Секретните документи винаги са били едно от най-интересните четива, особено

Секретните документи постоянно са били едно от най-интересните четива, изключително в случай че идват от достоверни източници. Разследващата публицистика идва с опасности, съществено количество преследвания и закани, съпроводени и с много високи шансове за съдене. След като редактора на Washington Post – Бен Брадли попада на забавни разкрития, множеството негови читатели се стремят да го заобикалят.

За мнозина, той е много отегчителен и постен от наличие, само че всичко се трансформира благодарение на досиетата от Пентагона, познати още като „ Документите на Пентагона “. Въпросните съставляват повече от 47 глави на секретни документи, обхващащи напълно Виетнамската война, заповедите на основния секретар на защитата Робърт МакНамара и разкриват най-различни забавни данни по тематиката.

Бен има вяра, че в случай че покаже истината, американците най-сетне ще имат някаква визия за събитията от другия завършек на света и могат да създадат рационални заключения. Източникът на цялата тази информация е мъж на име Даниел Елсберг. Той е анализатор в корпорацията РАНД и работи с класифицирана информация, която прави оценка военните дейности на Съединени американски щати. Причината да потърси редактора е явна – той желае да каже истината и да се постарае тази война да завърши. Първо показва своите документи на сенатор Джей Уилям Фулбрайт – шеф на Сената на Външните работи. Фулбрайт въобще не обръща внимание на видяното, което принуждава Даниел да разкрие истината в The Washington Post.

Един бърз взор през въпросните документи демонстрира, че републиканци и демократи са се съгласили да поддържат концепцията за войната, само че в същото време крият обстоятелството, че няма някаква особена опасност за американския народ. Бомбардировките на Виетнам са били неразрешени публично, само че даже американските претенденти за президент не подозират, че зад завесите, същите не престават да се случват. Броят на жертвите продължава да пораства, само че обществото не може да знае точния им брой. Кампаниите за бомбардировка върху Камбоджа и Лаос даже не са коментирани. Медията има някакви съмнения, само че не може да потвърди нищо, затова единствено спекулира.

Никсън също не е изключително благополучен от обстоятелството, че тези документи изтичат свободно през 1971 година Ясно е, че цялата президентска администрация е съумяла да стане за срам. Има единствено една детайлност, на никое място няма информация за неговата интервенция. Същите са били доставени на наследника на МакНамара – Кларк Клифърд, освен това единствено 5 дни преди Никсън да влезе в кабинета. Линдън Джонсън също не е толкоз съществено забъркан в цялата интервенция.

Бен съумява да се подреди след първите, които ще пуснат данните в медията. По това време излиза наяве, че и други издания като Times и Washington Post са били покрай концепцията и могат да създадат разкрития. На 13 юни 1971 година след няколко месеца в секретна подготовка, отчетите най-сетне са разкрити в загадка хотелска стая, сложена под защита. Times пускат бомбата в пространството и нищо в никакъв случай няма да бъде същото.

Бен не е изключително благополучен, само че когато е нает през 1965 година счита, че неговото издание би трябвало да бъде тъкмо толкоз мощно, колкото Times. Неприятната вест е, че в този момент Брадли би трябвало да пренапише историята на конкурентното издание и да поеме горчивото хапче. Докато той недоволства от обстоятелството, че е бил изпреварен, администрацията на Никсън е погнала първото издание, което към този момент е разкрило някои държавни секрети. Има наложено ограничаване за издание на спомагателни класифицирани материали. Съдът повдига въпроса за първата корекция в американската конституция, само че Times са подготвени да се борят със своите юристи и да разкриват истината.

Точно тази времева дупка дава шанса на Бен Багдикан да потърси Елсберг. Същата седмица се организира едно доста съществено и криптирано известие – повода е, че Никсън по този начин или другояче се е постарал да следи медиите и да прегледа някакви по-сериозни изненади. Елсберг се опасява, че ще бъде заглъхнал по същия метод и с риск за живота си ще би трябвало да приказва. Елсбърг ще изиска от Багдикан да има гаранция, че в случай че даде информацията, тя няма да се редактира и няма да се стигне до изтеглянето на броя.

Гаранцията не просто е дадена, а редакторът се кълне, че даже това да е неговата последна обява, той сигурно ще я разгласява и нищо няма да го спре. На идващият ден Багдикан идва в редакцията с повече от 4400 страници, разбъркани по всевъзможен метод и може да създаде доста по-мащабно следствие. Той ги носи на Бен Брадли, откакто лети с тях от Ню Йорк до Вашингтон с вярата, че откакто има някакви наказания против The New York Times, може да завоюва малко време, преди да бъде извикан като очевидец или да бъде арестуван.

