Гърция дължи репарации на България
Съществуват две паралелни истории от същия интервал и в същия регион
Гърция още веднъж заприказва, че Германия й дължи пари за репарациите, които й се полагали поради нацистката окупация през Втората международна война.Гръцкият президент Прокопис Павлопулос се срещна предишния месец с Франк-Валтер Щайнмайер в Атина, посочи, че „ настояванията на Гърция по отношение на окупационния заем и военните репарации за законни и правосъдно изискуеми “. Германия се извини за закононарушенията от нацистката ера по време на войната, само че настоя, че не желае да разисква репарациите. Тя отхвърли да дължи каквото и да било на Гърция за Втората международна война, защото изплати на Атина сумата от 115 млн. немски марки през 1960 година
В този ред на мисли се запитах за какво България не е предявила искания за репарации към Гърция по отношение на забравената българска покруса на гръцкия остров Трикери. Факт е, че този срамен епизод от Междусъюзническата война е разказан единствено един път от малко известния чешки публицист Владимир Сис, който разгласява брошурата „ Гробовете на Трикери “, резултат от негово журналистическо следствие за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун, доста от които намират гибелта си на гръцкия остров Трикери. В текста са представени очевидци, причинители и непознати дипломати, съпроводен с доста фотоси. Установил се трайно в България като политически бежанец през 1908 година, по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна задача, а след това – боен сътрудник на пражкия в. „ Народни листи “.
Остров Трикери (трисвещник) е далечен от Волос на 4 часа корабоплаване с лодка. В този пъкъл българските пленници прекарват пет месеца. В края на 1913 година оживелите към 1800 души са освободени съгласно клаузите на Букурещкия кротичък контракт. Те са натоварени на параходите „ Варна “, „ Борис “ и „ България “ и се завръщат в родината.
Българите не знаят за тази покруса. Колкото и да е необичайно, тя не става известна измежду обществото. След 1919 година чешкият публицист напуща България и макар поддържаните връзки историята се не помни. Събитията в Солун означават в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, само че за по-нататъшната орис на хората, подложени на гръцката вендета, те не споделят нищо. Само в „ Енциклопедията “ на братя Данчови е маркирано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина ориста на тези гробове и паметта за тях е забравена.
В края на Балканската война регионът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По съглашение сред основните командвания на Гърция и България още от октомври 1912 година в Солун е ситуиран български гарнизон – 3-та тайфа на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов шеф е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно военачалник и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна се стреми по опция да овладее северната и източната част от ареала, следен от българите. Още през май 1913 година, когато договарянията за мир в Лондон се завършват, връзките сред силите на съдружниците се изострят. Възникват съществени произшествия. Българската инвазия против сръбската войска на 16 юни 1913 година става мотив гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава кавга с българите в Солун. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на българския гарнизон и доста от българските жилища в града. На идващия ден настава повсеместен лов на българи и тяхното изтребване. Пощадените са натоварени на кораби и откарани на о. Трикери. Там пленниците са сложени при безчовечен условия. Заточените са без задоволително храна и питейна вода, липсва здравна помощ. Те са принудени да работят като плебеи в каменоломните при непоносима горещина и всекидневни издевателства на защитата. Мнозина заболяват от малария и холера.
Преди няколко години приказвах с бележит гръцки историк, който ми обясняваше аргументите, заради които Гърция претендира публично за репарации от Германия – а точно за кланетата, които правят нацистите в село Дистомо през 1944 година, където са убити 218 гърци, мирни поданици. Съгласих се, че е вярно да се даде обезщетение и по-късно го питах какви репарации ще би трябвало да изиска България от Гърция за гибелта на 5000 беззащитни пленници в Трикери. Погледна ме изумен. За пръв път чу за съществуването на лагер на този остров. Гръцката страна е заличила всеки факт, обвързван с това закононарушение, и гръцката историография в милионите си страници за балканските войни не е намерила място за нито едно изречение, в което да спомене за нашите нещастни пленници.
