на Бьорн Борг в тениса, само че трансформирал се в един от най-хубавите другари в живота на Стилиян Петров. Двамата са със статут на митове в „ Селтик “ поради безкрайната си преданост към „ зелените “.
Мялби бе един от ВИП-гостите в благотворителния мач сред тимовете на Петров и Джеймс Милнър. След това приказва извънредно за „ Труд “.
– Здравейте, мистър Мялби! Вие бяхте един от най-аплодираните играчи в благотворителния мач сред тимовете на Стилиян Петров и Джеймс Милнър в Глазгоу. Какво е възприятието да си част от такива събития?
– На първо място е желанието ми да оказа помощ. Получих поканата и не се поколебах. Знам, че по този начин с малко най-малко съм съпричастен. Освен всичко е доста много прелестно да поиграеш отново със остарели другари. А когато идеята е толкоз благородна като събиране на средства за заболели хора, то удоволствието се усилва. Дано с парите от мача в действителност помогнем за пазаруване на медикаменти за болните от рак. Стилиян е мой доста непосредствен другар. Години наред играехме дружно в „ Селтик “. Той е образецът, че успеха против рака е допустима. Много се веселя, когато го виждам, че е здрав.
– Да поговорим за вашата кариера. Като дребен сте предпочел футбола пред тениса. Защо се случи по този начин?
– Може би тъй като темпераментът ми е по-добър за отборни спортове. Когато бях на 13, взех решение да спра с футбола и да се отдам на тениса. Но имах темперамента на Джон Макенроу. Нали го помните? Чупих ракети, наказваха ме. Тогава някогашният ми тим се свърза с мен и аз взех решение да се върна към футбола. И съм благополучен от това решение.
– Швеция е имала велики тенисисти като Бьорн Борг и Стефан Едберг. Не мечтаехте ли да станете техен правоприемник?
– О, несъмнено. Ние постоянно сме имали огромни тенисисти. Когато бях дребен, моят воин беше точно Бьорн Борг. А в това време нямах нито един футболен кумир. Борг беше единствен за мен.
– Следите ли тениса през днешния ден? И България има една огромна звезда в лицето на Григор Димитров.
– Много добре го знам. Изключително грациозен тенисист. Знам, че в последните месеци не е на най-високо равнище. Аз проследявам от близко тениса. Много забавен спорт. И до в този момент ми доставя огромно наслаждение да го играя. За страдание коляното ми и изобщо цялото тяло са сериозна спънка.
– И въпреки всичко като дребен футболист не може да не сте имал някой образец за подражателство?
– Наистина кумир не съм имал. Винаги съм считал, че тимът е най-голямото нещо. И съм желал да бъда екипен играч. Възхищавал съм се, когато виждам по какъв начин един отбор играе като един. Е, несъмнено, няма по какъв начин да кажа, че не съм харесвал Диего Марадона. Ето – него си заслужаваше човек да гледа. Беше толкоз добър, същински феномен.
– Кариерата ви е предходна съвсем единствено в АИК и „ Селтик “. Как се задържахте цели 14 години в шведски тим?
– Аз съм доста предан човек. Бях при започване на 20-те ми години и ме извикаха в олимпийския народен отбор за игрите в Барселона през 1992-ра. Само че ми се случи нещо извънредно – скъсах предна кръстна връзка на коляното. Тази травма повлия трайно върху кариерата ми. Чак на 26-27 години съумях да се наложа в националния тим. И след годините в АИК едвам тогава клубове от чужбина започнаха да ми обръщат внимание. Избрах да отида в „ Селтик “. Останах дълги години в Глагзоу и съм благополучен.
– Вярно ли е, че сте отказал да вземете златен орден, когато АИК стана първенец на Швеция?
