В царството на мълчаливите ♥ Николай РАЙНОВ
„ Само за едно те апелирам, царю честити. Недей не помни, че и сред народа има люде, способни да схванат това, що не може да проумее великият везир. “
Арменска приказка
Николай Райнов (1889-1954)
В едно далечно царство управлявал цар, който не обичал бъбривците. Яви ли се пред него човек, който гледа с дълги и хубави речи да го убеди, той заповядвал да го изпъдят. Харесвали му се единствено ония, които умеят с две-три думи да кажат, каквото би трябвало.
Един ден царят, заобиколен от своите съветници и царедворци, седял на престола си да разисква държавните работи. Съобщили му, че е пристигнал дипломат от прилежащия цар. Тия двама царе се не обичали прекомерно – и оня гледал за нищо и никакво да се скара с тоя, с цел да му разгласи война и да му превземе царството.
Страната, отдето идел посланикът, била особена. Там хората били още по-мълчаливи. Толкова им било неприятно да приказват, че се разговаряли с ръце като неми. За най-умен се считал оня, който може със знак да каже на другите що желае и да разбере по техните знакове що желаят те.
Посланикът влезнал, поклонил се на царя и начертал – без да каже ни дума – една окръжност към престола. После си изул чехлите и седнал на дивана, право пред царя, като си кръстосал нозете. С тоя знак той споделил, каквото имало да каже – и в този момент очаквал отговор.
Царят не схванал що значи това колело към престола. Той запитал с взор, а след това и шушукайки великия везир, съветниците, царедворците, пълководците.
Никой не бил схванал знака.
Царят се ядосал доста. Как така – да се не откри сред съветниците му ни един интелигентен човек да му изясни що желае да рече посланикът? Какъв срам за царството му! Той би вероятно креснал, та би раздрусал двореца – ако не беше оня чужденец, който продължавал да го гледа безмълвно и да чака отговор.
Най-после, като си извъртял заканително светналите очи, царят заповядал с невисок глас на великия везир да прати по града хора – да му доведат най-умните мъже, които знаят. Ако се не откри някой да изясни знака, изработен от посланика, той се заканил да отсече главите на всички съветници.
Додето пратениците вървели от къща на къща да търсят най-големия хитрец, царят и посланикът пиели кафе и се гледали един различен, без да си кажат дума. Царят се преструвал, че мисли, само че му било доста стеснително. А на тия към него било още по-зле: на великия везир идело да потъне подземи от позор, а съветниците треперели от боязън.
Само посланикът бил удовлетворен и спокоен. Той си пиел кафето и мълчел.
Царските пратеници вървели из града двама по двама. Двамина от тях знаели, че в една махала живее някакъв преподавател, доста интелигентен човек. Влезли в къщата, която им показали, само че не намерили никого. В стаята видели люлка, дето спяло дете. Люлката се люлеела, въпреки че се не виждало никой да я люлее. Качили се на плоския покрив. Там имало мокро жито, разпиляно да съхне. Дълга тръстикова пръчка, забита в средата, се люлеела – да плаши врабците, да не би да изкълват зърната. Но и тая пръчка не клател никой, а и вятър нямало.
Царските пратеници се зачудили. Излезли в двора. Там видели една старица, която чистела фасул. Като я запитали, разбрали, че учителят от дълго време не живее там. В къщата живеел тъкач, наследник на бабата. Той работел в стаята до улицата, а жена му била излязла на пазар.
Те влезнали в тъкачницата – да схванат какви са чудесиите, що били видели. Тъкачът работел на своя стан: бързал да свърши платното.
Когато го разпитали, разбрали, че той е завързал по един връв на двете подлоги, върху които натиска с краката си, когато тъче. Единият връв бил свързан с люлката в стаята, а другият – с тръстиката на покрива. Натисне ли едната подлога, люшне се люлката, натисне ли другата, позаклати се пръчката.
Двамата пратеници се спогледали, като че ли желали да кажат:
„ Умен е тоя тъкач. Тъкмо подобен човек ни би трябвало. “
И те му споделили, че е пристигнал дипломат, който начертал колело към престола на царя, и че никой не можел да разбере що значи то.
– Ела в двореца – рекли му те. – Ако отгатнеш що значи колелото, царят ще те награди богато.
Тъкачът помислил малко, па се навел, та взел от прозореца два ашика, с които си играело момчето му, когато се върне от учебно заведение. На излизане видял, че от двора идва едно пиле. Вратата на тъкачницата зеела – то влезнало да кълве. Той го хванал, погалил го, па го пъхнал в пояса си и тръгнал след пратениците.
Като влезнал в престолния чертог, тъкачът се поклонил на царя, па се обърнал към посланика, без да каже дума. Оня го погледнал, а сетне показал царя и съветниците му. Тъкачът посочил с пръст към прозореца, а по-късно показал себе си. После се навел, поставил пред посланика двата ашика и го загледал умерено в лицето.
Чужденецът се изненадал и даже малко се докачил. Той се замислил, па току бръкнал в джоба си, извадил шъпа просо и го пръснал по пода.
Тъкачът се усмихнал. Той извадил от пояса си пилето и го пуснал. То изкълвало просото. Тогава посланикът станал, обул си чехлите, поклонил се на царя и си отишъл.
Още щом напуснал посланикът чертога, царят слязъл от престола си и се доближил до тъкача. Всички съветници, царедворци и пълководци наобиколили занаятчията и го запитали какво значат придвижванията, които са си разменили с посланика.
Тъкачът отвърнал умерено:
– Той е начертал окръжност. Искал е да каже: „ Ако нашият цар ви нападне и обкръжи столнината с армия, що ще сторите? Ще ли му се предадете, или ще се браните? “ А когато влязох аз, той уточни царя и вас. Искаше да рече: „ Нито царят можа да разбере, що му споделям, нито тия към него. “ Но аз показах към прозореца, а след това – към себе си. С това придвижване му рекох: „ Не царят и придворните, а народът би трябвало да ти отговори. Аз съм човек от народа – аз ще ти отговоря. “ После хвърлих пред него ашиците. Това значеше: „ Вие сте пред нас като деца. “
– Наистина – рекъл усмихнато царят. – И ние сме играли на ашици, когато сме били дребни. После?
– После – продължил тъкачът – той пръсна шъпа просо по пода, с което искаше да рече: „ Нашите бойци са безбройни. “ Но аз пуснах пилето да изкълве зърната. То значеше: „ Само един наш може да избие стотина ваши. “
Царят бил толкоз очарован от мъдростта на тъкача, че поискал да го назначи популярен везир. Всички признали, че тоя интелигентен майстор е избавил царството, тъй като видели по какъв начин си отива посланикът, без да заплашва царя. Той ще да е схванал, че с хора, които умеят да му дават отговор по подобен метод, по-добре е да не се води война, тъй като ще смогнат да се бранят както би трябвало.
Ала тъкачът не приел да стане популярен везир.
– Аз съм си тъкач и ще си остана тъкач – рекъл той на царя. – Не е за мене да везирувам, ти имаш други хора за тая работа.
Тогава царят го наградил богато и го изпратил. Но преди да си отиде в тъкачницата, занаятчията се обърнал към него и му споделил:
– Само за едно те апелирам, царю честити. Недей не помни, че и сред народа има люде, способни да схванат това, що не може да проумее великият везир.
Из: „ Приказки от целия свят “, Николай Райнов, изд. „ Народна просвета “, София, 1974
Снимка: Николай Райнов (1889-1954), dictionarylit-bg.eu
