Мадагаскар – перлата на Франция, за която се бориха Великобритания и САЩ
С експлоадирането на напрежението в колонията Мадагаскар през март 1947 година френските управляващи имат вяра, че обстановката става сериозна и стартират да търсят някакъв излаз. Нещо по-интересно е, че те не считат единствено комунисти и националисти за цялостното напрежение, само че също по този начин считат, че има съществено присъединяване и въздействие от Англия и Съединени американски щати.
Това прави целия кървясъл спор още по-интересен, изключително откакто връзките на Франция за първи път започнаха да се свиват едвам след гласуването за излизане от Европейски Съюз. Второто най-горчиво време сред двете страни е точно през нощта на събота 29 март 1947 година Две групи от към 2000 души атакуват близкия боен лагер на французите в град Мораманга, ситуиран в източната част на острова.
Партизаните се движат безшумно в мрака, само че когато доближават лагера, стартират гневна атака с всички налични сили, употребявайки петролни бомби, а по-късно и обстрел по постовете. Мнозина от нападателите съумяват да пресечен бодливата тел и да влязат в базата без особени проблеми.
След нападението, нападателите се отдръпват и убиват 22-ма и раняват още 12 в лагера. Военният лагер, по думите на някои очевидци, е бил погубен, външните връзки са отрязани, а улиците на града са постлани с тела на хора. Новините за офанзивата съумява да стигне до френската администрация, която бързо оценила случая на скука, а не на опасност. Има още няколко записани случая и произшествия от 1894 година
Сили от 3500 души атакуват северозападното крайбрежие и слагат своите триколюри, изпреварвайки американците, които желаят да стигнат първи, само че това е от прекомерно далечно време. В Париж протестът подвига и сериозна паника, изключително откакто може да накара множеството националисти да се опитат да сеят стихии и в други точки на Френската империя.
В идващите няколко месеца, френските бойци водят една горчива акция против локалните партизани, карайки ги да се върнат назад в планините и горите, отдалечавайки ги оптимално надалеч от градовете. Много от локалните хора умират по време на френската офанзива. Твърди се, че броят им е към близо 100 хиляди души.
През цялото време армията има вяра, че има сериозна интервенция на британците във въпросните протести и по тази причина показва несъразмерна мощ. През януари, същата година, френското разузнаване приказва за връзка сред мадагаскарските националисти и други демократични сили, подкрепяни от непознати консулства, което най-често се показва в големи капитали.
На 11 март има среща сред всички партийни водачи и представители на революцията, измежду които и Рахенджа Ралисън. Решението на групата е обвързвано с концепцията да се закупи огромен брой оръжие и да се употребява особено за идните събития, а на финала, въпросният господин приключва своята тирада с „ Нека благодарим на англичаните! “.
Френските сътрудници също по този начин обръщат внимание и на различен водач – Джоузеф Расета, който посещава Лондон единствено един месец по-рано. Докладите показват, че въпросният господин би трябвало да бъде проучен по-сериозно, с цел да се открият по-точно неговите връзки с британците и най-вероятно и с американците. Една година по-рано и различен националистически водач посещава Лондон, с което алармата, че нещо по-сериозно следва, стартира да се отразява във всички отчети.
Французите откриват един специфичен сътрудник от острова, който постоянно посещава Мадагаскар и се е открил на острова, като се твърди, че работи. Проблемът в неговата персона е, че е някогашен боен и всички го назовават „ майора “. Въпросният е Джон Морис. Следенето на Морис дава резултати, тъй като същият е бил постоянно в английското консулство в столицата Антананариво. Във времето, в което Морис е пропъден, търканията сред двете страни към този момент е реалност.
Французите са безапелационни, че има някакви опити за деяние, които могат да вдигнат напрежението и да стартира борбата за въздействие върху далечните земи. До 1945 година към този момент е ясно, че Англия даже не крие своите апетити.
Париж има аргументи да се тормози от непознатото въздействие в Мадагаскар. Локацията е с доста стратегическо значение, територията има нужните запаси и е една доста добра база, която дава надзор над целия Индийски океан. Французите несъмнено знаят, че съдружниците от Втората Световна война имат какво да кажат по тематиката, изключително откакто самият Уинстън Чърчил е на мнение, че Англия би трябвало да нарежда своите самолети и подводници в района, с цел да сковава опитите на Япония за дейности.
По тази причина през май 1942 година британците съумяват да пресечен проектите на Япония, а с това и да разрешат на всички типове опити за налагане на надзор. Британците съумяват да вземат град Диего-Суарез в Северен Мадагаскар и да продължат своята интервенция.
Съпротивата в Мадагаскар е била изместена в края на 1948 година и в последните месеци и годините, които чакат тази територия, Франция постанова сериозен мониторинг на националните интензивности, като даже лимитира английско и американско въздействие. През 50-те години на предишния век, французите отхвърлят виза на двама представители от английския парламент.
Историята не завършва с това, в противен случай, картината става още по-цветна, изключително откакто Франция не може да одобри, че най-близките ѝ сътрудници се стремят да разклатят още повече позициите ѝ.
Следователно в разнообразни моменти, страната стартира да лимитира въздействието на запада в своите лични колонии, в Чад и Габон през 60-те и 70-те години непосредствено избира свои местни водачи, които да съблюдават френската политика и да не разрешават възникването на други нездравословни придвижвания за империята. По време на двете пост-колониални войни в Индокитай и Алжир, французите не стопират да се съмняват в претекстовете на Съединени американски щати и Англия.
Странно или не, даже и в този момент има някакви моменти, в които Франция не изпитва най-топлите си усеща към своите съдружници. Въпреки това ще забележим, че Мадагаскар е свободна територия, тъй като рано или късно всяка една империя губи контрола над своите жители.