– Господи, вие знаете всичко! Впечатляващо! Беше през 1993 година, когато лекувах травмата на коляното. Аз играех в АИК, откогато бях на 13 години. Толкова ми беше мъчително, че трябваше да виждам мачовете в профил. А тъкмо тази шампионска купа бе извънредно значима за АИК. Отборът не бе ставал първенец съвсем 50 години. Любовта ми към АИК е толкоз огромна, че желаех непременно да бъда част от този неповторим триумф. Имах шанс, че шест години по-късно ми се случи да изпия шампионското шампанско с АИК и по-късно да отида в „ Селтик “.
– По това време доста шведски футболисти играеха в британската Висша лига. Не мечтаехте ли за нея, а не за шотландската?
– Имаше няколко клуба от Англия, които се интересуваха от мен. Не от най-най-високото равнище. Това, което ме накара да отида в „ Селтик “, беше Хенрик Ларсон. С него към този момент бяхме съотборници в националния тим. Дълго време разговарях с Хенрих за офертата. И той ме убеди, че си заслужава да избера „ Селтик “. Този тим играе всеки сезон в европейските шампионати – или в Шампионската лига, или за Купата на УЕФА, която беше преди днешната Лига Европа. Затова реших, че тази стъпка ще е най-хубава за мен и кариерата ми в националния тим. От днешна позиция мога да кажа, че не съм бъркал с избора си.
– Помните ли времето, когато Стилиян пристигна в „ Селтик “?
– Разбира се. Джон Барнс беше новият треньор на тима. Клубът стартира да събира нови играчи, а Стилиян беше напълно млад. Още през цялото време всички разбрахме, че един ден той ще бъде суперзвезда. Момчето беше за образец. И се оказа истина – през днешния ден Петров е жива легенда на „ Селтик “.
– С какво ви впечатли?
– Заобичах го от първия миг. Беше необикновено мощен състезател. От тези, които играят от наказателно до наказателно поле. Имаше и нюх за гола, бързо стартира да бележи. Превърна се като барометър за динамичността в играта на „ Селтик “. С годините всички в клуба разбрахме, че преди огромен футболист, Стилиян е превъзходен човек. Обичам да го виждам при всяка опция.
– Кое беше най-силното му качество на терена?
– Начинът, по който четеше играта. И голямата мощност в спринтовете. Малко или доста той има качества за всеки пост. Може да движи играта, може да вкарва голове. Дори когато беше доста млад. Винаги е имал качества да бъде водач и капитан на тима си. Впечатляващо е да се откри подобен футболист.
– Вие сте също легенда и някогашен капитан на „ Селтик “. Как приемате този факт?
– Преди да дойдеш в Шотландия и преди да заиграеш в „ Селтик “, не можеш да схванеш какъв брой популярен клуб е това. Сигурно и аз съм си мислел, че Висшата лига е номер едно. Или че съм можел да отида в някой различен огромен шампионат. Но влезеш ли един път в „ Селтик “, ставаш част от една магия. Пътувал съм доста по света с тима и виждам какъв брой е обичан от почитатели от разнообразни страни. Запалянковци с фланелки на „ Селтик “ има на всички места.
– Бихте ли разказали на българските фенове какво е „ Олд Фърм “, названието на мача „ Селтик “ – „ Рейнджърс “?
– Мач, цялостен със пристрастеност, сила, дори полуда. Той значи толкоз доста както за почитателите, по този начин и за футболистите на терена. Особено във времената преди „ Рейнджърс “ да бъде застигнат от огромните си проблеми, които то връхлетяха в последните години. Това са два тима, които рядко губят точки против други противници в шампионата. „ Олд Фърм “ е един рисково значим мач. Спечелиш ли, взел си огромна преднина пред противника. Невинаги футболът е на най-високо равнище поради нервността, напрежението, атмосферата на този конфликт. Но е необикновено възприятие да си бил част от това шоу.
– Кое е по-хубаво възприятие – да спечелиш купата или да победиш „ Рейнджърс “?
– Титлата постоянно е преди всичко. Тя значи, че си бил най-хубавият през сезона. Но да победиш „ Рейнджърс “ е екстра и доста особено възприятие. Когато си имал привилегията да станеш състезател на „ Селтик “, бързо свикваш с мисълта, че би трябвало да печелиш всеки мач. Но купата е несъмнено номер едно.
