Салман Рушди е британски писател от индийски произход, роден в

Салман Рушди е английски публицист от индийски генезис, роден в семейство на заможни и образовани мюсюлмани. През 1988 романът му „ Сатанински строфи “ провокира плевел скандал в ислямския свят. Книгата е неразрешена в доста страни, иранският глава Хомейни го афишира за вероотстъпник и приканва за убийството му, като през 2007 премията за главата му доближи 11,4 милиона $. Рушди бе ринуден да се крие и години наред живя под английско застъпничество. През 1993 норвежкият му издател Вилям Нигаард е прострелян 4 пъти в гърба и едвам оживява, а японският преводач на романа е погубен. Хомейни от дълго време е мъртъв и Рушди към този момент не се тормози за сигурността си. Написал е доста книги, огромна част от които са преведени на български, в това число „ Среднощни деца “ и „ Срам “.

Близо 20 години след присъдата на Хомейни писателят получава рицарско звание от кралица Елизабет II за заслуги към литературата, а „ Таймс “ го слага на 13-о място в своята ранглиста за най-великите английски писатели от 1945-а година насам.

Когато грешката на сърцето бъде разобличена, ние се усещаме като простаци и питаме околните и приятелите си, за какво не са ни избавили от самите нас - зложелател, от който никой не може да ни отбрани.

Когато мисълта стане изключително мъчителна, действието е най-хубавият лек.

Често ние откриваме вътре в себе си мощ, морал, интелектуална и прочувствена помощ, за които не сме и подозирали. Изведнъж хората се оказват способни да се оправят с всевъзможни произшествия.

Световъртежът съставлява спор сред страха от рухване и желанието да паднеш.

Случките не се повтарят, би трябвало незабавно, още в самото им начало да ги уловиш и да ги скриеш в най-дълбокото кътче на паметта си.

Паметта е това, което ти споделя кое е значимо за теб.

Никак не е елементарно да си спомниш нещо, което в никакъв случай не е бивало. Защо ли е по-трудно да играеш на измислици, в сравнение с възпоминания? Защо ли е така непостижимо да повтаряш измислените случки до безспир?

Понякога легендите се трансформират в действителност и стават доста по-полезни от обстоятелствата.

За да се родиш отначало - първо би трябвало да умреш. За да кацнеш върху тази гърдеста земя, първо би трябвало да полетиш. Как да се усмихнеш отново, в случай че първо не заплачеш? Как да спечелиш любовта на възлюблената, без да си отронил въздишка?

Едно от най-впечатляващите неща в човешката история е, че немислимото елементарно се трансформира в действителност.

Писателите и политиците са естествени врагове. И двете групи пробват да оформят света съгласно техните показа. Бият се за една територия.

Странна работа е да бъдеш публицист в този все по-луд свят, в който живеем през днешния ден, където сюрреализмът, наподобява, е новият натурализъм.

Въпросът, който постоянно си задавам е: господари ли сме или жертви? Ние ли сътворяваме историята или тя нас основава? Ние ли оформяме света или той оформя нас? Въпросът, ръководим ли живота си или сме просто пасивни жертви на събитията, мисля, че е фундаментален въпрос, който постоянно съм си задавал.

Книгата е версия на света. Ако не я харесваш, я игнорираш. Или показваш своя лична версия.

Работата на поета е да именува безименното, да показва измамите, да взема страна, да стартира спор, да оформя света и да го стопира от това да заспи.

Едно нещо е да кажеш: „ Не ми харесва това, което сподели, коства ми се жестоко и обидно “, само че сега, в който отвръщаш със закани за принуждение в подмяна, минаваш на друго равнище, на което губиш всеки заем на доверие, който си имал.

Светът е цялостен с неща, които разстройват хората. Но множеството от нас се оправят това, като не обръщат внимание и не се пробват да взривят планетата.

Много, доста елементарно е да не бъдеш афектиран от книга - просто я затваряш.

Един от проблемите, защитавайки свободата на словото е, че постоянно би трябвало да защитаваш хора, които смяташ за скандални, неприятни и отвратителни.

Какво е свободата на словото? Без правото да обидиш, тя стопира да съществува.

