С над 70 роли в театъра и повече от 80

С над 70 функции в театъра и повече от 80 в български и задгранични кино продукции, Николай Урумов е измежду най-играещите артисти в България – почетен с две награди „ Аскеер ”, „ Икар ” и още доста наши и интернационалните самопризнания. Благодатният вятър на родното му Българево, край нос Калиакра, го праща под дърво и камък по света с изкуството, на което е отдаден, та чак до Австралия, където преди 3 години занесе пръв измежду нашите създатели духа на българщината.

Има една нашенска мъдрост, съгласно която планината ражда герои, а равнината – тикви. Какво ражда морето?

Морето ражда притчи. Легенди. Но аз съм роден в един по-специфичен край. Това е морска Добруджа – колкото море, толкоз и низина. Там като застанеш, зад тила ти остава едно равно, равно поле, дето не му се вижда краят. Където маранята се носи над житните класове и ей там, някъде, се вижда едно самотно дърво, земята е напукана от тая суша, както са напукани ръцете на отрудените хора. Като се обърнеш от другата страна, виждаш безкрайната простор на морето и оня безконечен вятър - лятно време парещ, бръснещ, а зимно време – необработен и леден, който сякаш ще те изхвърли в морето. Този вятър, за който от детството помня, че ми трябваха големи старания, с цел да го преодолея и да се прибера до у дома. Същият вятър, основал фамозния натурален път на птиците Виа Понтика. Те се пускат по течението му и той ги отнася към нови страни. И аз по този начин се пуснах по потока на този вятър – като орлите, които, като ги видиш по какъв начин се реят в небето и внезапно сменят посоката си, внезапно отпускат криле, оставяйки се на течението и доверявайки му се.

Прелетните птици постоянно се връщат по родните си места. Ти връщаш ли се постоянно в Българево и какво те чака там?

Да. Там ме чакат къщата, дворът, котките на майка ми – те са живата връзка с нея, и цветята на майка ми…

Как приказват хората в твоя роден край? Имаш ли си обичана дума или израз оттова?

Говорят простичко. С малко думи. Понякога приказват повече с очи и жестове, с усмивки. Особено пък, когато хората се познават, доста не си приказват, доста неща са си споделили към този момент. Говорят си по техен метод. Това са доста радостни хора, главното движещо на диалога са иронията и сарказмът и е нужна единствено една дума, с цел да се разбере какво имат поради. Много постоянно има иносказателност и самоирония. Интересно нещо мога да опиша. Баща ми си отиде прекомерно рано, на 62 години беше. Когато умря, хората не плачеха, а се смееха и разказваха неговите радостни истории. Хората като че ли не можеха да одобряват, че си е отишъл – той беше доста колоритна персона, обичан от всички, проницателен, занимателен, шеговит, душа на компанията. И си спомниха по какъв начин преди време няколко другари отишли да изкопаят последния дом на собствен умрял приятел и до момента в който копаели гроба, татко ми рекъл: „ Е, тук е доста ужасно, бе! Аз като умра, и една нощ не мога да преживея тука. Още първата вечер се прибирам у дома! ”. Та, когато погребваха татко ми, всички се смееха и споделяха: „ Айде да забележим в този момент дали тази вечер Георги ще се прибере у дома! ”

Из „ МОРЕ ОТ ЖЕЛЯЗО " - На баща – Николай Урумов

„ Морето взема, само че и дава, споделяше татко ми. И ние тръгвахме по брега. Обикаляхме, мушихме се сред скалите и откривахме какво ли не. Подгизнали дъски, бутилки, цялостни с пясък, раздрана джанпанка, автомобилна гума, пластмасово автомобилче без колела, наклепана с мазут шапка, рапани… Някога, когато едни гръцки транспортен съд се блъснал покрай Калиакра, цялото море е плувало в портокали, а различен път в бъчви с маслини, споделяше баща. Но огромният удар беше, когато една турска гемия се разруши край Шабла и морето почервеня от „ Малборо ”. Които имаха лодки събираха кашоните и стековете още във вътрешността в морето, а ние чакахме на брега и събирахме тези, които се бяха разрушили към този момент в скалите и множеството бяха мокри и кафяви. Но мама ги изсушаваше на печката,  а баща, като и цялото село повече от година пушеше „ Малборо ”. Друго си е, когато, седнали в каруцата, баща възпламени едно „ Боро ”, а аз му поднеса един рапан за пепелник. ”

Кой ти е обичаният сезон край морето?

Всички сезони са хубави там – в случай че щеш лятото с безгрижието, в случай че щеш пролетта с вярата, зеленината, с пукването. Зимата – със суровостта, бялото. Няма да не помни една зима – таман се бях върнал за няколко дни от студентски фестивал във Франция, в град Алес. Беше краят на януари, 1986 година Изведнъж заваля сняг, задуха тоя вятър, натрупа големи преспи, по 2 метра високи, и все едно животът спря – няма ток, няма вода, няма телевизия, няма радио, телефони, никой не влиза и не излиза от селото, коли не се движат. Но хората не го одобряваха като злополучие, за тях това беше всекидневно.Спомням си, излязох да ида до центъра и влязох в една кръчмичка, бира-скара – то газени лампички светят, печката набумкали вътре, със зачервени кюнци, никой не сяда по масите, че е студено, всеки стои на тезгяха – донесъл нещо от у дома си – кой винце, кой мезенце, и си приказват, и си ядат, а някъде в ъгъла бай Драгни си свири нещо на хармоничката. И не ти се желае да си тръгваш, не ти се желае да свършва всичко това… Попадаш в някакво Радичково време, в неговия „ Януари ”, а както той самият споделяше: „ Януари е най-българският месец ”. Откъснат си от света, стартират да се месят питки, да се точат тиквеници, да се седи край печката, да се описват истории и приказки, вървят си на посетители хората, настъпва време за седянки и предянки. Помня в детството ми, че имаше един стан в задната стая и той се местеше по родата. Спомням си това мое детство с най-красивите тъкани черги, които още вардя. В тях е вплетена душа, вплетен е живот в тях. Като се сберат някъде на посетители, мъжете бистрят политиката, пийват си, майтапят се, дамите се ядосват… Децата сме настрана, само че светът на огромните ни е по-интересен и се мушкаме някъде там, под масата, покрай тях. Гледам да запазя тези мемоари и това време. Докато я има тая къща, до момента в който го има тоя двор и тях ще ги има – и родителите ми ще ги има, и мен ще ме има.

Интервю на Мария Тонева

Източник: Списание Cape Kaliakra Moments ~ Black Sea Rama
Снимки: Александър Нишков