Руският войник нахлу в дома ми и насочи автомата си

" Руският боец нахлу в дома ми и насочи автомата си към мен. Каза ми, че идвал да ни освободи от " нацистите ". Попитах го какви нацисти чака да открие в дома на учителка по съветски език, която живее на улица " Пушкин ". "

Редица по-малки обитаеми места северозападно от Киев се трансфораха в сцена на яростни сражения още през първите дни на войната в Украйна. А. Тук описваме три истории на сполучливо бягство от зоната на сраженията.

" Нахлуха с ориентирани автомати ": историята на Галина от Гостомел

" Две седмици бяхме под обстрел и под съветска окупация, нищо не знаехме за някакви " зелени коридори ". Още на 27 февруари ни стопираха електричеството, а мобилните телефони работеха с спирания. Зареждахме ги от акумулатора на автомобила на съседа - с цел да можем да оповестяваме на околните си, че сме живи. А след това към този момент нямаше и мобилна връзка. На 7 март към този момент нямахме и газ - тъкмо когато на открито стана доста студено.

В първите дни на войната виждахме в небето да летят съветски хеликоптери, по-късно започнаха тежки сражения - над главите ни прелитаха ракети и снаряди в двете направления. Не знаехме къде е най-близкото бомбоубежище, а и в Гостомел по принцип няма доста укрития. След няколко дни на нашата улица се появиха съветски бойци, влязоха през двора, започнаха да разрушават входните порти. Един от тях влезе у дома, стъпка нарцисите ми, счупи прозореца на спалнята и насочи автомата си към мен. Попитах го на съветски език какво търсят тук, за какво са пристигнали и против кого водят война. А, която живее на улица " Пушкин ".

Още същата вечер дойдоха и други руснаци, които с крайници ритаха портите и стреляха с автоматите си. Зад тях пъплеха танкове, които сринаха оградите по цялата улица. От прозорците виждахме по какъв начин руснаците се настаняваха в по-хубавите къщи или изнасяха от тях мебелировка.

На 9 март пристигна съседското момиче и ни сподели, че ще има евакуация и по тази причина би трябвало да побързаме. Съпругът ми е тежко болен и не може да върви. Изтика ме със мощ на улицата и ми заръча да потегли сама. До сборния пункт трябваше да се върви 30-40 минути пешком. Натам се бяха отправили дами с дребни деца и доста възрастни хора. По-късно стана ясно, че руснаците няма да пропуснат рейсове, които да ни вземат. Затова трябваше да вървим още към 8 километра до идващия пункт. Беше доста изтощително, по пътя непрекъснато се разминавахме с съветски бронетранспортьори. Но рейсове по този начин и не идваха.
Ярославна от Киев: " Защо би трябвало да преминавам и през това? "
Стояхме няколко часа на студа, духаше мощен вятър, никой нямаше храна и вода. Накрая се озовахме в някакво бомбоубежище, където цареше цялостен мрак и беше доста студено. Хората там живееха по този начин към този момент от две седмици. Преброиха ни и ни споделиха, че сме към 400 души - главно остарели или заболели хора и дами с деца. В последна сметка се върнах у дома. Съседът имаше електрогенератор и успяхме да заредим телефоните си. Така разбрахме, че ще има втора евакуация. И този път в действителност изпратиха рейсове. За 2-3 часа стигнахме до Киев. Там се прехвърлихме на трен, с който пътувахме повече от 12 часа на запад. Във вагоните от самото начало беше мрачно - споделиха ни, че с изключено осветяване имаме повече шансове да не попаднем под обстрел. "