Като цяло гръцката история е с къса и неуслужлива памет що се касае до други нации. Когато дойдох в Гърция, към този момент знаех много неща от най-новата история на Македония и Тракия и за незаконния метод, по който са се отнесли гърците към живеещото в тези региони българско население. Знаех за остров Трикери, за ужасните бедствия в Кукуш и Драма, за опожаряването на български села в Дедеагач и Суфли; за преживения от хората ни смут, провокиран от гръцката армия в целия регион на Солун до региона на Марица. Знаех за изнасилванията, кланетата, всеобщите изселвания, за нарушителя Каламбакис и за жалката роля, която са изиграли сякаш спокойно настроените епископи на гръцката черква. Никой не бе в положение да обори тези неща. Съществуват документи, писма на бойци, публични заповеди, изявления от това време, записки, гробове, изявления на непознати наблюдаващи, като Карнегиевата анкета, да вземем за пример.
Когато отворих книгите на гръцката история от същия интервал, открих с изненада, че не се загатва нищо, обвързвано с всички тези ужасни и потресаващи обстоятелства. Като че ли не са станали, сякаш става въпрос за плод на българската фикция. Това ме шокира. В същия миг прочетох в гръцките книги съответни ужасяващи събития от противоположната страна. Гърците настояват, че не са налагали погърчване в Тракия, избивайки българско население, а че ние, българите, систематично сме побългарявали тази обширна област, гонейки гръцкото население. Имат и гърците документи, които могат да покажат. Признавам си, че се почувствах доста неудобно.
Първата ми мисъл бе, че гърците изопачават жестоко историята. Втората ми и по-хладнокръвна мисъл бе, че може да съществуват две паралелни истории от същия интервал и в същия регион, като всяка страна се стреми да изтъкне това, което й е угодно, и да премълчава това, което я смущава. Мисля, че втората оценка е по-близка до действителността. Стремейки се да намеря край и да бъда колкото е допустимо по-обективна, изследвах по-обемно въпроса за споровете сред балканските народи. Всички балкански страни имат отворени въпроси по отношение на своите сънародници, които живеят в територията на страните съседки. И откакто това съществува даже и през днешния ден, когато е реализирана в огромна степен национална еднородност вътре в тези страни, представете си какво е ставало през 1900 година! Турците имат свои сънародници в Гърция, албанците слагат въпрос за сънародниците си, изгонени от гръцката област Епир; сърбите имат проблем с албанците в Косово; гърците имат свои хора в Константинопол; ние, българите, се отвръщаме с гърците за сънародниците си от Тракия и така нататък Този проблем няма край.
Хвърлих един взор на старите карти на Балканите за регионите, в които са живели другите народности. Говоря за карти, които не са създали балкански картографи, а непознати, с цел да наложат въпреки всичко някаква обективност. Останах без думи от видяното. В картите на германеца от Британия Е. Г. Равенщайн (1870), на французина А. Силвие (1877) или на германеца А. Алгемайнер (1881) народностите в региона на Македония и Тракия са толкоз смесени, че не е допустимо да се направи умозаключение. На разстояние от 10 километра е имало едно българско село, по-късно едно гръцко и малко по-нататък един турски дребен град. В един регион българският детайл е представлявал мнозинство, в прилежащия регион турският е доминиращ и по-нататък гръцкият е бил с най-голямо население. Това е действителността, която за жалост, е била решена благодарение на оръжието. Където са влизали националните войски или партизанските корпуси, които са изпращали страните, са облагодетелствали своето население и са се стремели или да изгонят, или да приобщят другите. Така бе реализирана народностната и религиозна еднородност навътре в балканските страни, които са основани през бурния интервал 1850-1950 година
Но да се върна към тематиката с репарациите. След като Гърция счита, че има право на такива от Германия, за какво България да няма право да бъде обезщетена поради забравения български гроб на остров Трикери…
