Шедьоврите се раждат от стремежа да се изразят нравствени идеали,

„ Шедьоврите се раждат от устрема да се изразят нравствени идеали ”, написа Андрей Тарковски, едно от най-ярките имена освен в съветската, само че и в международната кинематография. „ Уловеното време ” е неговата изповед - роман за живота му в изкуството, за „ Иваново детство ”, „ Андрей Рубльов ”, „ Соларис ”, „ Сталкер ”, „ Носталгия ”, „ Жертвоприношение ”, трансформирали се от дълго време в неделима част от международната просвета. 

По думите на Тарковски всички ние живеем във утопичен свят, който сами сътворяваме: „ Затова сме подвластни от неговите дефекти, а бихме могли да подвластен и от неговите достолепия. ” 

Време за хващане, време от Тарковски.

Ставрогин:...В апокалипсиса ангелът се кълне, че времето към този момент няма да съществува.
Кирилов: Зная. Там това е доста вярно; ясно и тъкмо. Когато целият човек реализира щастието, времето няма да съществува към този момент, тъй като не е нужно. Много вярна мисъл.
Ставрогин: Но къде ще го скрият?
Кирилов: Никъде няма да го скрият. Времето не е предмет, а концепция. Ще угасне в мозъка.

„ Бесове ”, Достоевски, Ф. М.

Времето е изискване за съществуването на нашето „ Аз ". Нашата хранителна атмосфера, която се унищожава, когато стане ненужна заради разкъсването на връзките на личността с изискванията на нейното битие. Когато пристигна гибелта. Същото е със гибелта на самостоятелното време - тогава съществуването на индивида става недостъпно за възприятията на останалите живи. Мъртъв е за близките.

Времето е належащо на индивида, с цел да може той да се осъществя, да се реализира като персона. Но нямам поради линейното време, което разрешава да създадем нещо, да правим някаква постъпка. Постъпката е резултат, а аз в този момент обмислям за повода, която нравствено оплодотворява индивида.

Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е положение. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа.

Времето и паметта са взаимно свързани, те са като двете страни на еднакъв орден. Съвършено явно е, че и паметта не съществува отвън времето. А паметта е прекомерно комплицирано разбиране и не е задоволително да изброим нейните признаци, с цел да определим сумата от усещания, с които тя ни влияе. Паметта е духовно разбиране! Достатъчно е да вземем за пример някой да опише детските си усещания и може да сме сигурни, че ще разполагаме с материал, от който може да си създадем най-пълно усещане за индивида. Докато човек, лишен от памет, е в плен на илюзорно битие, изпаднал е от времето, той не може да улови своята лична връзка с външния свят, т.е. жертван е на безумство.

Човекът като нравствено създание е талантлив с памет, която посява в него чувството, че е неудовлетворен. Тя ни прави уязвими и способни да страдаме.

Когато изкуствоведите или критиците изследват времето такова, каквото е показано в литературата, в музиката или в живописта, те ни изясняват по какъв начин то може да бъде закрепено. Например, когато изследват творбите на Джойс или на Пруст, те преглеждат естетичната механика на съществуващите в тях ретроспекции, личността, която си спомня и фиксира личния опит. Те изследват тези справедливи форми, с които се фиксира времето в изкуството, само че мен ме интересуват вътрешните, иманентно присъщите на времето качества.

Времето, в което човек съществува, му разрешава да се осъзнае като създание нравствено, стремящо се към истината. Макар че това е по едно и също време и сладостен, и горчив подарък, с който човек разполага. Животът е единствено срокът, избран за индивида, през който той може и е задължен да образува духа си по този начин, както самичък го схваща. Целите на човешкото битие. Но твърдите рамки, в които е пъхнат животът, показват още по-категорично нашата отговорност за нас и за другите. Съвестта на индивида зависи от времето, тя съществува с помощта на него.

Казват, времето е необратимо. Това е правилно единствено дотолкоз, доколкото, както споделят, не можеш да върнеш предишното. Но в действителност какво е „ предишното ”? Това, което към този момент е отминало? Но какво значи „ отминало ”, в случай че за всеки таман в предишното е непреходната действителност на сегашното, на всеки протичащ в този момент момент? В избран смисъл предишното е доста по-реално или във всеки случай е по-стабилно, по-устойчиво от сегашното. То се изплъзва и отминава като пясък през пръстите и дефинира материалната си тежест единствено в спомените за него. Противоположно на надписа на пръстена на Соломон, който, както се знае, гласи: „ Всичко отминава ”, аз желая да подчертая, че в етичен смисъл времето е обратимо. Времето не може безследно да изчезне, тъй като то е единствено субективна духовна категория. Времето, което претърпяваме, се утаява в душите ни с опита, който се разполага във времето.

Из: „ Уловеното време ” на Андрей Тарковски, Изд. Колибри
Снимка: klin-demianovo.ru