" Никога не съм се молила както в този миг ": историята на Ирина от Гавронщина

" На 24 февруари стартира войната, а два дни по-късно дойдоха съветските окупатори. Те завзеха намиращото се наоколо първокласно голф игрище, където започнаха постоянно да кацат хеликоптери.
Редакцията предлага
Докато още имахме интернет, дойде известие, че би трябвало да се скрием в убежища. Но по какъв начин тъкмо да заведа до такава степен 96-годишната ми майка, която не вижда и съвсем не върви? Последваха дни на тежки сражения, през които бяхме в непрекъсната паника. След към седмица съседката ми сподели, че имат място за нас в тяхната кола. Не знаехме дали да поемем риска да бягаме под обстрел, само че и да останем и да продължим да живеем по този начин също не беше вид. Особено нощно време страхът е огромен - когато чуваш всеки тон, всяко ромолене, всеки изстрел, когато от самото начало се питаш това ли беше, дотук ли бях или ще оцелея и този път. А синът ми настояваше, че ще откри метод да ни пресрещне на пътя, стига да успеем да се измъкнем.

Тръгнах единствено с облеклата на гърба си и с персоналните документи, нищо друго. В колоната имаше петдесетина коли, всичките обозначени с бял байрак. Най-страшно беше, до момента в който минавахме около голф игрището - повярвайте ми, в никакъв случай преди не съм се молила както в този миг. По пътя минавахме около унищожена съветска военна техника и разрушени персонални коли, а във въздуха се носеше ужасна миризма. Това беше път на ужаса, нямам думи да го опиша.

През цялото време си мислех следното: един път към този момент съм го преживявала. След злополуката в Чернобил бягах с дете на ръце. А в този момент тичам от окупираната зона, само че в ръцете си държа жена на 96 години.

Сега сме на относително по-безопасно място, само че и тук непрекъснато вият сирени. Майка ми не стопира да пита за дома си и се моли на Дева Мария да го закриля, с цел да има къде да се върне. Преживяла е към този момент една война, тази ѝ е втората.

" Като през 1941 година ": историята на Александър от Ирпен

" До 24 февруари никой от нас не можеше да повярва, че ще избухне същинска, пълномащабна война. Затова и не бяхме готови. Когато една заран се събудихме от бомбардировките, всички просто се разплакахме.

На 5 март стана доста ужасно и съседът ни реши да бяга от града. Взе жена ми и детето ни, за което ще съм му признателен до края на живота си. ни бомбардираха свирепо, гърмежите бяха неописуемо мощни, е една от ракетите напряко влетя в къщата на съседа.

По-късно в Ирпен влязоха и съветските елементи - видях към триста войничета на възраст сред 19 и 21 години, а в двора на нашата къща беше ситуирана военна техника. След това пристигна и тяхната " военна полиция ".

Разрушения в Ирпен

По това време към този момент се бяхме изпокрили по мазетата. Виждахме по какъв начин бойците разрушават ключалките на къщите насреща, по какъв начин разграбват близкия магазин. Една от къщите трансфораха в ремонтен завод, където сменяха гуми и вериги. Слизаха и при нас - идваха бойци и посочваха някой от мъжете. Откарваните са били поставяни на колене и разпитвани. За нас всичко това беше доста тежко тестване. Обикновено мъжете се връщаха по-късно, единствено един не го видяхме повече. Още след първата нощ видяхме на улицата телата на четирима убити локални хора - двама мъже и две дами. Едната жена беше продавачката на разграбения магазин. Не ни позволиха дори да ги погребем. През всичките дни телата им лежаха на улицата.

Знаехме за филантропичните коридори, само че беше немислимо да стигнем до тях, тъй като руснаците не ни пускаха. В един миг аз и още няколко души успяхме някак да се измъкнем. Който нямаше кола, се спасяваше пешком. Гледката беше ужасяваща - навсякъде гибел и съсипия. По пътя видях човек с патерици, видях 7-годишно момиченце, което мъкнеше голяма чанта. Гледах всичко това със сълзи на очите - беше като през 1941 година.

Когато най-после видях украинския надзорен пункт, не можех да допускам на очите си. Сякаш още веднъж се върнах към живота. Някак бях оживял през тези ужасни нощи, които в никакъв случай няма да не помни. И в никакъв случай няма да простя.

*****

Вижте и това видео:
Сергей и Лена от Киев, които откриха избавление в София