Животът ни не е Игра на калмари СНИМКИ
Сериалът " Игра на калмари " по " Нетфликс " показва тежко задлъжнели герои, които се състезават в поредност от детски игри. Победителите получават голяма парична премия, до момента в който изгубилите ги чака гибел.
Това е най-новата продукция от относително новия род Battle Royale ( " Кралска борба " ), кръстен на романа Battle Royale от 1999 година на японския създател Кушун Таками. Този вид сюжети наблюдават група от хора, които са изправени в смъртоносна борба един против различен, най-после на която оцелява единствено един, разяснява в уеб страницата iai.tv Ребека Роуч, старши преподавател по философия в Университета на Лондон.
Гледайки " Игра на калмари " е доста евентуално да си помислим: " Слава Богу, че животът в действителност не е подобен ".
О, не почакайте – в действителност е тъкмо подобен.
Създателят на " Игра на калмари " Хуанг Донг Хюк упорства, че историята на творбата му отразява действителния живот.
" Исках да напиша история, която е притча или легенда за актуалното капиталистическо общество. Нещо, което изобразява рисковата конкуренция в живота ", съобщи той в изявление.
Този мироглед за живота като " рискова конкуренция " се корени в оскъдността: Хуанг, сходно на героите си в " Игра на калмари ", е имал проблеми с задължения.
Когато ресурсите са нищожни, ние се борим между тях за тях, постоянно с гняв, която не наподобява да е оправдана поради цената на самите запаси. Но има и втори метод за реагиране в обстановки на дефицит: да се запитаме първоначално дали толкоз доста желаем въпросния нищожен запас. Вместо безсмислено да се състезаваме за нещо, което усещаме, че желаем, можем да изберем да напуснем надпреварата напълно.
Помислете за паническото пазаруване на всичко - от тоалетна хартия до бензин, през последните осемнадесет месеца. Хората купуваха, даже когато не се нуждаеха от тези неща: малко хора в действителност имат нужда от десетки ролки тоалетна хартия вкупом и никой не би трябвало да се реди с часове на опашка, с цел да купи бензин, в случай че към момента има задоволително количество в резервоара си, написа Club Z.
Малко хора обаче могат да си разрешат лукса да се спрат и да се запитат дали се нуждаят от тоалетна хартия или бензин, когато те са в дефицит. Вместо това мнозина избират да се борят за въпросния запас на момента и едвам по-късно да се тревожат за това дали изобщо ще се нуждаят от него.
Паническото пазаруване може да се случва рядко, само че капитализмът процъфтява посредством оскъдността. Убеждението на хората, че не разполагат с задоволително неща, ги кара да харчат. Тези, които са удовлетворени от това, с което разполагат, са неприятни за стопанската система.
Макар че може да е изкушаващо да мислим, че тази недомислена конкуренция за от ден на ден и повече неща е методът, по който животът би трябвало да тече, сходно разбиране се основава на неправилно схващане за това какво ни направи щастливи.
Точно както паническите купувачи възприеха отношението " колкото повече, толкоз по-добре " по отношение на тоалетната хартия ( " Ако две ролки са потребни, тогава 48 ролки би трябвало да са още по-полезни, нали? " ) – по този начин и играчите в " Игра на калмари " възприемат отношението " колкото повече, толкоз по-добре " към парите.
Първоначалната им мотивация е разбираема: те желаят да се освободят от задълженията си. Но паричната премия, за която се състезават, е повече, в сравнение с в миналото биха имали потребност, с цел да ги изплатят (почти 30 милиона паунда).
Интересното е, че ние не одобряваме модела " колкото повече, толкоз по-добре " за неща като медикаменти или храна. Знаем, че въпреки да е добре да имаме медикаменти или храна, когато сме заболели или гладни, приемането на лекарства или храненето, откакто сме се възстановили или когато сме сити, може да докара до проблеми.
Изследванията за връзката сред парите и щастието демонстрират, че би трябвало да гледаме на парите по подобен метод. Според Дан Гилбърт, психолог от Харвард и създател на " Stumbling on Happiness ", " един път откакто удовлетворите главните човешки потребности, множеството пари не водят до повече благополучие ". Не единствено че е ненужно да си богат, това даже не те прави благополучен.