– Кои са най-хубавите ви моменти в „ Селтик “?
– Ценя си всички шампионски трофеи. А най-хубавият ни сезон бе, когато спечелихме требъл. Огромно достижение за това време. Това беше първият сезон на Мартин О’Нийл като треньор. Също доста си обичам сезона в Купата на УЕФА през 2003 година, когато стигнахме до финала. Загубихме със златен гол от „ Порто “. Имахме доста запаметяващи се мачове като успеха над „ Ливърпул “ на четвъртфинала на „ Анфийлд “, когато ги елиминирахме. А както е известно „ Анфийлд “ също е доста специфичен стадион.
– Ако бяхте победили „ Порто “ във финала в Севиля, мислите ли, че нямаше да има този мит към Жозе Моуриньо?
– Никога не можеш да знаеш. „ Порто “ го имаше във финала. Но тимът на Моуриньо беше доста мощен и неслучайно завоюва на идната година Шампионската лига. За всички нас от „ Селтик “ краят беше доста печален. Искахме да се запишем в историята на клуба като футболисти, които са спечелили трофей от Европа. За страдание не се случи. „ Порто “ в действителност имаше множеството шанс във финала. И фантазията ни умря.
– Финалът беше огромна полуда. Около стадиона в Севиля имаше 100 000 шотландски почитатели без билети. Чувствахте ли поддръжката?
– Те са най-хубавите почитатели по света. Освен че постоянно поддържат до финален мирис, се държат и доста възпитано. Ясно е, че нямаше по какъв начин всички да влязат на стадиона, само че желаеха да с нас. Гордеем се от тях. Дано и ние да сме ги предиздвикали да се гордеят.
– Какви са вашите усещания от българския футбол?
– Имал съм късмет няколко пъти да играя против България в разнообразни квалификации…
– И постоянно ни биехте.
– Да, по този начин се получаваше. Имахме Хенрик Ларсон и Фреди Люнгберг като огромни звезди. Но в действителност силата на шведския отбор беше отборната работа. Трудно можеха да ни бият. Срещу нас България постоянно е играела отворено, с доста пристрастеност и предпочитание за триумф. Ние обаче бяхме прекомерно солидни. Изпитвам огромен почит към вашия футбол, тъй като той е дал доста огромни играчи.
– Бихте ли споделил някои от тях? Разбира се като се изключи Стилиян.
– Номер едно е Христо Стоичков. Не знам дали той помни, само че аз съм играл против него с АИК. Беше в шампионата за КНК, когато се изправихме против него, Боби Робсън и „ Барселона “. Христо беше суперзвезда. Помня, че игра към 70 минути и ни биха с 3:1.
– Вярвал ли сте, че дребният край на Мондиал 94 ще е сред България и Швеция?
– Помня доста добре мача. Беше особено за шведския футбол, тъй като третото място е в действителност огромен триумф. Направихме доста добър шампионат. Хенрик игра тогава, само че за мен беше прекомерно рано. В дребния край Швеция беше прекомерно мощна и мощна за България. Сигурен съм, че както ние се гордеем с представянето си, по този начин е и при вас. Супер беше Швеция и България да са надлежно трети и четвърти в света.
– Ние сме дребни, само че за какво Швеция не може да стигне до край? Тогава сякаш имахте най-хубав късмет.
– Вижте последното международно състезание. Златан Ибрахимович се отхвърли и нямахме огромна звезда. Но за сметка на това играхме като тим и стигнахме до четвъртфинала. Това несъмнено е триумф. Липсваше ни задоволително мощност в офанзивата. Наистина нямам доверие, че в скоро време Швеция ще има късмет да повтори представянето си от 1994 година. Четвъртфиналът е максимумът.
– Преди международното Златан сподели, че желае да се върне в тима. Но му беше отказано. Мислите ли, че с него Швеция щеше да се показа по-добре?
