Сергей Лебедев е роден в Москва през 1981 г. Няколко

Сергей Лебедев е роден в Москва през 1981 година Няколко години се занимава с геоложки експедиции в Северна Русия и Централна Азия. Писането го притегля много съществено и стартира да се занимава с лирика, писане на есета и журнализъм. Първата му книга „ Забрава “ е преведена на доста езици, а той самият се стреми да остане в Русия до последно и да споделя за живота в Москва. Интересен факт е, че през 2016 година написа „ Няма място за развлечение в днешна Москва “ и имайки поради, че е писано преди повече от 7 години, мнозина не престават да настояват, че обстановката не се е трансформирала, а върви към по-лошо. Ето какво споделя създателят за една малко по-стара Москва.

Москва се изпразва. Приятелите, старите пламъци, всички изчезват. Има една странна светлина от някои познати прозорци. Самият град, територия на мемоари, принадлежи на предходната ера, стискайки тези, които останаха.

Разхождайки се по улиците на съветската столица през днешния ден, тези от нас, които са родени през 70-те и 80-те години, схващат, че са деца на страна, която към този момент не съществува. Дойдохме в 90-те, когато съществуването на Русия пристигна свободно, без условия, като подарък от историята. Бяхме капризни от ориста, чувствахме, че е задоволително да се показваме и да бъдем общество – размахвахме флагчета през 2011 година на митингите, когато изборите още веднъж бяха нагласени, само че открихме, че флагчетата са безсилни пред алената линия – тази институционална форма на взаимност и народна власт.

Започнахме няколко политически партии, включихме се в редиците на няколко работен съюза и обществени организации. Оказа се, че това е изцяло задоволително, с цел да се промени атмосферата, само че ненадейно нашето потомство можеше единствено да гледа, историята затвори вратите си за нас.

Днес ще кажете, че историята към този момент не е в предишното, а се разхожда във всяка стъпка, която вършим. Продължаваме да вършим неуместните паралели сред 20-те и 30-те години на предишния век. Дебатираме до кое десетилетие сме по-близо – терорът на Ленин или този на Сталин – приказваме за актуалната обстановка.

Има облици на живот в Москва, които припомнят за ранното време.

„ Затворените запечатани домове, които остават в тишина, ръката, която не желае да натисне ключа, светлината, която ни тормози и изтезава. “

Тези редове са написани от вуйна ми Татяна Лебедева, няколко години, преди да почине от апетит по време на блокадата на Ленинград. Нейното тяло е заровено в всеобщ гроб в едно от градските гробища. Нейният апартамент е обран, а движимостите ѝ от дълго време са изчезнали, крадците оставят единствено една тънка дребна тетрадка със стихове, която фамилен другар пази до последно.

„ Този дом е запечатан в тишина сега… “ Поемата е отдадена за изпращането на обичания, само че времето, което се отразява върху езика, изисква използването на запечатан. Леля ми Татяна е употребила тъкмо тази дума, тъй като в същия месец идва руската Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), която запечатва жилището и я арестува, изкарвайки я на стълбището, тя вижда восъчни печати по другите жилища, това е маркировката за извеждането на цивилни.

През 90-те години, когато прочетох тези редове, аз бях влюбен в себе си, само че когато очите ми минаха през тези редове, усетих нещо доста познато. 15 години по-късно е явно, че този дом не е запечатан в тишина.

Първото нещо, което губи своя глас, това е насладата. Плуваме по течението на новините. В началото е плашещо, няма значение дали става въпрос за някъде по света или за следващото запечатване на офиси на деятели, следящи човешките права или за стотиците непозволени арести. Изпитваш яд, паника, боязън.

Не би трябвало доста време, с цел да може тези страсти да преминат. Свиква се с тях. Въпреки това се усеща, че към този момент няма място за наслада в днешна Москва. Не може да я има за трезвомислещите хора, които макар непрекъснато свиващото се благосъстояние, остават леко трансформирани от предходния живот и потъват в безсилие в тъмните кавказки коридори.

След това изчезват приятелите. През 1998 година приключих гимназията и доста съществено обмислях концепцията да се запиша в армията. Моят остарял другар, който към този момент беше служил в специфичните сили, донесе копие на книгата на Светлана Алексеевич – „ Цинковите момчета: Съветските гласове от афганистанската война “. Даде ми книгата с предлагането да я прочета, преди да направя своя избор. Прочетох я и по-късно вечно се разделих с моите сантиментални показа за войната.

Когато Алексеевич завоюва Нобелова премия по литература, предходната година през октомври, същият човек, който ми даде тази книга и дефинира посоката на живота ми, в този момент съобщи, че всички книги на Алексеевич са неистини, стремящи се да очернят Русия, най-вероятно написано в работа на запада. Много от тези хора стискат обърната картина на света, с цел да могат да не се усещат толкоз самотни в епохата на генералното обединяване.

Други са подготвени да се хвърлят в екстаза на властта, вричайки се във честност, подготвени са да създадат всичко, с цел да избегнат идващото зарево. Мнозина, несъмнено, са подготвени да одобряват пропагандата и да чакат „ Изправянето на Русия “. Тя се изправи, само че по този начин, че не можем да чакаме нищо в бъдеще. Историческият аналог за всичко това ще ни върне към 1937 година във времето на Великия гнет, когато механизмите на принуда се строяха върху основите на директната мощ – арести, заточение, изтезания, една цяла класа на обществото беше заличена.

Днес я няма тази процедура на всеобщата канара на непосредствено принуждение. Успехът се крие в дребната „ мека “ експанзия на медията, един изискан инструмент за промиването на мозъци до степен, в която даже Сталин би завидял. Не е инцидентно, въпреки всичко до 1937 година процентът на четящи хора в Русия е близо 75%, а в този момент? Сега всички могат да управляват държавната телевизия, която служи на държавното управление.

Протестиращите в Москва през 2012 година против държавното управление на Путин, те получиха присъди от 1-2 години. Украинският продуцент Огел Сенцов, задържан 2 години по-късно в Крим получи 20 години затвор. Разликата в присъдите не може да бъде обяснена от позиция на правораздаването. Това беше сигнал, сигнал на новото време, на новата пръчка на риск и боязън.

Кое беше най-важното за днешна Русия? Да придвижи онази гигантска контузия от предишните генерации в една още по-голяма контузия за сегашното потомство, а по-късно и за всяко последващо. 30-те години на физически гнет в Москва не са нужни към този момент. Достатъчно е да ни се припомня за предишното, с цел да се актуализира новия боязън и да се показа със загатна на болката и репресията.

Човекът, който е бил малтретиран преди години, към този момент има потребност понякога да чува гласа на неговия изтезател, да чува интонацията, която е забравена преди доста години, с цел да може още веднъж и още веднъж да губи силите си и желанието си за митинг. Най-вероятно и това повода да виждаме по какъв начин Путин е подготвен да възвърне репутацията на Сталин в книгите по история, които децата четат в цяла Русия.

Москва се трансформира в запечатан спокоен дом. А ние непрекъснато се опасяваме да натиснем копчето, което ще освети всички тъмни ъгли на този град.