Гърция още веднъж заприказва, че Германия й дължи пари за репарациите, които й се полагали поради нацистката окупация през Втората международна война.Гръцкият президент Прокопис Павлопулос се срещна предишния месец с Франк-Валтер Щайнмайер в Атина, посочи, че „ настояванията на Гърция по отношение на окупационния заем и военните репарации за законни и правосъдно изискуеми “. Германия се извини за закононарушенията от нацистката ера по време на войната, само че настоя, че не желае да разисква репарациите. Тя отхвърли да дължи каквото и да било на Гърция за Втората международна война, защото изплати на Атина сумата от 115 млн. немски марки през 1960 година
В този ред на мисли се запитах за какво България не е предявила искания за репарации към Гърция по отношение на забравената българска покруса на гръцкия остров Трикери. Факт е, че този срамен епизод от Междусъюзническата война е разказан единствено един път от малко известния чешки публицист Владимир Сис, който разгласява брошурата „ Гробовете на Трикери “, резултат от негово журналистическо следствие за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун, доста от които намират гибелта си на гръцкия остров Трикери. В текста са представени очевидци, причинители и непознати дипломати, съпроводен с доста фотоси. Установил се трайно в България като политически бежанец през 1908 година, по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна задача, а след това – боен сътрудник на пражкия в. „ Народни листи “.
Остров Трикери (трисвещник) е далечен от Волос на 4 часа корабоплаване с лодка. В този пъкъл българските пленници прекарват пет месеца. В края на 1913 година оживелите към 1800 души са освободени съгласно клаузите на Букурещкия кротичък контракт. Те са натоварени на параходите „ Варна “, „ Борис “ и „ България “ и се завръщат в родината.
Българите не знаят за тази покруса. Колкото и да е необичайно, тя не става известна измежду обществото. След 1919 година чешкият публицист напуща България и макар поддържаните връзки историята се не помни. Събитията в Солун означават в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, само че за по-нататъшната орис на хората, подложени на гръцката вендета, те не споделят нищо. Само в „ Енциклопедията “ на братя Данчови е маркирано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина ориста на тези гробове и паметта за тях е забравена.
В края на Балканската война регионът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По съглашение сред основните командвания на Гърция и България още от октомври 1912 година в Солун е ситуиран български гарнизон – 3-та тайфа на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов шеф е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно военачалник и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна се стреми по опция да овладее северната и източната част от ареала, следен от българите. Още през май 1913 година, когато договарянията за мир в Лондон се завършват, връзките сред силите на съдружниците се изострят. Възникват съществени произшествия. Българската инвазия против сръбската войска на 16 юни 1913 година става мотив гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава кавга с българите в Солун. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на българския гарнизон и доста от българските жилища в града. На идващия ден настава повсеместен лов на българи и тяхното изтребване. Пощадените са натоварени на кораби и откарани на о. Трикери. Там пленниците са сложени при безчовечен условия. Заточените са без задоволително храна и питейна вода, липсва здравна помощ. Те са принудени да работят като плебеи в каменоломните при непоносима горещина и всекидневни издевателства на защитата. Мнозина заболяват от малария и холера.
Преди няколко години приказвах с бележит гръцки историк, който ми обясняваше аргументите, заради които Гърция претендира публично за репарации от Германия – а точно за кланетата, които правят нацистите в село Дистомо през 1944 година, където са убити 218 гърци, мирни поданици. Съгласих се, че е вярно да се даде обезщетение и по-късно го питах какви репарации ще би трябвало да изиска България от Гърция за гибелта на 5000 беззащитни пленници в Трикери. Погледна ме изумен. За пръв път чу за съществуването на лагер на този остров. Гръцката страна е заличила всеки факт, обвързван с това закононарушение, и гръцката историография в милионите си страници за балканските войни не е намерила място за нито едно изречение, в което да спомене за нашите нещастни пленници.
