Съществуват страни, за които се твърди, че никога не са

Съществуват страни, за които се твърди, че в никакъв случай не са били завладявани. Въпреки тежките сражения, както и големите човешки жертви, картата на света познава някои доста костеливи орехи, а техните подвизи могат да се считат за необикновен триумф в редица случаи. Една такава страна е точно Афганистан. И до момента в който опитът за руска инвазия продължава да бъде свеж и паметен, като една от най-слабите вероятни функционалности в това отношение, не би трябвало да забравяме, че руснаците не са единствените хора, които са направи грешката да атакуван тогавашната империя. Сериозен срам може да бъде видян и от британска страна в средата на XIX век.

Първата Английско-Афганска война е разследване на огромната конкуренция сред британската и съветската корона за разширение на въздействието в Азия. По това време опитите на Русия да разшири въздействието си в Индия остават без триумф и са доста къси, а в това време британците не стопират да следят този колос и да го считат за главен зложелател. Мнозина чакат проявата на първата „ студена война “ сред двете страни, а с влошаващото вътрешно политическо положение на Индия, англичаните чакат сериозна агресия и офанзива от Русия, освен това непосредствено през Афганистан.

По-забавен факт е, че никой не схваща политиката на Николай I, който в никакъв случай не е харесвал държанието на британската корона, само че пък и нямал желание да влиза в борба, а постоянно се е надявал, че може да реализира по-сериозни триумфи посредством дипломация и кротичък път, в сравнение с да хвърля своите сили. Това неразбирателство стимулира мнозина да вземат неверните решения, а както ще стане ясно в идващите редове, коства и цената на доста животи. Осъзнавайки какъв брой основна е Индия за Източноиндийската комерсиална компания, множеството лордове вярвали, че нахлуването на една ислямска войска може да разклати стабилността на страната и да докара до доста съществени и тежки последици.

Ето за какво първите стъпки на стопляне на връзките се случват в Кабул. Английски пратеници отпътуват, с цел да потърсят поддръжката на Дост Мохамед Кхан, а задачата е да се откри политика, която да работи срещу Русия. Мохамед е подготвен да одобри подадената ръка, само че изисква поддръжка под формата на войска, с цел да върне назад град Пешавар, който е загубен неотдавна. Отказът от присъединяване е повече от логически, в случай че Сикхската империя бъде забъркана, нейните бойни единици ще могат умерено да се разправят с съперника си, изключително откакто през последните години влагат вниманието си в подсилването на армията и заплащат съществени суми за образование от френски офицери. Следователно отбраната на Индия се свежда до опцията да се избере по-малкото зло, а Афганистан се счита за извънредно слаба и неорганизирана бойна мощ.

Снимка: By James Rattray (1818-1854) – The British Library – Online Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4163456

Двойно партньорство е немислимо за този интервал. Когато Ян Виткевич идва в Кабул със своя дипломатическа задача, британският парламент стартира толкоз доста да пресилва историята, че войната става неизбежна. И това е изцяло разбираемо, изключително откакто контролът на компанията е от почти 90 милиона индийци и територия от 243 000 квадратни километра. Армията им наброява към 200 хиляди души и се счита за една от най-големите в света към този миг. Повечето бойци били индийци, само че под контрола на английски офицери, можели да заслужат вярното си бойно добро име. Най-добрите полкове от Бенгал и Бомбай се насочват към Афганистан. Командвани под управлението на сър Хенри Фейн.

Поради численото предимство, най-хубавият полк остава в запас, до момента в който 13-та лека дивизия, състояща се от допустимо най-слабите бойци, придружавана от огромната войска на Индия, потеглят напред. Организираната офанзива трябвало да се оправи с страна, която разполага с феодална система на надзор. Повечето старейшини избират какъв брой боеца да изпратят, когато Емирът ги призове. Разнообразието от етнически групи, само че точно ислямът обединявал безусловно всички и давал опция за големи триумфи. Племето Пащун нямало никаквъв боен опит, само че се славило като извънредно нападателно и постоянно водило вътрешни спорове в територията. Интересен факт е, че не са извикани в сражението, въпреки и личните им закони да разрешават търсенето на отмъщение при засегнатост, принуждение и други.

