Седмици преди знаковия концерт на Александрина Пендачанска в НДК, който

Седмици преди знаковия концерт на Александрина Пендачанска в НДК, който ще означи 30-годишнината от дебюта й на международната оперна сцена (на 17 години през 1988 година с ролята на Виолета от " Травиата " ), " Дневник " беседва с певицата - за подготовката на концерта, само че и за това, което остава зад блясъка на сцената: изборите, неудачите, стъпките по пътеката нагоре.

Разговорът се води в Брюксел, където Пендачанска репетира ролята на Сантуца в " Селска чест " в белгийската федерална опера La Monnaie De Munt.

" Започвам подготовката за едно от най-вълнуващите прекарвания в 30-годишната ми кариера ", обявихте за концерта във " Facebook ". Защо това е по този начин?

- Защото е ретроспекция – 30 години. Това са целият ми живот, кариера и умишлено съществуване на актьор, които би трябвало да опиша на публиката в НДК.

Със сигурност мога да кажа, че продължава да ми бъде забавно да пея, да изучавам и да работя. Което значи – имам още време. Ще спра сега, в който усетя, че нямам по какъв начин да отивам напред. Че не мога повече да напредвам, а регресирам. Днес си давам сметка, че съм научила доста неща, имам и още какво да науча, само че то е по-малко.

" Това съм аз! " – споделя плакатът. Всъщност коя сте? За мен да вземем за пример с изключение на оперна звезда - и прикрит политик, само че и публицист.

- Действително имам мощна политическа пристрастеност. В този смисъл съм политическо създание. Винаги ме е вълнувало това, което става освен в България, а и в света. Смятам, че политиката е опция да вършим живота си подобен, какъвто го желаеме. Надявам се да се появят политици в България, осъзнали, че политиката е работа и работа в интерес на хората и обществото, които са те избрали, а не самоцелно ръководство на богатства или придобиване на богатства. За което тук към момента няма схващане. Ако имах повече знания, свързани с финансите и стопанската система, щях да се захвана.

Но познавам и сносно помня всичко, през което България мина през тези 30 години. Те съответстваха с живота ми на възрастен човек. Тези две неща вървят паралелно – кариерата и осъзнаването ми като жител, като човек, който живее в общество.

Вие потвърждавате, че и при неналичието на тапия от музикална академия може да се направи международна кариера...

- За трагичната орис, невероятната деградация и неналичието на огромни персони в Музикалната академия имам доста какво да кажа. Не съм не запомнила и няма да простя това, което се случи с майка ми Валери Попова в консерваторията. Невероятната засегнатост и парадокс, които претърпя, когато беше отхвърлена на изпита за учител в академията. Заедно с нея се явиха хора, неизпели и една десета от това, което тя бе изпяла – майка ми е пяла в Миланската Скала и под дърво и камък. Хора, които въобще не могат да се сравнят с нея, тогава станаха преподаватели, а през днешния ден са професори. Тя не можа да го понесе, доста скоро се разболя и си отиде.

Аз нямам тапия от Музикалната академия, само че Слави Трифонов има и персонално Георги Костов му я занесе на крайници. Нямам нищо срещу Слави Трифонов, може би е незабравим виолист (мисля, че той свири на виола). Съмнявам се, че като певица му правя отстъпка на майсторството и не считам, че по-малко от него заслужавам да съм приключила Музикалната академия, само че обстоятелствата са обстоятелства. Тогава напуснах консерваторията с ясното схващане, че там беше загуба на време.

В други условия, в други времена и на други места би било друго. Например дядо ми Саша Попов става професор в консерваторията във време, когато са преподавали хора като Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Марин Големинов. Началото и средата на ХХ век въобще не могат да бъдат съпоставени с това, което живеем в този момент. Така че неналичието на тапия от това образователно заведение по никакъв метод не считам за загуба.

Единствено тъпо е, че това заведение, а и доста други, продължава да тъне в посредствена мизерия. Певците, които България вади сега, по-скоро са самосъздадени, в сравнение с научени там. Не мога да схвана за какво там не е Райна Кабаиванска или Александрина Милчева, за какво там не беше проф. Никола Гюзелев или пък Гена Димитрова. Тези огромни български артисти, които заслужаваха да поведат и да проведат пресъздаването на вокалната българска школа, която към този момент я няма. Тя е умряла.

Що се отнася какво аз съм научила – била съм с големия шанс да имам двама огромни професори в дома си: майка ми – Валери Попова, и Михаил Ангелов; да черпя от такива източници, за които за жалост децата в консерваторията не могат въобще да помислят. Там такива персони все по-малко има. Научила съм доста от сцената, от хората, с които съм работила, от диригентите, режисьорите, от моите сътрудници. Всъщност човек най-вече учи от сцената и от личния си опит и факт е, че процесът в никакъв случай не завършва. Не можеш да си позволиш да спреш да се учиш.

Днес по международните подиуми единствено името на изпълнителя ли има значение или и страната, от която идва?