– Труден въпрос. Като футболист – несъмнено щеше да помогне. Може да е минал най-хубавите си години, само че още е състезател от международна класа. Но имайте поради, че думата е единствено на треньора. Той има право и би трябвало да реши. Отборът се построи и класира за международното без Златан. Честно е всички тези, които са го постигнали, да отидат на мондиал. Затова мисля, че отсъствието на Златан беше вярно решение на треньорския щаб.
– Разказвал ли ви е в съблекалнята Ибрахимович по какъв начин вкарва толкоз невероятни голове? Как изобщо взема решение да стреля от такива невъзможни места?
– Ще ви опиша нещо. Бях капитан на тима, когато повикаха Златан. Беше напълно млад. Не съм очаквал, че ще стане същински супермен във футбола. Още на първата подготовка, може би е бил на 19 години, ме изрита грубо. Побеснях. Изкрещях му: „ Златан, не смей да го повториш! “ Замълча, само че стисна зъби. През годините той в действителност се трансформира в суперзвезда. Признавам си, че ме изненада развиването му. Златан има всичко. Огромна мощност, фантастична техника. А по отношение на това по какъв начин вкарва головете? Попитайте го.
– Не мислите ли, че остана в сянката на Кристиано Роналдо и Лионел Меси? А завоюва толкоз доста.
– Той сподели, че където и да отиде, съвсем постоянно става първенец. За страдание игра в ерата на Роналдо и Меси, които съгласно мен са двамата най-велики в цялата история на футбола. И заради това за Златан се оказа мъчно да изгрее над тях.
– И финален въпрос – започнахте треньорска кариера, само че я спряхте. Защо?
– Четири години бях помощник-треньор в „ Селтик “. След това за един сезон отидох в „ Болтън “. После взех решение да се върна в родината си. Но е мъчно да правиш футбол в Швеция в този миг. Няма задоволително пари в клубовете. Затова взех решение да си взема отмора. Не съм спрял да обичам футбола. Следя всичко. И в случай че се появи забавно предложение, ще го приема.
Мялби бе един от ВИП-гостите в благотворителния мач сред тимовете на Петров и Джеймс Милнър. След това приказва извънредно за „ Труд “.
– Здравейте, мистър Мялби! Вие бяхте един от най-аплодираните играчи в благотворителния мач сред тимовете на Стилиян Петров и Джеймс Милнър в Глазгоу. Какво е възприятието да си част от такива събития?
– На първо място е желанието ми да оказа помощ. Получих поканата и не се поколебах. Знам, че по този начин с малко най-малко съм съпричастен. Освен всичко е доста много прелестно да поиграеш отново със остарели другари. А когато идеята е толкоз благородна като събиране на средства за заболели хора, то удоволствието се усилва. Дано с парите от мача в действителност помогнем за пазаруване на медикаменти за болните от рак. Стилиян е мой доста непосредствен другар. Години наред играехме дружно в „ Селтик “. Той е образецът, че успеха против рака е допустима. Много се веселя, когато го виждам, че е здрав.
– Да поговорим за вашата кариера. Като дребен сте предпочел футбола пред тениса. Защо се случи по този начин?
– Може би тъй като темпераментът ми е по-добър за отборни спортове. Когато бях на 13, взех решение да спра с футбола и да се отдам на тениса. Но имах темперамента на Джон Макенроу. Нали го помните? Чупих ракети, наказваха ме. Тогава някогашният ми тим се свърза с мен и аз взех решение да се върна към футбола. И съм благополучен от това решение.
– Швеция е имала велики тенисисти като Бьорн Борг и Стефан Едберг. Не мечтаехте ли да станете техен правоприемник?
– О, несъмнено. Ние постоянно сме имали огромни тенисисти. Когато бях дребен, моят воин беше точно Бьорн Борг. А в това време нямах нито един футболен кумир. Борг беше единствен за мен.