Дори оръжието на множеството афганистанци била фитилна пушка, която изисква доста повече време за зареждане и постоянно дава недостатъци. На хартия, Афганистан е жертван, само че на процедура, историята е записала нещо напълно друго. На 1 декември повече 38 000 лагерници потеглят на към 30 000 камили. Армията наброява към 21 000 английски и индийски боеца. Можем да обърнем внимание, че един младши офицер може да получи до 40 прислужници, до момента в който старши офицерите имат към 60 камили, които да носят персоналните им движимости. В края на март 1839 година британците стигат до град Кета и се насочват към Кабул. На 25 април вършат лагер покрай Канданар.

Там изчакват посевите да узреят и след 27 юни още веднъж потеглят на път. По пътя шерпите се изморяват и англичаните, вярващи доста съществено в своята победа, потеглят самоуверено напред с концепцията, че умерено могат да завладяват града и без нея. В пустинята срещат племенника на Дост Мохамед Кхан – Абдул Рашид Кхан. Той им споделя, че крепостта има слаба стена, която сега има потребност от ремонт и умерено може да се отвори с оръдейна офанзива. Посрещат ги и племето Гиджи, което само с флага на джихад стартира люта борба.

Численото предимство е реалност, само че хванатите съперници отхвърлят да се предадат. Един от тях успяхва да вземе жертва посредством прикрито острие и да подсети в коя територия са навлезли неканените посетители. Внезапна офанзива на 23 юли 1839 година разрешава на британците да вземат и крепостта Гази. Разбиването на портите и влизането с дива еуфория, коства към 200 жертви, до момента в който афганците губят към 1000.

Снимка: By Unknown author – http://www.columbia.edu/itc/mealac/pritchett/00routesdata/1000_1099/ghaznavids/ghazni/ghazni.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19903397

Около 1600 души са взети за военнопленници. Ресурсите там разрешават още по-лесната работа и бързия прогрес. Междувременно на високата сцена Дост Мохамед Кхан влиза в съществени спорове с Шах Шуджа Дурани, двамата желаят Афганистан и Дост е подготвен да го отстъпи, само че желае да получи правото да бъде везир, отводът е безапелационен. Следва безредици на племената разрешават след близо 30 години да получи трона и да преследва останалите врагове, избивайки ги като кучета, както той самият подрежда. Дост Мохамед взема решение да избяга при емира в Бухара (днешен Узбекистан). Традицията на гостоприемност е отхвърлена и се озовава в килията, където прави компания с още един забавен бог – полковник Чарлз Стодарт. Същият е изпратен, с цел да ускори дипломацията сред двете страни.

Оказва се, че емирът е желал повече пари. Бившият водач съумява да избяга на 2 ноември 1840 година от пандиза и да стигне в южните елементи на Афганистан. Там събира поддръжници и удря 2-ра Бенгалска конница, наказвайки ги за тяхната свирепост. Според записките, индийците били толкоз неподготвени, че и дребни деца можели да се разправят с тях. Когато откриват капитан Понзоби, неговият меч е строшен на две, а той самият е погубен в багра. Завземането на Афганистан разрешава на огромна част от армията да напусне и да се върне назад в Индия, остават към 8000 души, които да партнират дружно със Шуджа.

Войниците получили право да доведат фамилиите си, с цел да имат висок морал и да не се усещат като на изгнание. За началник е оставен сър Уилям Хей Мачангтън, прочут като безспорен лакомец, нахален човек и изключително нечовечен отговорник. Британците се забавляват през по-голямата част от времето си, основават градини, провеждат конни надбягвания, играят хокей на лед по замръзналите езера, до момента в който домакините се изумявали при всяка нова изненада. Основният проблем е, че някои действия като извънбрачни връзки и контактът на техните дами с британци, на практика ги обиждал и постоянно вълнувал повече от всичко.

Впрочем, сър Уилям бил доста отчаян, че красивите афганистанки отказвали да посетят домовете на странниците и постоянно бягали от тях. Причината за отвод е обикновена – извънбрачните връзки се наказвали с почетни убийства, този акт се разглеждал като жестока засегнатост към мъжете в дома, затова всички дами се опитвали да избягат по-далече от гостите. Междувременно британците не спирали с подигравките и постоянно казвали, че афганка с бурка, в никакъв случай не остава без ухажор.