Защо толкоз се заблуждаваме по отношение на цената на парите? Една от аргументите е, че те са свързани със обществения статус по метод, по който медикаментите и храната не са. Социалният статус е условен: повишението или понижаването му се случва само при параленост с други хора.
Ние се интересуваме от парите не просто с цел да задоволим нашите " съществени човешки потребности ", а и с цел да реализираме паритет или да надминем хората, с които обичаме да се съпоставяме. Когато ние печелим, другите губят - и назад. Това кара журналиста и сатирик Х. Л. Менкен през 1916 година да дефинира благосъстоянието като " приход, който е с най-малко 100 $ повече на година от прихода на брачна половинка на сестрата на брачната половинка ти ".
Надпреварата за пари като сурогат на обществения статус е игра без спечелили: с издигането на обществения статус, групата от хора, с които се съпоставяме, също се трансформира, което измества референтната ни рамка и подсигурява, че в никакъв случай няма да се усещаме задоволени. Подобно на героите в " Игра на калмари ", бихме се чувствали по-добре, в случай че изобщо не участваме в надпреварата. Възможно ли е да го напуснем?
Възможно е, само че с цел да го създадем, би трябвало да разберем какво се е объркало. Капитализмът ни продаде подготвена, универсална идея за положителния живот.
За да бъдем щастливи жители на индустриализирания свят, би трябвало да имаме добра кариера, да отгледаме няколко (но не прекалено много на брой) деца, да имаме най-новия iPhone, да живеем в дом, който е най-малко толкоз прекрасен, колкото този на нашите сътрудници, да прекарваме празниците по метод, който да прилича живота от фотосите на нашите другари в Instagram и несъмнено - да печелим задоволително пари, с цел да финансираме всички тези неща.
Много елементарно е да повярваме, че това е животът и че би трябвало да го преследваме категорично.
Вече загатнах една причина за това разбиране: оскъдността. Най-добрите работни места, домове, празници и така нататък са сложни за намиране. С всичките тези изключителни часове, които прекарваме на работа, с цел да подсигуряваме, че няма да ни се изплъзне този живот, не ни остава доста време или сила да размишляваме дали в действителност желаеме нещата, за които работим толкоз интензивно, и дали те в действителност ще ни създадат щастливи. В края на краищата, до момента в който размишляваме, нашият сътрудник може да се промъкне около нас в конкуренцията за покачване.
Друга причина е, че е доста мъчно да изхвърлим готовия образец за благополучие и да си изградим личен модел. Да се надигнем пред обстоятелството, че някои аспекти от живота ни – в които може да сме хвърлили доста сила през годините – може и да не са подобаващи за нас. Никой от нас не желае да открие, че на вятъра е въртял педали по неверен път, без значение дали става въпрос за кариера, взаимоотношения или каквото и да било.
И даже да отхвърлим готовия образец за благополучие, с какво да го сменяем? Много от нас не знаят какво тъкмо желаят. Когато са запитани какъв желаят да бъде живота им, в случай че всичко бе допустимо, мнозина изброяват пречките пред постигането му.
Вместо това, в случай че попитате дете по какъв начин би желало да живее, в случай че всичко бе допустимо, 30 минути по-късно към момента ще слушате обстоен отговор на въпроса. Някъде сред детството и зрелостта ние губим способността да мечтаем огромно - по този начин или другояче, всичко лишава толкоз доста старания, нали?
Да мечтаеш за съвършения си живот е като да отидеш на ресторант и да предоставиш на основния готвач рецепта, която самичък си измислил. След като сме се изкачвали по кариерната стълбица цяла седмица, ние сме прекомерно изтощени за това. Далеч по-лесно е да седнем, да прочетем менюто и да поръчаме нещо, което някой различен си е направил труда да измисли.
Истината е, че плащаме сериозна цена за възприятието на покой, което ни спохожда, когато се предоверяваме в нечия друга идея за положителния живот. Тази версия на живота - в която консумираме до безкрайност, надпреварваме се с сътрудници и категорично ценим парите и това, което могат да ни донесат - тя не е основана в името на нашето богатство.
Истинските врагове на " Игра на калмари " не са участниците в игрите, а тези, които са основали конкуренцията. Ще стартираме да си връщаме контрола тогава, когато решим да напуснем играта и стартираме да си задаваме въпроси за модела на благополучие, който нашата просвета постанова.