За да е несъмнено, че никой няма да изнесе информацията или да се рови в данните, Брадли звъни на най-хубавите редактори във вестника и им слага изискване – да останат в дома му, колкото е належащо и да не организират телефонни позвънявания с външния свят, до момента в който материалът не е подготвен. Times са имали към 3 месеца, с цел да сглобят своя Волтрон от информация, само че пък не са имали извора, който той в този момент има, разликата е само във времето. Оказва се, че господата имат тъкмо 16 часа, с цел да избегнат глобите на Никсън, както и да прескочат делата. В 10 часа и 30 минути в четвъртък, същата седмица, те разгласяват материала. Успяват да влязат в нужния краен период за първото утринно издание.

Докато редакторите пишат в библиотеката на Бен и безусловно изнасилват пишещите си машини, сглобявайки данни, цитирайки източници и създавайки идващият доста нечовечен и тежък удар, холът е ангажиран от юристи на изданието, които би трябвало да ревизират всяка една страница, с цел да са сигурни, че по никакъв метод не могат да нарушат закона и няма да попаднат под гнева на правораздаващата система.

Чалмерс Робъртс е деец в редакцията и може би един от най-опитните зад камера, само че е свикан за качеството си, че може да написа извънредно бързо. Той написа историята на Айзенхауер и неговата администрация за Северен и Южен Виетнам през 1954 година и доста добре знае какво тъкмо е напрежението. Години по-късно ще опише, че се е съобразил с настояването на Брадли. Точните думи са:

„ Ние искахме да напишем нещо, което копелетата от Times не бяха разгласили. Нашата история беше друга и тъкмо към това се стремеше и Бен. Няма да ви споделям какъв брой съществено ги беше приел за конкуренция в оня ден. Той постоянно споделяше, че не се интересува от политика, нито от демократи и републиканци, неговата концепция беше да достави истината и да я пусне на независимост, а жителите да преценят какво да вършат с нея като инструмент. Все още не е съумял да се трансформира в Бен Брадли от Уотъргейт, това ще се случи доста по-късно.

В края на деня, когато материалът е подготвен, Бен осъзнава, че публикуването на тази информация няма да активирането на съда, с цел да покрие своите лични следи и също по този начин няма да отхвърли нещо, което излиза като формален документ, предопределен за Пентагона. Версията на държавното управление е, че президентът няма нищо общо и идва на заварено състояние, до момента в който всички останали политици са приели концепцията, че това е вярното, на практика може да накара мнозина да се съмняват в решението.

Фактът, че сходен материал би трябвало да се напише по този начин, че да не дава храна на конституцията и самия държавен уред, само че в същото време да приказва с обстоятелства, слага основаването на подобен материал в тежката категория и в границите на 40 години ще е един от съвсем невъзможните.

Изданието би трябвало да одобри обстоятелството, че разгласява материал, който умерено може да удари положителното добро име на държава-суперсила, само че в същото време би трябвало да бъде и доста по-различен от първия показан. Това не е единственият проблем, компанията Washington Post към този момент е на борсата и предлага към 33 милиона $ като акции.

Една неточност е изцяло задоволителна, с цел да може цената ѝ да се срине. В ранния следобяд ще стане ясно, че екипът има съществени проблеми, разглеждайки предлаганите тактики, а в един миг се постанова даже да звъни на основния прокурор, с цел да попита дали дадени документи ще бъдат предопределени за необятната аудитория или не. Това изисква към ден за отговор.

Новините, че вестникът има информацията ще стартират да пътуват из цяла Америка. Материалът би трябвало да се пусне по метода, по който към този момент е показан, в противоположен случай всички останали вестници ще последват образеца им ще съумеят да се снабдят. С наближаването на вечерта излиза наяве, че единственият човек, който може да помогне на Бен, е Едуард Бенет Уилямс – прочут юрист с много опит зад тила си. Уилямс по-късно ще показа какво тъкмо са говорили в едно особено изявление, когато бурята минава и Виетнам остава в историята:

„ Брадли, познаваме се от доста време – някъде от 1949 година и тогава ти споделих, че чакам от теб по-сериозни триумфи. Гледах този град към 30 години, гледах виновни и уважавани публицисти да споделят на Конгреса да си го начука, а всеки публицист, в оня миг на рецесия, в случай че почиташе Конгреса, на практика нямаше да може да разгласява безусловно нищо. Конгресът постоянно губи своята храброст, когато пристигна време за диалози с пресата. Обещах му, че хората на Никсън нямат топки, с цел да тръгнат след него, самият Никсън няма топки, с цел да тръгне след Брадли…