Снимка: By James Atkinson – I took the photo of a public domain work in my possession, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7683888

Племенницата на Дост Мохамед се дами за капитан Робърт Варбъртън. Дори тези опити не стоплили връзките. Един необикновен проблем е, че афганците постоянно пишели по какъв начин непрекъснато са унижавани, а дамите им скоро ще родят някакви полу-маймуни. Сър Александър Бърнс не се тормозил, той самоуверено провел всички вероятни оргии, които главата му можела да роди, а клюките продължавали да се носят по въздуха. Идва предлагането за съставянето на войска, а Шуджа отказвал това.

Промяната щяла да обезврежда феодалната система, а и липсват финансите, с които да се устоя сходна мощ. Междувременно Дост Мохамед прави няколко несполучливи опита да води сражения с британци и поклонници на новия държател, до момента в който не е хванат и изпратен в заточение в Индия в края на 1840 година Междувременно Мохамед Али Великият (губернатор на Египет) и прочут обожател на Франция, се изправя против Османската империя и по време на тази рецесия, Русия и Англия си партнират в охлаждането на френските пристрастености. Партньорството дефинитивно успокоява британците, които осъзнават, че нямат потребност от буфер.

По това време бойците освобождават крепостта Бала Хисар и се местят в друга позиция на Североизток от Кабул. Изборът им е повече от безразсъден, заради простата причина, че отбраната се строи в ниска блатна зона, заобиколена от планини. Защитният периметър е от към 3-4 километра, а складовете са позиционирани на съществени дистанции един от различен. Пристигналият пълководец Джордж Кейт има толкоз доста болки, че не може да стане от леглото, само че и никой не чака основаването на някакъв спор. Междувременно афганистанските бунтовници потеглят самоуверено напред към единствената точка с английско въздействие.

Парите за рушвет на множеството вождове се редуцират, а с тях се ускорява желанието на война. Самият Шуджа изяснява, че това е доста неверен метод, само че никой не го слуша. Вълненията на Гилзайското племе са най-силни и затова се срещат с нощната офанзива на 35 пехота. След разгромът през 1841 година множеството бунтовници се крият в планината. Английският отговорник прави последната си неточност. Той подрежда всички деца на вождовете, които са изпратили бунтовници да бъдат изпратени при Шуджа на съд и да бъдат държани там като заложници, с цел да няма повече протести.

Снимка: By Victor Surridge, Illustrations by A.D. Macromick – Romance of Empire India, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25152840

Новият държател обаче имал една доста специфична уязвимост – обичал да осакатява хора. Тази вест била и окончателната точка от търпението и скоро всички се вдигнали на протест, откакто децата би трябвало да се пазят. На 1 ноември вождовете се събират в Кабул, приготвят прелом и стартират дейности на идната заран. Една от слугините на вожда на пащуните – Абдул Кхан Ачакзай съумява да избяга и да осведоми Александър Бърнс за идното клане. Докато са изпратени хора, които да я върнат, дамата към този момент била обладавана в леглото на британския офицер, а това, както помним в по-горните редове, било добър мотив за леене на реки от кръв. „ Ако не спрем англичаните да яздят своите магарета на чувственост към полето на нелепостта, можем скоро да бъде задържани и депортирани в някоя далечна точка “, са думите на загадка колекция, която би трябвало да реши ориста за по-нататъшни дейности.

Опитът на Бърнс да се разправи с тълпата е добър, само че откакто един от офицерите не съумява да се сдържи и стреля с револвера си, афганците минават като вълна и унищожават и двамата, влизайки в дома при фамилиите им, те се стараят да заличат всички вероятни следи. Опитът на Шуджа да употребява шотландски наемници и да спре протеста, също не са сполучливи. Тесните улички на Кабул са съвършени за локалните, само че не и за наемниците, които остават без никакъв късмет. Всяка британска къща е отворена и всеки неин жител е погубен по непосилен метод.

