Септември е месецът, в който е роден авторът на Зеленият

Уморен съм да съм сам в мрака ~ Зеленият път на Майкъл Кларк ДЪНКАН

Септември е месецът, в който е роден създателят на „ Зеленият път ” Стивън Кинг и отлита артистът, извършил основната роля в едноименния филм. Романът потича във вените на своя голям и всесилен воин, а Майкъл Кларк Дънкан ни раздрусва с облика на Джон Кофи. Да, във кино лентата той е съвсем като всемогъщия Самсон, подготвен да раздра личните си вериги, само че сърцето му се оказва нежно за тежестта на същинския живот. Всъщност, и във кино лентата е така…

За изкуплението и последния път ~ с респект към надарения артист, напуснал този свят на 3 септември 2012-та ~ назаем от книгата и кино лентата „ Зеленият път ”.

През 1932 година Джон Кофи ме имунизира с живот. Може да се каже, че ме постави на електрическия стол на живота. Накрая ще умра – разбира се, че ще умра, всички илюзии за величие, които може да съм хранил, си отидоха…, само че ще съм мечтал за гибелта доста преди тя да ме откри.

Джон Кофи бе негър, сходно на множеството мъже, които престояваха известно време в блок Е, преди да умрат в скута на Стария Светльо, и беше над два метра висок. Обаче никога не бе толкоз слаб, колкото баскетболистите от малкия екран – имаше необятни плещи и големи гърди, задачите в мускули. Бяха му дали най-големия размер дочени облекла, който бяха съумели да открият в склада, и все пак крачолите на панталона му стигаха доникъде на мощните му, осеяни с белези прасци. Ризата му се разтваряше под гърдите и ръкавите й стигаха до лактите. В голямата си длан стискаше боне, което, кацнало на плешивата му махагонова глава, би изглеждало като шапчицата на маймунката на някой махленски музикант, единствено че синьо вместо алено. Негърът като че ли можеше да скъса веригите, с които го бяха оковали, с такава леснота, с каквато би раздрал панделката на коледния си подарък, само че когато човек погледнеше лицето му, разбираше, че няма да направи нищо сходно. Изражението му не бе жалко – макар че Пърси смяташе тъкмо по този начин и скоро стартира да го назовава „ кретена “ – а изгубено. Той непрекъснато се въртеше, като че ли с цел да разбере къде се намира. А може би даже и кой е в действителност. Първата ми мисъл бе, че наподобява на негър Самсон… единствено че откакто Далила го е обръснала нула номер със също толкоз гладката си погрешна дребна ръчица и го е лишила от всякаква наслада.

Ужасно съм изтощен от болката, която слушам и чувствам, шефе. Уморен съм да се бродя по пътя уединен като птичка под дъжда. Без другар, при който да ида или да ми каже от кое място идваме или отиваме, или за какво. Уморен съм от хората, които се държат толкоз грозно един с различен. Чувствам го като късчета стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм желал да оказа помощ и не съм успявал. Уморен съм да съм самичък в мрака. Най-много съм изтощен от болката. Прекалено доста е. Ако можех да сложа завършек на болката, щях да го направя. Но не мога.

Широкият кулоар по средата на блок Е беше настлан с линолеум с цвят на зеленикав лимон – ето за какво това, което в други затвори назоваха „ Последния път “, в Студената планина се споделяше „ Зеленият път “. От юг на север той бе дълъг, коства ми се, шейсет цялостни крачки. В началото се намираше карцерът. В края завършваше с Т-образно отклонение. Завоят наляво означаваше живот – ако сгреният от слънце вътрешен двор можеше да се назова живот. Завоят надясно обаче – това беше друго нещо. От отсрещната страна имаше две порти. Едната водеше към дребна тоалетна, която използвахме дружно с надзирателите в блок Е, а другата – към нещо като склад. И това бе краят на Зеления път.

Времето лекува всичко, времето го отнася и най-после има единствено мрак. Понякога откриваме други в мрака и от време на време още веднъж ги губим. Това е всичко, което зная, като се изключи че се случи през 1932, когато щатският затвор към момента беше на Студената планина. И електрическият стол, несъмнено.

През нощта, в която беше ред на Джон Кофи да извърви Зеления път, нямаше гръмотевици. Бе студена както нормално из тези краища по това време на годината и милиони звезди осветяваха просторните оголени поля. Скреж искреше по коловете на оградите и блестеше като диаманти по сухите скелети на юлската царевица.

– Спомням си една молитва, на която някой ме научи като дете – рече. – Поне си мисля, че си я припомням. Мога ли да я кажа?

Той затвори очи и концентрирано се намръщи. Очаквах нещо от рода на „ Дядо Боже “ или може би изопачена версия на Отче наш, само че грешах. Никога до тогава не бях чувал това, което сподели, не съм го чувал и след това. Не че изразите му бяха изключително невероятни. Стиснал длани пред затворените си очи, Джон Кофи стартира:

– Исусе дребен, благ и мирен, за мен сирачето моли се. Бъди моя мощ, бъди мой другар, бъди с мен докрая. Амин.

Това е оня Джон Кофи, който желаех да запомните, до момента в който стигна до такава степен, откъдето започнах - оня Джон Кофи, който лежеше на койката си, оня Джон Кофи, който се опасяваше от тъмното и вероятно основателно, тъй като нали в тъмното можеха да го чакат две сенки с руси къдрици - към този момент не дребни момиченца, а харпии на възмездието? Онзи Джон Кофи, чиито очи постоянно бяха цялостни със сълзи, като кръв от рана, която в никакъв случай не може да се затвори.

Мисля за всички нас. Вървейки своя Зелен път, всеки по реда си.