Добрата вест е, че това е гратис.
Това е най-новата продукция от относително новия род Battle Royale ( " Кралска борба " ), кръстен на романа Battle Royale от 1999 година на японския създател Кушун Таками. Този вид сюжети наблюдават група от хора, които са изправени в смъртоносна борба един против различен, най-после на която оцелява единствено един, разяснява в уеб страницата iai.tv Ребека Роуч, старши преподавател по философия в Университета на Лондон.
Гледайки " Игра на калмари " е доста евентуално да си помислим: " Слава Богу, че животът в действителност не е подобен ".
О, не почакайте – в действителност е тъкмо подобен.
Създателят на " Игра на калмари " Хуанг Донг Хюк упорства, че историята на творбата му отразява действителния живот.
" Исках да напиша история, която е притча или легенда за актуалното капиталистическо общество. Нещо, което изобразява рисковата конкуренция в живота ", съобщи той в изявление.
Този мироглед за живота като " рискова конкуренция " се корени в оскъдността: Хуанг, сходно на героите си в " Игра на калмари ", е имал проблеми с задължения.
Когато ресурсите са нищожни, ние се борим между тях за тях, постоянно с гняв, която не наподобява да е оправдана поради цената на самите запаси. Но има и втори метод за реагиране в обстановки на дефицит: да се запитаме първоначално дали толкоз доста желаем въпросния нищожен запас. Вместо безсмислено да се състезаваме за нещо, което усещаме, че желаем, можем да изберем да напуснем надпреварата напълно.
Помислете за паническото пазаруване на всичко - от тоалетна хартия до бензин, през последните осемнадесет месеца. Хората купуваха, даже когато не се нуждаеха от тези неща: малко хора в действителност имат нужда от десетки ролки тоалетна хартия вкупом и никой не би трябвало да се реди с часове на опашка, с цел да купи бензин, в случай че към момента има задоволително количество в резервоара си, написа Club Z.
Малко хора обаче могат да си разрешат лукса да се спрат и да се запитат дали се нуждаят от тоалетна хартия или бензин, когато те са в дефицит. Вместо това мнозина избират да се борят за въпросния запас на момента и едвам по-късно да се тревожат за това дали изобщо ще се нуждаят от него.
Паническото пазаруване може да се случва рядко, само че капитализмът процъфтява посредством оскъдността. Убеждението на хората, че не разполагат с задоволително неща, ги кара да харчат. Тези, които са удовлетворени от това, с което разполагат, са неприятни за стопанската система.
Макар че може да е изкушаващо да мислим, че тази недомислена конкуренция за от ден на ден и повече неща е методът, по който животът би трябвало да тече, сходно разбиране се основава на неправилно схващане за това какво ни направи щастливи.
Точно както паническите купувачи възприеха отношението " колкото повече, толкоз по-добре " по отношение на тоалетната хартия ( " Ако две ролки са потребни, тогава 48 ролки би трябвало да са още по-полезни, нали? " ) – по този начин и играчите в " Игра на калмари " възприемат отношението " колкото повече, толкоз по-добре " към парите.
Първоначалната им мотивация е разбираема: те желаят да се освободят от задълженията си. Но паричната премия, за която се състезават, е повече, в сравнение с в миналото биха имали потребност, с цел да ги изплатят (почти 30 милиона паунда).
Интересното е, че ние не одобряваме модела " колкото повече, толкоз по-добре " за неща като медикаменти или храна. Знаем, че въпреки да е добре да имаме медикаменти или храна, когато сме заболели или гладни, приемането на лекарства или храненето, откакто сме се възстановили или когато сме сити, може да докара до проблеми.
Изследванията за връзката сред парите и щастието демонстрират, че би трябвало да гледаме на парите по подобен метод. Според Дан Гилбърт, психолог от Харвард и създател на " Stumbling on Happiness ", " един път откакто удовлетворите главните човешки потребности, множеството пари не водят до повече благополучие ". Не единствено че е ненужно да си богат, това даже не те прави благополучен.
Защо толкоз се заблуждаваме по отношение на цената на парите? Една от аргументите е, че те са свързани със обществения статус по метод, по който медикаментите и храната не са. Социалният статус е условен: повишението или понижаването му се случва само при параленост с други хора.