– Следите ли тениса през днешния ден? И България има една огромна звезда в лицето на Григор Димитров.
– Много добре го знам. Изключително грациозен тенисист. Знам, че в последните месеци не е на най-високо равнище. Аз проследявам от близко тениса. Много забавен спорт. И до в този момент ми доставя огромно наслаждение да го играя. За страдание коляното ми и изобщо цялото тяло са сериозна спънка.
– И въпреки всичко като дребен футболист не може да не сте имал някой образец за подражателство?
– Наистина кумир не съм имал. Винаги съм считал, че тимът е най-голямото нещо. И съм желал да бъда екипен играч. Възхищавал съм се, когато виждам по какъв начин един отбор играе като един. Е, несъмнено, няма по какъв начин да кажа, че не съм харесвал Диего Марадона. Ето – него си заслужаваше човек да гледа. Беше толкоз добър, същински феномен.
– Кариерата ви е предходна съвсем единствено в АИК и „ Селтик “. Как се задържахте цели 14 години в шведски тим?
– Аз съм доста предан човек. Бях при започване на 20-те ми години и ме извикаха в олимпийския народен отбор за игрите в Барселона през 1992-ра. Само че ми се случи нещо извънредно – скъсах предна кръстна връзка на коляното. Тази травма повлия трайно върху кариерата ми. Чак на 26-27 години съумях да се наложа в националния тим. И след годините в АИК едвам тогава клубове от чужбина започнаха да ми обръщат внимание. Избрах да отида в „ Селтик “. Останах дълги години в Глагзоу и съм благополучен.
– Вярно ли е, че сте отказал да вземете златен орден, когато АИК стана първенец на Швеция?
– Господи, вие знаете всичко! Впечатляващо! Беше през 1993 година, когато лекувах травмата на коляното. Аз играех в АИК, откогато бях на 13 години. Толкова ми беше мъчително, че трябваше да виждам мачовете в профил. А тъкмо тази шампионска купа бе извънредно значима за АИК. Отборът не бе ставал първенец съвсем 50 години. Любовта ми към АИК е толкоз огромна, че желаех непременно да бъда част от този неповторим триумф. Имах шанс, че шест години по-късно ми се случи да изпия шампионското шампанско с АИК и по-късно да отида в „ Селтик “.
– По това време доста шведски футболисти играеха в британската Висша лига. Не мечтаехте ли за нея, а не за шотландската?
– Имаше няколко клуба от Англия, които се интересуваха от мен. Не от най-най-високото равнище. Това, което ме накара да отида в „ Селтик “, беше Хенрик Ларсон. С него към този момент бяхме съотборници в националния тим. Дълго време разговарях с Хенрих за офертата. И той ме убеди, че си заслужава да избера „ Селтик “. Този тим играе всеки сезон в европейските шампионати – или в Шампионската лига, или за Купата на УЕФА, която беше преди днешната Лига Европа. Затова реших, че тази стъпка ще е най-хубава за мен и кариерата ми в националния тим. От днешна позиция мога да кажа, че не съм бъркал с избора си.
– Помните ли времето, когато Стилиян пристигна в „ Селтик “?
– Разбира се. Джон Барнс беше новият треньор на тима. Клубът стартира да събира нови играчи, а Стилиян беше напълно млад. Още през цялото време всички разбрахме, че един ден той ще бъде суперзвезда. Момчето беше за образец. И се оказа истина – през днешния ден Петров е жива легенда на „ Селтик “.
– С какво ви впечатли?
– Заобичах го от първия миг. Беше необикновено мощен състезател. От тези, които играят от наказателно до наказателно поле. Имаше и нюх за гола, бързо стартира да бележи. Превърна се като барометър за динамичността в играта на „ Селтик “. С годините всички в клуба разбрахме, че преди огромен футболист, Стилиян е превъзходен човек. Обичам да го виждам при всяка опция.
– Кое беше най-силното му качество на терена?
