♥ Българите са почитали много повече именния си ден, отколкото рождения
(„ Селско хоро от Самоковско “, картина на Никола Образописов, 1892 г.)
Именният ден – празник в календара на българите
Именните дни са неразделна част нашата обичайната просвета, доста характерна, непозната за други страни и нации. Българската респект към името неотлъчно съпътства съвсем всеки календарен празник, прави го по-пълен и същински, приобщава избрана група именници към вълшебна езическа приказка или към митичен светец на християнството.
Празничният национален и църковен календар се намират в комплицирани и напълно не праволинейни връзки. Често не съответстват по акцента, който се поставя в ритуала. Богатството на митологични облици, знаци и вярвания на народа не постоянно може да се вмести и даже да се осмисли в църковния канон. Различават се и по своята хронологична, календарна или събитийна обязаност с най-важни за християнството събития. Но каквото и да е разминаването, когато чества деня на името си, българинът при всички случаи поглежда църковния календар и търси в него учредения, подбуда, прикрит смисъл.
Както календарните, по този начин и именните празници имат времева и стопанска цикличност, обвързани са със сезоните и труда на хората. Влияят се от разделянето на годината на профанно – лятно и сакрално – зимно време, в което са в действителност най-голямата част от празниците. Лятото е по-малко време за празник, в това число и на името. Народът споделя: „ Митрето като пристигна, идат и всички именни дни и сватби, Георги като пристигна, всичкия народ пръска по къра ”.
Името е личностен знак, показва единствената, неповторимата персона. Но празнуването му е тъкмо противоположното - осмисляне на единичния човек като част от друго цяло – семейството, рода, адашите, сънародниците… Именният ден е публичен, обществен празник. Обвързва личността и общността в взаимно познание и празнуване. Не може всеки самичък за себе си и без значение от другите да чества, не може празникът да бъде „ затворен ” в дома. Той принадлежи на рода, демонстрира мястото на този жанр в общността, степента, в която се уважава (или не се почита) от другите. Връзка е с праотците, предишното, далечното време, посредством което настоящето има собствен образ, свое име.
Българите са почитали доста повече деня на името си, в сравнение с раждането. Социалните знаци, поставени в името - фамилията и рода, към който принадлежи, времето и изискванията, в които се е родил човек, са били по-важни от персоналните и в този смисъл и от точната дата на раждането. За продължение на рода по-важни са били мъжките имена, по тази причина и кръстникът при тях не можел да е какъв да е. Докато „ момичето и на пътя да го хвърлиш, все някой ще го кръсти ”, за момчетата и ритуалът се спазвал и празнуването било най-вече за тях. По същите аргументи в мъжките имена се е съхранила в доста по-голяма степен традицията, те са се повтаряли непроменяемо през годините, стояли са покрай първоизточника и мъчно са се променяли. При женските имена волностите са доста по-големи. Могат да се видоизменят до неразбираемост, могат да са по-различни от признатите в рода, могат да се вкарват всевъзможни фешън и известни имена.
Ритуалът в предишното
Да се уважи името на главата на семейството, значи да се почете рода. Приема се като огромен фамилен празник и се предава посредством първородния наследник. Ритуално-обредната процедура е доста по-бедна в сравнение с при другите календарни празници. Може би тъй като самото осъзнаване на именния ден като празник на личността, рода и общността в едно и също време е единствено по себе си комплициран вълшебен комплекс от знаци и връзки. Осъзнаването им, оправянето в неизбродимия лабиринт на направления и разклонения, които могат да тръгнат от едно само име, е по-важно от ритуала. Да извървиш правите на всичките му криволици е като да нарисуваш родословие с корени в предишното и разклонения в настоящето.
На места кръстникът дефинира, след сватбата, именния ден на мъжа като ден за курбан на къщата. Именният ден на стопанина е подобаващ и за освещаване на новопостроен дом, „ тронясване ”, и по този метод също се трансформира в ден за курбан на рода.
Пожеланията се свеждат до: „ Да си жив и здрав с името си! ” и „ Да ти е живо името! ”, което би трябвало да рече рода- да се продължи рода напред в бъдещето, да имаш наследници, да ти носят името, да са приемници на всичко хубаво, което имаш и си наследил от родителите си, а те от техните, и по този начин надалеч през времето обратно – до родоначалника, праотеца, покровителя на дома.
Заливането на именниците с вода вероятно се асоциира с кръщението – първото – във водите на р. Йордан и оттова нататък в храма и светата вода в купела.
Вечерта преди празника е добре именникът да отиде в храма и да си запише света литургия. В деня на празника в църква се носи за освещаване жито (коливо), брашно и ритуален самун – петохлебие. В храма се оставят олио и вино.
От осветеното жито се поставя при семената за първата сеитба. От осветения самун се раздава за здраве и се оставя за всички в дома. От осветеното брашно по празниците се пече самун и се раздава.
За гостите се реди богата софра. Сладките неща за почерпка са наложителни. Колкото повече има на масата, толкоз по-добре. Колкото повече са гостите, толкоз по-голяма е и почитта, а оттова – вярвал народът – и шансът, изобилието, благосъстоянието.
Из: „ Български имена и обичаи “, Лилия Старева, ИК „ Труд “, 2006
Картина: „ Селско хоро от Самоковско “, картина на Никола Образописов, 1892 година