Това беше политическо решение, а не юридическо и аз знаех, че Никсън няма да се изправи против тях, само че градът ще го последва, не може да се стои на едно място, би трябвало да има водачество и образуване на мнение, затова топката би трябвало да се хвърли в тяхното поле. “

Бен ще опише цялата история доста по-кратко и цветно:

„ Уилям ми сподели: „ Да го духат! Твоята работа е да го публикуваш! “ и аз го направих. “

С новината, че информацията е при Брадли, множеството хора от екипа идват пред дома му, някои желаят да погледнат, други желаят да го откажат, а трети желаят да се снабдят с информацията. Работната среда не е чак толкоз очарователна, колкото мнозина желаят. Информацията доближава и до Кей Греъм – една от мениджърите на изданието. Докато тя прави празненство за изпращане на колежка, Юджийн Питърсън идва в дома ѝ (той работи като мениджър-редактор) и я дърпа на страна, с цел да показа следното:

„ Проблемът ще пристигна и при теб. Трябва да вземеш решение. И когато пристигна при теб, безсмъртната душа на изданието ще зависи напълно от твоето решение дали да пуснеш този материал. “

Кей в никакъв случай не е очаквала да взима такива решения и внезапно усеща сериозната тежест на протичащото се. Въпреки напрежението, тя продължава с празненството и когато идва време за тост, Бен я търси по телефона, освен това пред всички посетители. Кей желае да довърши речта си, само че няма това време, екипът има потребност от нея и нейната благословия. Първи на линията е Фриц Бийби, който е шеф на цялата компания – същият е прекарал деня си в дома на Бен. Кей и Фриц се познават от доста години, нейният починал брачен партньор е бил доста добър другар с Бийби и постоянно са били на вечери дружно.

Това е оня човек, от който Кей е очаквала най-вече поддръжка и постоянно се е разбирала единствено с взор, само че в този момент не е по този начин. Въпреки вярването, че този материал би трябвало да види бял свят, Бийби не е изключително удивен и дори счита, че би трябвало да дръпне шалтера. По това време Бен към този момент е подготвен да се моли, с цел да бъде оповестен – това, което се е заклел, че в никакъв случай няма да направи. Уилямс е на мнение, че не може да се чака повече и няма време, тъй като не е ясно на кого още Даниел е дал информацията. Кей усеща напрежението на Бен, когато беседват по телефона, той доста добре осъзнава какво ще се случи, в случай че началството затвори вратата. Бен демонстрира, че всичко зависи от Кей, която пък осъзнава, че решението ѝ на практика може да унищожи вестника.

„ Чух и двете отзиви на основаната обстановка, само че след това стигнах до заключението, че има доста способи, с които може да се унищожи вестник и рано или късно, те постоянно ще бъдат на хоризонта. “ – Хари Гладстийн – пенсиониран основен редактор на изданието.

Вестникът за Кей е нейното фамилно завещание и всичко, което в миналото е съумяла да получи. Фактът, че Бийби е затворил нежно вратата и не е дал никаква поддръжка, на практика разсънва още доста съмнения, само че откакто всичко е показано черно на бяло, решението остава точно в нея. Редакторите от другата страна седят и мълчат и чакат да получат отговора. От нейната страна се чува музиката на празненството, което продължава да се движи с цялостна мощ.

„ В същинския смисъл, това щеше да сложи дългото пътешестване на The Washington Post към върха и да промени вечно историята на публицистиката. През 1973 година аз бях извикан да слага началото на идната разходка по ръба, този път с аферата Уотъргейт, само че в този миг бяхме изправени пред друго решение. Никога няма да не помни по какъв начин Кей сподели, че желае да публикуваме досиетата на Пентагона. “

Истината е, че единственото, което Кей споделя в този миг е:

„ Давайте… “

Думите ѝ са неуверени, само че Бен желае още едно удостоверение, с цел да чуе отговора и това е всичко, от което има потребност. Не желае да бъде безапелационен и няма да притиска повече, тъй като Кей може да смени мнението си. Години по-късно, ще признае, че когато е затворила телефона, не е имала никакви терзания.

Духът към този момент е изхвърчал от бутилката. На идващият ден ще стане ясно, че светът в никакъв случай няма да бъде същият. Месеци по-късно Висшият правосъден съвет на Съединени американски щати ще гласоподава 6-3 в интерес на изданието и ще съобщи, че няма да завежда каузи, откакто страната не може да даде ясни доказателства, че информацията визира и нанася вреди върху Съединени американски щати като страна.