Свободата да казваш това, което мислиш е всичко. Тя е самият живот.

Зрялото общество схваща, че сърцето на демокрацията е разногласието.

Когато денят не е по-топъл от нощта, когато светлината не е по-ярка от тъмнината, когато земята не е по-суха от океана, ясно е, че тогава хората ще изгубят силата да разграничават и ще стартират да виждат всичко - от политически партии и полови сътрудници до религиозни вярвания - като почти-едно-и-също, няма-избор, взимай-или-давай. Каква нелепост! Защото истината е последна, тя е такава, а не онакава, той е, а не тя; въпрос на пристрастност, а не спорт за фенове. Накратко, това е гореща работа.

Ние можем да сме щастливи, че живеем в една част от света, където можем да се усещаме свободни. В множеството други страни няма независимост. Има ли независимост в Китай? Не. Или в огромна част от ислямския свят? Не. В огромна част от Африка? Също не. След като ние имаме към този момент тези полезности, би трябвало и да ги пазиме. И да се борим за тях, в случай че е належащо.

Човешките същества, които се отвръщат от Бог, губят любовта и сигурността, а също по този начин чувството за Неговото безгранично време, което включва минало, настояще и бъдеще; безвременното време, което няма потребност да тече. Ние копнеем за безконечното и аз съм вечността. Тя е нищо: тик или так. Гледа се в огледалото всеки ден и е измъчвана от визията за възрастта, от отминаването на времето. Така е пандизчия на личната си природа; тя също е в оковите на Времето.

Не се нуждая от Бог, с цел да си обясня света, в който пребивавам.

Ако Уди Алън беше мохамеданин, от дълго време да е мъртъв.

Идеята за свещеното е едно от най-консервативните понятия във всяка просвета, тъй като се пробва да трансформира други хрумвания – неустановеност, напредък, смяна – в закононарушения.

Крайно време е мюсюлманите да стартират да учат смисъла на своята вяра като събитие вътре в историята, а не като свръхестествено Откровение...

Ако изискат от мен да кажа едно изречение, обвързвано с вяра, ще кажа, че съм против нея.

Ако искаш да промениш света, има и по-добри способи от този да се взривиш.

Богохулството е закононарушение, при което няма жертви.

Писателите са били поставяни в ужасни обстановки и все пак са успявали да напишат изключителни неща.

Това, което писателят може да сътвори в усамотението на една стая е нещо, което никоя мощ не може елементарно да унищожи.

Ако децата ми имат предубеждения в мозъка си, ще се срамя. Ще съм се провалил като родител.

Много мъже се държат другарски с дамите, единствено тъй като се пробват да ги прелъстят.

Отделям доста време за хората в живота си и другарството е доста значима тематика за мен. Мисля, че това ме отличава от писателите, които познавам.

Всъщност, даже не одобрявам купоните. Предпочитам стая и маса с четирима другари, които вечерят дружно. Ненавиждам нощни клубове. И не обичам места, където шумът е толкоз мощен, че не може да се приказва с хората.

Фамилната история е колосално значимо нещо. Всяко семейство си има истории: някои са смешни, други мотив за горделивост, някои са неуместни, други срамни. Но да ги знаеш е доказателство за принадлежността ти към фамилията.

Приятелите са фамилията, което сами избираме, а не това, което наследяваме. Винаги съм бил човек, за който другарството, избираемите сходства, са също толкоз значими, колкото фамилията.

Също като всички останали, и аз съм имал връзки, в които съм бил буйно влюбен, само че безусловно трагичен от самото начало и не съм вярвал на индивида, който съм обичал, даже за секунда.

В един разказ, в случай че е добър, не може да има положителни хора и неприятни хора. Има комплицирани хора. Има същински хора.

Книгите избират създателя си; креативният акт не е напълно разумен и умишлен.

Дори когато нещата отиват на зле, постоянно има гласче в главата ти, което споделя: „ Интересна история! “

Животите ни ни учат какви сме.

Смятам, че все пак би трябвало да имаме вяра, че успеха на злото може да бъде предотвратена.

Снимки: Houston Chronicle, Politiken