Като цяло гръцката история е с къса и неуслужлива памет що се касае до други нации. Когато дойдох в Гърция, към този момент знаех много неща от най-новата история на Македония и Тракия и за незаконния метод, по който са се отнесли гърците към живеещото в тези региони българско население. Знаех за остров Трикери, за ужасните бедствия в Кукуш и Драма, за опожаряването на български села в Дедеагач и Суфли; за преживения от хората ни смут, провокиран от гръцката армия в целия регион на Солун до региона на Марица. Знаех за изнасилванията, кланетата, всеобщите изселвания, за нарушителя Каламбакис и за жалката роля, която са изиграли сякаш спокойно настроените епископи на гръцката черква. Никой не бе в положение да обори тези неща. Съществуват документи, писма на бойци, публични заповеди, изявления от това време, записки, гробове, изявления на непознати наблюдаващи, като Карнегиевата анкета, да вземем за пример.
Когато отворих книгите на гръцката история от същия интервал, открих с изненада, че не се загатва нищо, обвързвано с всички тези ужасни и потресаващи обстоятелства. Като че ли не са станали, сякаш става въпрос за плод на българската фикция. Това ме шокира. В същия миг прочетох в гръцките книги съответни ужасяващи събития от противоположната страна. Гърците настояват, че не са налагали погърчване в Тракия, избивайки българско население, а че ние, българите, систематично сме побългарявали тази обширна област, гонейки гръцкото население. Имат и гърците документи, които могат да покажат. Признавам си, че се почувствах доста неудобно.
Първата ми мисъл бе, че гърците изопачават жестоко историята. Втората ми и по-хладнокръвна мисъл бе, че може да съществуват две паралелни истории от същия интервал и в същия регион, като всяка страна се стреми да изтъкне това, което й е угодно, и да премълчава това, което я смущава. Мисля, че втората оценка е по-близка до действителността. Стремейки се да намеря край и да бъда колкото е допустимо по-обективна, изследвах по-обемно въпроса за споровете сред балканските народи. Всички балкански страни имат отворени въпроси по отношение на своите сънародници, които живеят в територията на страните съседки. И откакто това съществува даже и през днешния ден, когато е реализирана в огромна степен национална еднородност вътре в тези страни, представете си какво е ставало през 1900 година! Турците имат свои сънародници в Гърция, албанците слагат въпрос за сънародниците си, изгонени от гръцката област Епир; сърбите имат проблем с албанците в Косово; гърците имат свои хора в Константинопол; ние, българите, се отвръщаме с гърците за сънародниците си от Тракия и така нататък Този проблем няма край.
Хвърлих един взор на старите карти на Балканите за регионите, в които са живели другите народности. Говоря за карти, които не са създали балкански картографи, а непознати, с цел да наложат въпреки всичко някаква обективност. Останах без думи от видяното. В картите на германеца от Британия Е. Г. Равенщайн (1870), на французина А. Силвие (1877) или на германеца А. Алгемайнер (1881) народностите в региона на Македония и Тракия са толкоз смесени, че не е допустимо да се направи умозаключение. На разстояние от 10 километра е имало едно българско село, по-късно едно гръцко и малко по-нататък един турски дребен град. В един регион българският детайл е представлявал мнозинство, в прилежащия регион турският е доминиращ и по-нататък гръцкият е бил с най-голямо население. Това е действителността, която за жалост, е била решена благодарение на оръжието. Където са влизали националните войски или партизанските корпуси, които са изпращали страните, са облагодетелствали своето население и са се стремели или да изгонят, или да приобщят другите. Така бе реализирана народностната и религиозна еднородност навътре в балканските страни, които са основани през бурния интервал 1850-1950 година
Но да се върна към тематиката с репарациите. След като Гърция счита, че има право на такива от Германия, за какво България да няма право да бъде обезщетена поради забравения български гроб на остров Трикери…
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