– Начинът, по който четеше играта. И голямата мощност в спринтовете. Малко или доста той има качества за всеки пост. Може да движи играта, може да вкарва голове. Дори когато беше доста млад. Винаги е имал качества да бъде водач и капитан на тима си. Впечатляващо е да се откри подобен футболист.
– Вие сте също легенда и някогашен капитан на „ Селтик “. Как приемате този факт?
– Преди да дойдеш в Шотландия и преди да заиграеш в „ Селтик “, не можеш да схванеш какъв брой популярен клуб е това. Сигурно и аз съм си мислел, че Висшата лига е номер едно. Или че съм можел да отида в някой различен огромен шампионат. Но влезеш ли един път в „ Селтик “, ставаш част от една магия. Пътувал съм доста по света с тима и виждам какъв брой е обичан от почитатели от разнообразни страни. Запалянковци с фланелки на „ Селтик “ има на всички места.
– Бихте ли разказали на българските фенове какво е „ Олд Фърм “, названието на мача „ Селтик “ – „ Рейнджърс “?
– Мач, цялостен със пристрастеност, сила, дори полуда. Той значи толкоз доста както за почитателите, по този начин и за футболистите на терена. Особено във времената преди „ Рейнджърс “ да бъде застигнат от огромните си проблеми, които то връхлетяха в последните години. Това са два тима, които рядко губят точки против други противници в шампионата. „ Олд Фърм “ е един рисково значим мач. Спечелиш ли, взел си огромна преднина пред противника. Невинаги футболът е на най-високо равнище поради нервността, напрежението, атмосферата на този конфликт. Но е необикновено възприятие да си бил част от това шоу.
– Кое е по-хубаво възприятие – да спечелиш купата или да победиш „ Рейнджърс “?
– Титлата постоянно е преди всичко. Тя значи, че си бил най-хубавият през сезона. Но да победиш „ Рейнджърс “ е екстра и доста особено възприятие. Когато си имал привилегията да станеш състезател на „ Селтик “, бързо свикваш с мисълта, че би трябвало да печелиш всеки мач. Но купата е несъмнено номер едно.
– Кои са най-хубавите ви моменти в „ Селтик “?
– Ценя си всички шампионски трофеи. А най-хубавият ни сезон бе, когато спечелихме требъл. Огромно достижение за това време. Това беше първият сезон на Мартин О’Нийл като треньор. Също доста си обичам сезона в Купата на УЕФА през 2003 година, когато стигнахме до финала. Загубихме със златен гол от „ Порто “. Имахме доста запаметяващи се мачове като успеха над „ Ливърпул “ на четвъртфинала на „ Анфийлд “, когато ги елиминирахме. А както е известно „ Анфийлд “ също е доста специфичен стадион.
– Ако бяхте победили „ Порто “ във финала в Севиля, мислите ли, че нямаше да има този мит към Жозе Моуриньо?
– Никога не можеш да знаеш. „ Порто “ го имаше във финала. Но тимът на Моуриньо беше доста мощен и неслучайно завоюва на идната година Шампионската лига. За всички нас от „ Селтик “ краят беше доста печален. Искахме да се запишем в историята на клуба като футболисти, които са спечелили трофей от Европа. За страдание не се случи. „ Порто “ в действителност имаше множеството шанс във финала. И фантазията ни умря.
– Финалът беше огромна полуда. Около стадиона в Севиля имаше 100 000 шотландски почитатели без билети. Чувствахте ли поддръжката?
– Те са най-хубавите почитатели по света. Освен че постоянно поддържат до финален мирис, се държат и доста възпитано. Ясно е, че нямаше по какъв начин всички да влязат на стадиона, само че желаеха да с нас. Гордеем се от тях. Дано и ние да сме ги предиздвикали да се гордеят.
– Какви са вашите усещания от българския футбол?
– Имал съм късмет няколко пъти да играя против България в разнообразни квалификации…
– И постоянно ни биехте.
