Съществува само една професия, която може да се смята за

Съществува единствено една специалност, която може да се счита за благородна и да има тежест пред целия свят! Това са лекарите и учените, изправени пред нови заболявания и болести. Изобщо не обръщаме внимание на обстоятелството, че през последните няколко века сме съумели да се оправим с редица страхове в името на здравето и на по-добрия живот. Човешката покруса идва в оня миг, когато някой посегне не към писалката, а към оръжието. Войната е онази гума, която може да изтрие човешкото от света, само че даже и тогава ставаме очевидци на герои, само че не тези с оръжие, а на лекари!

Историята на Юлия Паевска, позната като Тара, може да ни покаже доста. Особено откакто при започване на септември се изправя пред Хелзинския комитет в Съединени американски щати, с цел да опише за всичко претърпяно – от експлоадирането на войната до нейното залавяне. Не, тя не е войник, в никакъв случай не е посягала към оръжие. Работата ѝ е впечатляваща, тъй като употребява екшън камера, сложена на главата ѝ, с цел да снима всичко протичащо се в болница. Никой не може да каже какъв брой тъкмо индивида е избавила, само че по нейните думи има няколко sd карти с клипове в размер от 250 GB. Тук не би трябвало да избягаме и от още един факт – тя оказва помощ на всички.

През нейните ръце минават деца, дами, мъже, военни на Украйна, както и военни на Русия. Записвала е неведнъж в своите клипове по какъв начин лекува съветски военнопленници. Не се интересува какво са създали, тя е доктор и дадената клетва изисква да се помогне на всяко човешко създание, без никакво значение какво е направило. Правото на живот е неприкосновено. Тара е взела участие в съветската обсада на Мариупол и в границите на три месеца е служила без недоволства, спасявала е хора от фронта, приемала е всеки, който е дошъл в болничното заведение, без въпроси, без детайлности. Нейният роман е тъкмо толкоз застрашителен, колкото е самата война. Разказваме всичко, което споделя по време на чуването си пред Хелзинкския комитет:

Уважаема комисия, уважаеми членове, благодаря Ви за помощта към Украйна, благодаря Ви за хилядите молебствия!

Аз съм Юлия Паевска и по принцип съм графичен дизайнер, както и представител на няколко детски организации. Дядо ми беше воин от Втората Световна война. Сега, до момента в който страната ми е във война, а аз съм парамедик. Моята работа е да избавям животи. Първите 20 дни от тази война прекарах в Мариупол, те бяха пъкъл. След това изкарах три месеца в съветски плен. Аз не съм в правото си да давам политически речи, не съм политик. Ще опиша единствено историите, на които съм ставала очевидец.

Моите мъчители ме посъветваха да се самоубия. Обещавах им, че ще направя това на следващия ден, само че желаех да видя какъв брой надалеч ще стигнат в злобата си. Един ден ме повикаха и ми споделиха, че би трябвало да си взема нещата и да бъда преместена. Тогава разбрах, че армията ни е съумяла да стигне напред. Какво видях по време на моя престой? Бяха арестувани бременни дами, не знаех даже чий зложелател са. Бях очевидец на зверства против военнопленници, които всеки ден бяха пребивани и хвърляни като кучета.

Видях 17-годишно момче с прострелни рани, което умря в ръцете ми, не можех да направя нищо, животът изтичаше от очите му. Прекарвала съм седмици в затвор, където съм чувала единствено виковете на пандизчии, крясъци пропити с нечовешка болежка. Колкото повече крещеше един човек, толкоз по-голям беше и шансът да го смажат на идващия ден – това беше единствената гаранция.

Пред очите ми починаха половин милион души. Не пресилвам, всеки ден ставахме очевидци на въздушни набези, удари с артилерия. Приятелите ми загиваха един след различен, всеки ден, без изключения. Започнаха въздушни удари върху лечебни заведения и разнообразни резиденции – цялостни с ранени бойци и цивилни. Бавно и несъмнено свършиха обезболяващите, а с тях и антибиотиците. Хирурзите спяха по 2-3 часа, както и самите парамедици. Операциите започнаха да се случват една след друга и времето за отмора се свиваше до няколко минути. Ранените пристигаха на 5-10 минути и започнахме да вършим интервенции в коридорите. Мъртвите се трупаха на открито – един върху различен.

Видях човешки тела да горят в коли, надупчени от патрони, видях по какъв начин се вадят хора и деца от отломки на здания, жертвите бяха напълно осакатени. Хората събираха дъждовна вода, търсеха храна в изоставените къщи, а бездомните кучета започнаха да се разхождат с човешки крака в целия град, това беше тяхното прехранване.

