Що се отнася до държави с дълга и богата история

Що се отнася до страни с дълга и богата история в областта на галактическите полети, Англия не е в най-предните редици на този лист. Въпреки това британците са трети подред в стартиране на спътник в орбита. За жал обаче американците го смъкват инцидентно единствено няколко месеца по-късно…

Ariel-1 в Лондонския музей на науката

Въпросният спътник е Ariel-1, който е основан при взаимна работа сред Съединени американски щати и Англия – британците измислят и основават системите на спътника, а НАСА го изстрелва в орбита с нейната ракета Thor-Delta.

Изстрелването на Thor-Delta с Ariel-1 на борда, 26 април 1962

Великобританските учени в началото оферират концепцията за Ariel-1 на НАСА през 1959 откакто НАСА към този момент има услугата да изстрелва спътниците и изобщо научното съоръжение на други страни. Благодарение на околните връзки сред двете страни, детайлите към цялата интервенция се уреждат бързо и елементарно и по този начин още на идната година учени от Острова към този момент получават позволение да работят по основаване на нужните принадлежности и инсталация, до момента в който екип от Щатите работи върху спътника, в който ще се слагат тези неща.

Според НАСА инструментите на бордна на Ariel-1 имат за цел да подкрепят „ развиването на познанията ни за йоносферата “ и нейната връзка със Слънцето. По-точно, учените се чудят по какъв начин тъкмо йоносферата, част от атмосферата на Земята, основава частици, заредени с радиация от слънцето.

За да си свърши работата, Ariel-1 има магнетофон, който да записва данни на лента (на касетките с ленти от едно време могат да се записват и друга информация с изключение на музика). Той има още и устройство, с което мери слънчевата радиация и няколко инструмента, с които се наблюдава по какъв начин другите частици в йоносферата реагират и се трансформират в отговор на външни тласъци и феномени от космоса, най-много от Слънцето.

На 9 юли 1962 година, единствено няколко седмици след изстрелването на Ariel-1 в орбита, спътникът към този момент стартира да предава информация за по този начин любопитната йоносфера назад към Земята. Британските учените обаче със сериозна изненада откриват, че равнищата на радиация, които машината им дава, са освен ненадейно, само че и необикновено високи. Първоначално вземат решение, че инструментите на спътника им просто дават неверни доклади или не работят.

Излиза обаче, че както Ariel-1 си обикаля към света, армията на Съединени американски щати взема решение да детонира пробната си нуклеарна бомба Starfish-Prime (1,4 мегатона) в горната част на атмосферата, както следва по плана Fish Bowl. За бомбата и живописния й резултат можете да прочетете в текста ни Радиоактивната заря над Хонолулу.

Telstar

Telstar в действителност не е в орбита по време на детонацията, а е изстрелян ден след детонацията на Starfish-Prime. Лекото закъснение обаче не е задоволително да избегне радиацията, за която са нужни години, с цел да се разсее и която е мощно непредвидена от основателите на спътника. Резултатът е вреди по системите и прекъсването на няколко транзистора на командната система, поради което тя стопира да работа едвам месеци след стартирането й.

Радиационен пояс на Ван Алън

Каква обаче е повода за взривяването на Starfish-Prime? Според Джеймс Флеминг, професор по история, който е разглеждал в детайли разкрити документи по отношение на случая, армията на Съединени американски щати са работили дружно с учения Джеймс Ван Алън, с цел да видят дали нуклеарни гърмежи могат да повлияят на към този момент съществуващия пояс радиация към Земята. Ван Алън очевидно стартира да работи с армията по взривяването на бомби в тези пръстени още същия ден, в който ги открива – през днешния ден те са известни като Радиационен пояс на Ван Алън.

По този въпрос Флеминг отбелязва: „ Това е първият случай, който откривам, в който някой открива нещо и неотложно по-късно взема решение да го взриви. “

…

Някъде по същото време, когато Съединени американски щати възнамеряват изстрелването на нуклеарните бомби в орбита, английските учени вършат сходни, само че доста по-кротки (но въпреки всичко подобни), опити като закачат гранати на ракети, с цел да организират проби на атмосферното налягане. Което някак си ни накланя на мисълта, че в случай че учените имат избор дали да взривят нещо, то то ще бъде взривено.