Що се отнася до странни, креативни и понякога направо нелепи

Що се отнася до странни, изобретателни и от време на време напряко нелепи оръжия по време на Втората международна война, британците са първенци, водени от войска от „ луди учени “. И може би най-лудият от всички английски учени по това време е Барнс Уолис. Може да знаете Уолис като индивида, който изобретява фамозната подскачаща бомба, наречена Ъпкийп, която се употребява за разрушение на противников язовирни стени.

Барнс Уолис

Идеята както за неговите земетръсни бомби, по този начин и за подскачащите бомби, е сходна, защото и двете употребяват среда, доста по-плътна от въздуха, с цел да предадат своята избухлива мощ. През Втората международна война стандартните бомби са проектирани по метод, който максимизира количеството експлозив, което могат да съдържат, нормално като се прави корпуса на бомбата допустимо най-тънък. Този тип бомба е извънредно ефикасен, когато се употребява против цели като заводи, железопътни гари и къщи.

Те обаче са доста по-малко ефикасни против по-твърди цели като немски бункери, защото тънките им стени оферират малко проникваща мощ. След като гръмнат на покрива на бункера, който може да има дебелина на стоманобетона над 5 метра, получената детонация няма съвсем никакъв унищожителен резултат.

За да се унищожи дадена структура, нормално ударната вълна свършва по-голямата част от работата, а не топлината и отломките. За страдание (или за благополучие, според от коя страна сте), ударната вълна се предава относително неефективно по въздуха. Разбирайки това, Уолис измисля идеята бомба, която предава своята избухлива мощ през земята, а не през въздуха – безусловно земетръсна бомба. Първоначално той предлага концепцията през 1941 година: 10-тонна бомба, която съзнателно ще пропусне задачата и ще се зарови надълбоко в земята до нея, преди да избухне след малко забавяне.

Получената ударна вълна от детонацията – която е голяма – ще се придвижи през почвата към основите на задачата, разклащайки я, до момента в който не бъде унищожена. Друг сюжет, който бомбата може да аргументи, е да направи подземна празнина, в която задачата по-късно ще „ падне “, което още веднъж ще унищожи нейните основи.

Изненадващо, задачата може да наподобява в релативно положително положение, откакто е била унищожена от бомбата, само че нейната работа е надалеч по-ефективна, в сравнение с би изглеждало в началото. Цел, ударена от детонация, може да бъде поправена, защото повредите постоянно са лимитирани до външните зони. Целта, наранена от земетръсната бомба, обаче има ударени основи, които не могат да бъдат толкоз елементарно ремонтирани.

Тъй като през 1941 година няма аероплан, кадърен да носи такава бомба, концепцията е отсрочена, само че с появяването на Ланкастър през 1942 година земетръсната бомба към този момент е осъществима. Уолис основава нова 6-тонна версия с дължина 6,4 метра.

Вътре голямата бомба е цялостна с торпекс – примес, която е освен 50% по-мощна от тротила, само че предлага и фантастична мощ за изтласкване с помощта на по-дългия си избухлив подтик, реализиран посредством прибавяне на алуминиев прахуляк.

За да проникне надълбоко в земята, бомбата би трябвало да бъде необикновено здрава и да доближава извънредно високи скорости по време на спускането си. Аеродинамичния дизайн позволява на тежката бомба съвсем да доближи скоростта на звука по време на рухването си, а укрепената, мощно опъната стоманена обвивка й оказва помощ да оцелее след последващия удар със земята. Дълга опашка, покрита с ъглови перки, поддържа бомбата постоянна по пътя към задачата.

Тя е пусната от бомбардировач Ланкастър (единственият аероплан до американския B-29, който е кадърен да носи бомбата) на 5,5 километра, с цел да й даде задоволително време да доближи скорост от 750 благи в час. Талбой (на снимката) е оборудван с голям брой предпазители, които подсигуряват детонацията му от 30 секунди до 30 минути след удара. Експлозията оставя кратер с дълбочина 24 метра и широчина 30 метра.

За разлика от множеството други по-прости оръжия, направени от съдружниците по време на войната, рисковата цел на Талбой значи, че той изисква също толкоз рисково и скъпо инженерство. На екипажите на бомбардировачи е казано да приберат бомбите у дома, в случай че не бъдат употребявани, вместо да ги пускат по пътя назад към базата.

Те са употребявани за първи път против влаковия тунел Сомюр през юни 1944 година Бомбите проникват на 18 метра в почвата, преди да експлодират и изцяло да блокират тунела.

Скоро по-късно още бомби талбой са пуснати покрай бункера Еперлек (на снимката) във Франция – голямо оборудване, което е съвсем в края на строителството си. Най-близката бомба пада на 50 метра, само че въпреки всичко нанася толкоз огромни вреди на структурата (която беше погълнала големи количества ресурси), че градежът стопира и постройката е изоставена.

Въпреки че са проектирани като земетръсни бомби, талбой се оказват впечатляващо способни да обхванат и в стоманобетон. Използването им продължава през цялата война, като те непрекъснато унищожаваха всичко към себе си.

С триумфа на бомбите, Барнс Уолис основава още по-голяма и още по-луда версия: Гранд слам от 9979 кг, с приятния прякор „ Десетте тона “. Могъщият Ланкастър още веднъж придвижва новата бомба, въпреки и мощно модифицирана. По време на полета тежестта на оръжието предизвиква видимо усложнение за крилата на самолета и откакто Ланкастър хвърля бомбата, бързо може да се издигне с 60 – 90 метра.

Въпреки че Грандс слам могат да бъдат употребявани като земетресетелни бомби, те са проектирани по-скоро да удрят бетон. За задачата тези бомби съдържат 5 тона торпекс и работейки по същия метод като талбой, по време на Втората международна война не е издигнато безусловно нищо, което би могло да има дори малък шанс да оцелее след тяхна офанзива. Но до края на войната са пуснати единствено 41 от тях.