По време на своя престой като заложник, видях по какъв начин надзирателите караха пандизчиите да се събличат голи, тъй като ще бъдат екзекутирани. Техните облекла се даваха на други, тъй като нямаха непотребни. Отношението не се променяше, няма значение дали приказваме за мъж или жена. Всички тези обстоятелства ни приказват за безчовечен тормоз, който ни връща назад в средновековието. Аз съм очевидец на това, както и хиляди други. Спомням си, че един боец крещеше в килията шест дни, а на седмия неговите другари го качиха на носилка и надзирателите го изхвърлиха.

Други умираха безшумно и разбирахме по-късно, че са напуснали този свят. Никой не им помагаше, нито с лекарска помощ, нито с храна. Русия е известна със своята безкрайна агитация, само че моралът е загубен. Той е при нас и ни дава правото да водим тази война. Трябва да разберете, че това е Трета Световна война, която няма да завърши скоро. Жертвата пред олтара на свободата е жертва на целия свят. Не би трябвало да разрешаваме историята да се повтаря, в случай че това не се промени, ние още веднъж ще бъдем изправени пред същата покруса.

Образът на Мариупол е облик на военна чест, където нито една чест не може да оцелее, тук разпоредбите на войната са изкривени. Един от моите мъченици ме попита „ Знаеш ли за какво предизвиквам всичко това на теб? “, а аз отговорих „ Защото можеш. “. Не очакваше това като отговор, само че е истина, те имаха правото от тяхното държавно управление да вършат каквото пожелаят. Светът беше спокоен и им позволяваше с години да правят най-различни закононарушения. Победите на нашата войска демонстрират, че тяхната мощ е заблуда. Обществото на свободните нации има правото да спре тази полуда.

Трябва да обърнем внимание на пандизчиите, окупираните територии на Украйна. Нашите пандизчии се държат в Луганск и Донецк. Така е комфортно на руснаците, с цел да може по-късно да трансферират виновността за убийствата на нашата войска и управляващи. Така заобикалят всевъзможни наказания. Всички знаят, че нищо не е направено без разрешението на Москва. Зад всяко едно закононарушение стои точно законът на Москва. Светът би трябвало да разреши на Червения кръст и други организации да правят своята филантропична задача.

В противоположен случай всячески една помощ се трансформира в противозаконна, обричайки хиляди на безчовечен условия. Редно е да стартира размяната на пандизчии и тяхното избавление. Във ваше лице диря помощ против този фашистки режим. Искаме почтен съд против тези нарушители. Трябва да сме готови от обстоятелството, че Москва отхвърля правото на живот на всеки заложник.

Бях арестувана по време на инспекция на документите ми. Не мога да кажа за какво тъкмо аз бях арестувана. Те ревизираха всички свои документи и схванаха, че съм парамедик. Това по техните закони е закононарушение. По-късно в пандиза бях измъчвана и ме накараха да направя самопризнания за закононарушения, които в никакъв случай не съм направила. Не се интересуваха каква е истината, за тях беше значимо да призная закононарушение, което не съм правила. Техните планове и цел бяха да основат облик на звяр и да ме обвинят в закононарушения, които не мога да си показва.

Всичко това беше цел за съветската нация, да се покаже злия зложелател. Вярвам, че те са правили същото и с други арестувани. Използваха мъченията, с цел да съумеят да изкарат признанията. Имам фотоси на съветски пропагандни малките екрани и пропаганди, там видях мои познати, които признаваха неща, които не са направили. Мога единствено да си показва какво са създали на тези хора, с цел да получат отговор. Всичко това се правеше, с цел да бъдат освободени от отговорността си. Да вършат каквото могат в Украйна и да покажат безсърдечен зложелател, в това число и мен. По този метод да оправдаят своите закононарушения. Това е моето професионално време.

При моето задържане към този момент бях със разтърсване след обстрел на болничното заведение. Имах мощно главоболие и други спомагателни проблеми, помолих за доктор. Казаха ми, че не заслужавам доктор. Помолих да се обадя вкъщи, с цел да споделя къде съм и какво се е случило, желаех да позвъня на брачна половинка си. Не ми разрешиха, споделиха ми, че съм гледала прекалено много американски филми. Взеха всички мои движимости, в това число и медикаментите, които би трябвало да взимам всеки ден. След към 10 дни, когато започнах да желая медикаментите си, едвам тогава ми ги дадоха.

