Създателят на абстрактното изкуство Василий Кандински е един от големите

Прекрасно е това, което отговаря на вътрешната душевна необходимост ~ Василий КАНДИНСКИ

Създателят на нереалното изкуство Василий Кандински е един от огромните художници на XX век наред с Шагал, Пикасо и Дали. Роден е през 1866 в Москва. Завършва Московския университет, учи стопанска система и право. През 1896 е поканен за професор в юридическия факултет на популярния Дерптски университет, само че тъкмо тогава взема решение да изостави научната кариера и изцяло се отдава на живописта. Впоследствие Кандински се среща с Рудолф Щайнер, чиято теософия и по-късно антропософия оказват мощно въздействие върху творчеството му.

През 1910 година основава своята първа нереална картина в историята на модерната живопис и обществено известява този факт в историята на изкуството.

Освен художник, Кандински е и теоретик на изкуството. Принципът на вътрешната нужда в изкуството, основан от него е теоретически ослепително аргументиран в неговия етюд. Става главен аршин за принадлежността на обещано произведение към същинското изкуство. Кандински преглежда художествената творба от цялост на два детайла - вътрешен и външен. Вътрешният е невеществен и е изживяната страст, външният е веществен и съставлява художествената форма, в която тази страст се е изразила. Двата детайла следва да бъдат в слети в единение, с цел да стане допустимо и фенът да изживее същата страст, която е изживял художника.

Художникът би трябвало да има какво да каже, тъй като такава е неговата задача – не притежание на формата, а пригаждане на тази форма към наличието.

Всеки цвят живее собствен загадъчен живот.

Жълтото е характера на заключеното в цвета принуждение, което работи безсрамно и натрапчиво върху душата. Това свойство на жълтия цвят се ускорява при неговото изсветляване. На жълтото не може да бъде придадена дълбочина. При изстудяване със синьо, то получава мъчителен нюанс. Сравнено с душевното положение на индивида може да бъде съпоставено с цветовото изображение на лудостта – на пристъпа на вилнеене, на слепия бяс, на изстъпления бяс.

Синьото пробужда копнежа по чистото и свръхестественото. Слизайки към черното придобива призвука на нечовешка тъга. Преминавайки към ярко, към което синьото няма огромна податливост, придобива по-безразличен темперамент и се показва на индивида индиферентно и надалеч, като високото синьо небе.

Абсолютно зеленото е най-спокойният цвят, който съществува, той не се движи наникъде, няма призвук на наслада, горест, пристрастеност, не изисква нищо, не зове наникъде. Ето за какво в царството на цветовете безусловно зеленото играе същата роля както в човешкото царство играе по този начин наречената буржоазия, то е имобилен и стеснен във всички направления детайл. Това зелено е като една дебела, доста дебела крава, неподвижно лежаща крава, способна да претърпя с тъпи, с безизразно гледащи света очи.

Бялото звучи вътрешно като едно незвучене, отговарящо на някои паузи в музиката. Това безмълвие не е мъртво, а е цялостно с благоприятни условия. Така може би е звучала земята в белите времена на ледниковия интервал.

Черният цвят звучи като едно вътрешно Нищо без благоприятни условия, като мъртво Нищо след угасването на слънцето, като постоянно безмълвие без бъдеще и вяра. Черното е нещо угаснало като догоряла клада, нещо неподвижно като мъртвец... Той е външно най-беззвучния цвят, на фона на който всеки различен цвят, даже най-слабо звучащия, звучи по-силно и отчетливо.

Червеният цвят поражда блестящо усещане за съвсем целеустремена, голяма мощ. В това шупване и пламтене - на първо място в себе си и напълно малко на открито има мъжествена зряла възраст.

Оранжевият цвят наподобява на човек уверен в личната си мощ и оставя усещане за изключително положително здраве.

Виолетовият цвят носи нещо мъчително, угасено, има нещо печално в себе си.

Всяко художествено произведение е дете на своето време, неведнъж е майка на нашите усеща

ХЪЛМОВЕ

Купища хълмове във всички цветове, които можеш да си представиш, колкото ти душа желае. И все с друга величина, само че постоянно с идентична форма, т.е. с една и съща: изпод хълмът е пълен, подут от двете страни, а на върха е плоскокръгъл. Значи елементарни, елементарни хълмове, за каквито всеки ги мисли и в никакъв случай не ги вижда.

Между хълмовете се вие тясна пътечка в елементарен бял цвят, който не бие нито на студено, нито на топло, нито на синьо, нито на жълто.

По тази пътечка върви човек, облечен в дълга дреха, която закрива чак петите му. Лицето му е неясно, само че с две червени петна на бузите. Устните му са също толкоз алени. Той думка по един огромен, висящ начело тъпан.

Много занимателно върви този човек. Веднъж тича и с трескаво безумство удря барабана. Друг път пристъпва безшумно, вероятно потопен в мислите си, и бие по своя тъпан механично, с проточено движение: раз... раз... раз... раз... Понякога напълно стопира на едно място и тупа по барабана, сякаш е играчка – бяло пухкаво зайче, което всички ние по този начин обичаме. Но тези паузи не траят дълго. Ето че отново тича индивидът и отново безумно-трескаво барабани.

Как до дъно изнурен лежи той, черен, обтегнат в цялостен растеж на бялата пътека, сред хълмове във всички цветове. А край него – барабанът и двете палки.

Той става. Ужким още веднъж ще хукне.

Всичко това аз видях от горната страна и апелирам и Вие да го зърнете със същия взор от горната страна.

Василий Кандински