Трупаната експанзия в този момент се прибирала и изплащала с кръв. На 1 януари 1842 година след няколко опита за помирение, британците желаят единствено безвреден кулоар, с цел да изоставен страната. Такъв е възложен и към пет дни по-късно отдръпването стартира. Според формалните данни, британците са към 16 500 души, а от тях едвам 4500 са боен личен състав, придружавани от 12 000 прислужници. Зимата също споделя своята тежка дума и всеки изминат километър се усеща като най-малко 100. Джилзайските бойци нямали никакво желание да пуснат британците да си тръгнат толкоз елементарно.

Първият ден, след изминаването на към 10 километра стартират най-различни офанзиви по тесните пътеки. При идването в село Беграм, заварват извънредно негостоприемни домакини. Според записките, разполагали единствено с една-две дребни палатки и нищо повече. Освен нулеви температури, тогавашните нападатели към този момент останали и без хранителни запаси – те били изгубени по пътя. На вторият ден всички мъже от Кралската Афганистанска войска бягат и се връщат назад в Кабул. Въпреки обещанията за безвредно прекосяване, офанзивите не стопират.

Снимка: By Unknown author – https://archive.org/details/hutchinsonsstory00londuoft, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39278768

В прохода Корд-Кабул, където слънцето рядко съумява да проникне през цялата година, пътеката е толкоз стеснена, че човек без багаж рядко може да премине умерено. Именно там племето чака в засада и стартира безсърдечен огън. Повечето бойци са принудени да изоставят своите муниции и бягат, до момента в който поддръжниците са оставени да бъдат изколени. На 9 януари 1842 година е изпратено обръщение от Акбар Кхан, който декларира, че ще вземе всички дами като заложници, само че подсигурява, че нито една няма да бъде засегната, а останалите вождове ще проявят благосклонност към дамите и децата. Британски офицер, който декларира, че може да приказва афгански акцент, отива да изиска благосклонност, само че вместо да употребява вярната дума „ Spare “ или пощадете, прави неточност и декларира на пащунски „ Изколете ги “ или „ Slay “.

Взети са единствено британските дами, тъй като индийските няма да бъдат откупвани и са изоставени да умрат. На връщане, множеството дами виждат голите тела на тогавашните бойни приятели. На 10 януари, колоната потегля още веднъж на поход. Всички са гладни, измъчени и изтормозени, някои остават без пръсти от измръзване и никой не може да държи револвер. В следващият проход ги чака идната кървава изненада и безмилостната сеч продължава. Избиваните падат без благосклонност, а оживелите би трябвало да разместват телата, с цел да съумеят да избягат. На 11 януари оживелите най-сетне се срещат с Акбар Кхан, който дава храна и леговище. На опитите за мир, британците схващат, че са публично заложници и Източноиндийската компания би трябвало публично да ги откупи.

Опитът на капитан Скинър да се съпротивлява, приключва с патрон в лицето. Всички останали, не престават напред по река Кабул. покрай Гандамакския проход, към 20 офицера и още 45 боеца разполагат с 20 мускета и 2 патрона за всеки. Обградени от афгански племена, те към този момент знаят какво ги чака. Битката се води в снежна завивка над метър, земята е замръзнала и даже не могат да се изкопаят дупки за прикритие.

Снимка: By Elizabeth Thompson – Scanned copy of the painting in the Tate Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13499331

Оцелелите вършат квадрат и няколко пъти съумяват да спрат нападателя си, до момента в който патроните не свършват. Накрая се бият с приклади, а от последният им опит, остават единствено 9 живи индивида. Единственият човек, който е пуснат да стигне до заветната точка – Джалалабад е доктор Уилям Брайдън. На 2 март 1843 година Един от пандизчиите съумява да избяга и към 15 месеца се лута из Афганистан, ориентирайки се единствено по слънцето. Пристигайки в приятелския лагер, даже няма визия къде се намира.

Мнозина биха очаквали от последния оживял лекар да напусне страната и в никакъв случай повече да не се връща, само че когато британците се приготвят за възмездие, той още веднъж е в редиците и служи като армейски хирург. В следствие умира в дома си, а жена му разгласява записките му по-късно.