Това беше знамение, тъй като тяхното отношение беше да не разрешават нищо. Същото се случваше с медикаментите ми за астма. Не ми разрешиха да употребявам своя инхалатор, трябваше да бутам по вратата, с цел да ми дадат да го употребявам. Радвам се, че в никакъв случай не изпаднах в припадък. Всеки път, когато стартира да ги притеснявам, те ставаха доста зли с мен. Те постоянно ми говореха жестоко и грубо, това беше нормата за тях. Взеха всички облекла, които имах в себе си, с изключение на тези, които носех на себе си. За 3 месеца имах един чифт долни дрехи, това на мен.

Едни джинси, една тениска и яке. Това яке избави живота ми, тъй като не разреши да замръзна. Условията на пандизчиите беше нечовешко. Задържаха ме през март, когато беше студено. Всички килии бяха на разнообразни места, само че постоянно бяха без никакви прозорци, а единствено с решетки. Студът беше безчовечен. Не получих нито одеяло, нито възглавница или някаква форма на легло. Спяхме на нарове, направени от метал.

За 3 месеца имах право да се изкъпя с малко топла вода единствено един път. Отказаха да одобряват колета от другари или фамилията. В моя случай нямаше кой да ги донесе, само че имаше други девойки в други килии и получаваха колета, само че не им ги даваха. Нямахме никакви хигиенични материали.

Униформените служители на реда на Донецк видя името ми и като че ли си спомни нещо. Влезе в една кабинка, изчака няколко минути, правеше телефонно позвъняване и по-късно прегледа документи. По-късно ми сподели, че би трябвало да сляза от колата.

Не се отнасяха с никого благо. Имаше някои цивилни девойки, които бяха постоянно бити. Правеха това, с цел да ги плашат. Разбира се, аз получих особено внимание. Много неприятно е даже да си го спомня.

Бях в разнообразни затвори, само че на всички места срещах по един-два боеца от Азовстал.

Да, те бяха подложени на специфични мъчения. По някаква причина имаха особена ненавист към бойците на Украйна. Други на прицел бяха военните от Айдар. Чух от тях, че това е била терористична организация и руснаците са били решение да ги отстранен.

Вярвам, че всички украинци вършат това, без значение дали имат електричество или мрежа. Войната е война, без значение дали имате тези обстоятелства. Няма по какъв начин да не обърнем внимание, че това беше една от главните цели. Ние ще се борим за истината и няма да се предадем!

Руската агитация сътвори един цялостен филм за мен. Гледах този филм и явно какъв брой е подправен. Това е доказателство, че руснаците се пробват да обвинят мен за всяко зло в страната. Лично аз се усещам извънредно гневна, тъй като от самото начало на фронта аз помагах на хора. Отказвах се от доста неща, с цел да направя повече и да оказа помощ повече. Техният интерес е ориентиран към лъжите, с цел да могат да изчистят виновността си. Чувствам се тъжна, само че до момента в който истината тържествува, имаме мотив да се гордеем с всяка победа.

Важно е да извършите следствие на закононарушенията на съветския фашистки режим, с цел да разкриете лъжите. Така ще сложим завършек на тази експанзия и всички други стремежи за експанзия над Украйна. Очевидно е, че в случай че реализиран победа в Европа, най-вероятно ще продължат похода си напред в Европа. Признайте Русия като спонсор на тероризма. Засилете всички наказания и продължете да се обединявате. За първи път се борим с проблем, който припомня доста на Втората Световна война.

И още веднъж, трябват ни, оправдавам се, че ще го кажа, само че за развиването на военния триумф ни трябват още оръжия. Трябва да разберете, че вашите оръжия са в положителни ръце, не ги използваме против цивилни или за зло. Украйна се бори в тази война с чест. Имаме потребност от повече Противовъздушна отбрана системи. Те губят по земя и в този момент се пробват с въздушни удари. Те нападат сериозна инфраструктура и по-късно се любуват на постигнатото. Искаме спомагателни запаси и Противовъздушна отбрана системи.

Както споделих и преди, успеха се реализира в сърцето и съзнанието, дружно със силата на оръжията. Сигурна съм в това и ви апелирам да се изправите против тази агитация. Русия е наследила старите обичаи на Съюз на съветските социалистически републики в този смисъл, тези на пропагандата. Бих предложила да се направи освен това от експертите, с цел да може съветската агитация да спре да промива мозъците на хора в окупираните територии. Казано по този начин, без всичко това, оръжията нямат никакъв смисъл.