– Да, по този начин се получаваше. Имахме Хенрик Ларсон и Фреди Люнгберг като огромни звезди. Но в действителност силата на шведския отбор беше отборната работа. Трудно можеха да ни бият. Срещу нас България постоянно е играела отворено, с доста пристрастеност и предпочитание за триумф. Ние обаче бяхме прекомерно солидни. Изпитвам огромен почит към вашия футбол, тъй като той е дал доста огромни играчи.
– Бихте ли споделил някои от тях? Разбира се като се изключи Стилиян.
– Номер едно е Христо Стоичков. Не знам дали той помни, само че аз съм играл против него с АИК. Беше в шампионата за КНК, когато се изправихме против него, Боби Робсън и „ Барселона “. Христо беше суперзвезда. Помня, че игра към 70 минути и ни биха с 3:1.
– Вярвал ли сте, че дребният край на Мондиал 94 ще е сред България и Швеция?
– Помня доста добре мача. Беше особено за шведския футбол, тъй като третото място е в действителност огромен триумф. Направихме доста добър шампионат. Хенрик игра тогава, само че за мен беше прекомерно рано. В дребния край Швеция беше прекомерно мощна и мощна за България. Сигурен съм, че както ние се гордеем с представянето си, по този начин е и при вас. Супер беше Швеция и България да са надлежно трети и четвърти в света.
– Ние сме дребни, само че за какво Швеция не може да стигне до край? Тогава сякаш имахте най-хубав късмет.
– Вижте последното международно състезание. Златан Ибрахимович се отхвърли и нямахме огромна звезда. Но за сметка на това играхме като тим и стигнахме до четвъртфинала. Това несъмнено е триумф. Липсваше ни задоволително мощност в офанзивата. Наистина нямам доверие, че в скоро време Швеция ще има късмет да повтори представянето си от 1994 година. Четвъртфиналът е максимумът.
– Преди международното Златан сподели, че желае да се върне в тима. Но му беше отказано. Мислите ли, че с него Швеция щеше да се показа по-добре?
– Труден въпрос. Като футболист – несъмнено щеше да помогне. Може да е минал най-хубавите си години, само че още е състезател от международна класа. Но имайте поради, че думата е единствено на треньора. Той има право и би трябвало да реши. Отборът се построи и класира за международното без Златан. Честно е всички тези, които са го постигнали, да отидат на мондиал. Затова мисля, че отсъствието на Златан беше вярно решение на треньорския щаб.
– Разказвал ли ви е в съблекалнята Ибрахимович по какъв начин вкарва толкоз невероятни голове? Как изобщо взема решение да стреля от такива невъзможни места?
– Ще ви опиша нещо. Бях капитан на тима, когато повикаха Златан. Беше напълно млад. Не съм очаквал, че ще стане същински супермен във футбола. Още на първата подготовка, може би е бил на 19 години, ме изрита грубо. Побеснях. Изкрещях му: „ Златан, не смей да го повториш! “ Замълча, само че стисна зъби. През годините той в действителност се трансформира в суперзвезда. Признавам си, че ме изненада развиването му. Златан има всичко. Огромна мощност, фантастична техника. А по отношение на това по какъв начин вкарва головете? Попитайте го.
– Не мислите ли, че остана в сянката на Кристиано Роналдо и Лионел Меси? А завоюва толкоз доста.
– Той сподели, че където и да отиде, съвсем постоянно става първенец. За страдание игра в ерата на Роналдо и Меси, които съгласно мен са двамата най-велики в цялата история на футбола. И заради това за Златан се оказа мъчно да изгрее над тях.
– И финален въпрос – започнахте треньорска кариера, само че я спряхте. Защо?
– Четири години бях помощник-треньор в „ Селтик “. След това за един сезон отидох в „ Болтън “. После взех решение да се върна в родината си. Но е мъчно да правиш футбол в Швеция в този миг. Няма задоволително пари в клубовете. Затова взех решение да си взема отмора. Не съм спрял да обичам футбола. Следя всичко. И в случай че се появи забавно предложение, ще го приема.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