- Разбира се, има значение кой от кое място идва. Артистите от страни с огромни оперни обичаи имат по-лек път. Едно е да си обичан артист във Франция или италиански, немски – до някаква степен те са облагодетелствани. Съвсем друго е да идваш от дребна страна, която не е огромен оперен пазар. Но пък виждаме сега Соня Йончева от дребната ни България да прави такава зашеметяваща кариера. Когато човек има качества, няма значение от кое място е. Крайният резултат зависи от самия актьор.

Как подбирате репертоара - съгласно желанието за избрана роля, поради работа с избран режисьор, поради сцената, партньорство с съответни артисти?

- Зависи. Имало е неща, ставали инцидентно, различен път целеустремено съм желала и търсила функции. Като цяло съм се водила от последователността и съм се вслушвала в това, което ми демонстрира гласът. Това е диалог сред мен и моя глас, на който постоянно съм се опитвала да давам отговор съответно, без да избързвам.

До известна степен на това се дължи и вокалното ми дългоденствие. В тези 30 години видях доста – пристигнаха, изгряха и залязоха всевъзможни артисти: тенори, сопрани, баритони. Дойдоха бомбастично, някои от тях имаха кариери по 4–5–7 години най-много и изчезнаха. Аз съм се пробвала в цялата си кариера да ходя гладко. Смятам, че това е нещото, поради което към момента съм тук.

Какво е предизвикването на операта в ХХI век?

- О-о, да продължи да съществува въобще. Защото факт е – опери доста малко се пишат и се основават сега. Ако в края на XIX и началото на XX век даже Верди е жив към момента и написа, представете си какво необикновено равнище на композиторския гений е имало тогава. Няма място за съпоставяне. Когато едно изкуство не се възпроизвежда, не се основава нищо ново, не се актуализира, то е застрашено от изгубване. Така че главното затруднение и главният въпрос, които операта би трябвало да позволи, са тези за личното си битие.

Затова ли операта в последно време стана режисьорска?

- Да, стана режисьорска с всички положителни и неприятни последици от това. Ако сега имаше живи композитори, ролята на режисьора напълно не би могла да бъде толкоз значима. Създателят на творбата е главният и най-съществен детайл в една продукция. Самата музика няма по какъв начин да се самообнови и самопресъздаде. Затова трактовките на творбите, които към този момент са интерпретирани музикално до оптималната пълнота, биват пресъздавани от режисьорите.

Много артисти споделят, че постоянно условията на режисьорите даже не са съобразени с главната ви задача на сцената – да пеете.

- Това е правилно. Ако аз нещо не мога да направя – споделям и точка! Въпреки че съм пяла с краката нагоре, в дословния смисъл, и с главата надолу. Мога да направя всичко, в случай че режисьорът ме накара да допускам, в случай че не е самоцел, има смисъл, в случай че е обвързвано с текста, либретото и би трябвало да го изразя на сцената. Това, което не мога да направя, даже в случай че е напълно обикновено, е, ей по този начин, просто да бъдем забавни.

Има ли скучни функции?

- Има, има доста скучни функции. Обикновено те са тези, които най-вече наподобяват на нас. Колкото по е друг един персонаж от нашия, толкоз е по-интересен, тъй като живеем в много шизофреничен свят, ние – артистите. Непрекъснато изживяваме няколко живота по едно и също време и това от време на време е доста уморително.

Как избирате момента, в който да се появите пред българската аудитория? Напоследък се виждаме по-често .

- Не мога да кажа каква е тъкмо повода, в този момент пък доста дълго ще не присъствам – натрупали са се няколко уговорката един след различен. Така се случи – имаше я тази " Тоска ", а в този момент концертът, който закръгля значим миг от живота и кариерата ми. Така се случи. Не мога да кажа по кое време ще бъде идващият път, може да минат и 10 години.

А " Тоска " въпрос на " преживелица " ли е?

- Случка е, че ненадейно имах свободен интервал и с Мишо (Михаил Ангелов), говорейки, се роди концепцията да бъда в София и да науча с него " Тоска ". Той даде тази концепция. Предложи: Защо не се обадиш на Карталов и да я дебютираш тук? И по този начин стана. Благодарение на Мишо и пропадането на плануван ангажимент аз имах ненадейно освободен интервал. За страдание Мишо го нямаше към този момент. Беше ми доста мъчително и тежко, щеше да бъде прелестно, в случай че можех да науча " Тоска " с него. Но в душата си посветих тези представления на неговата памет, пробвах се да си представям какво той би изискал и какво той би направил. Така я приготвих.

Връщам Ви към концерта в НДК. Как тъкмо подбрахте репертоара?

- Избрала съм нещата, които са имали най-голямо репертоарно значение за развиването ми в тези 30 години. И оптимално показват интервалите на моя доста дълъг път на сцената. Основно място имат Моцарт и Верди, създателите, които най-вече съм пяла.