Ние се интересуваме от парите не просто с цел да задоволим нашите " съществени човешки потребности ", а и с цел да реализираме паритет или да надминем хората, с които обичаме да се съпоставяме. Когато ние печелим, другите губят - и назад. Това кара журналиста и сатирик Х. Л. Менкен през 1916 година да дефинира благосъстоянието като " приход, който е с най-малко 100 $ повече на година от прихода на брачна половинка на сестрата на брачната половинка ти ".
Надпреварата за пари като сурогат на обществения статус е игра без спечелили: с издигането на обществения статус, групата от хора, с които се съпоставяме, също се трансформира, което измества референтната ни рамка и подсигурява, че в никакъв случай няма да се усещаме задоволени. Подобно на героите в " Игра на калмари ", бихме се чувствали по-добре, в случай че изобщо не участваме в надпреварата. Възможно ли е да го напуснем?
Възможно е, само че с цел да го създадем, би трябвало да разберем какво се е объркало. Капитализмът ни продаде подготвена, универсална идея за положителния живот.
За да бъдем щастливи жители на индустриализирания свят, би трябвало да имаме добра кариера, да отгледаме няколко (но не прекалено много на брой) деца, да имаме най-новия iPhone, да живеем в дом, който е най-малко толкоз прекрасен, колкото този на нашите сътрудници, да прекарваме празниците по метод, който да прилича живота от фотосите на нашите другари в Instagram и несъмнено - да печелим задоволително пари, с цел да финансираме всички тези неща.
Много елементарно е да повярваме, че това е животът и че би трябвало да го преследваме категорично.
Вече загатнах една причина за това разбиране: оскъдността. Най-добрите работни места, домове, празници и така нататък са сложни за намиране. С всичките тези изключителни часове, които прекарваме на работа, с цел да подсигуряваме, че няма да ни се изплъзне този живот, не ни остава доста време или сила да размишляваме дали в действителност желаеме нещата, за които работим толкоз интензивно, и дали те в действителност ще ни създадат щастливи. В края на краищата, до момента в който размишляваме, нашият сътрудник може да се промъкне около нас в конкуренцията за покачване.
Друга причина е, че е доста мъчно да изхвърлим готовия образец за благополучие и да си изградим личен модел. Да се надигнем пред обстоятелството, че някои аспекти от живота ни – в които може да сме хвърлили доста сила през годините – може и да не са подобаващи за нас. Никой от нас не желае да открие, че на вятъра е въртял педали по неверен път, без значение дали става въпрос за кариера, взаимоотношения или каквото и да било.
И даже да отхвърлим готовия образец за благополучие, с какво да го сменяем? Много от нас не знаят какво тъкмо желаят. Когато са запитани какъв желаят да бъде живота им, в случай че всичко бе допустимо, мнозина изброяват пречките пред постигането му.
Вместо това, в случай че попитате дете по какъв начин би желало да живее, в случай че всичко бе допустимо, 30 минути по-късно към момента ще слушате обстоен отговор на въпроса. Някъде сред детството и зрелостта ние губим способността да мечтаем огромно - по този начин или другояче, всичко лишава толкоз доста старания, нали?
Да мечтаеш за съвършения си живот е като да отидеш на ресторант и да предоставиш на основния готвач рецепта, която самичък си измислил. След като сме се изкачвали по кариерната стълбица цяла седмица, ние сме прекомерно изтощени за това. Далеч по-лесно е да седнем, да прочетем менюто и да поръчаме нещо, което някой различен си е направил труда да измисли.
Истината е, че плащаме сериозна цена за възприятието на покой, което ни спохожда, когато се предоверяваме в нечия друга идея за положителния живот. Тази версия на живота - в която консумираме до безкрайност, надпреварваме се с сътрудници и категорично ценим парите и това, което могат да ни донесат - тя не е основана в името на нашето богатство.
Истинските врагове на " Игра на калмари " не са участниците в игрите, а тези, които са основали конкуренцията. Ще стартираме да си връщаме контрола тогава, когато решим да напуснем играта и стартираме да си задаваме въпроси за модела на благополучие, който нашата просвета постанова.
Добрата вест е, че това е гратис.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