Романът За жените и солта от Габриела Гарсия, който разказва ...

Романът За жените и солта от Габриела Гарсия, който разказва

Историята на пет поколения жени от времето на революцията на Кастро в Куба до днес |

Романът " За дамите и солта " от Габриела Гарсия, който споделя историята на пет генерации дами от времето на революцията на Кастро в Куба до през днешния ден, излезе и на български език.

Само за няколко месеца „ За дамите и солта “ се трансформира в бестселър на New York Times, а преди дни романът стана притежател и на златен орден на името на Исабел Алиенде за най-вдъхновяваща прозаичност за 2021 година

Многопластов и елегантен, „ За дамите и солта “ се показва на български език в превод на Паулина Мичева (изд. „ Сиела “), с цел да построи мост сред съдбите на няколко генерации, съчетавайки магическия натурализъм на Исабел Алиенде с жестоката реалност на американската фантазия.

В сърцето на Куба през XIX век, в дни на обществено неравноправие и революции, в най-обикновена фабрика за пури един мъж чете на глас „ Граф Монте Кристо “, „ Ромео и Жулиета “, „ Клетниците “. А шумът на страниците отдолу под пръстите на Четеца ще смени вечно съдбата на Мария Исабел. И ще даде начало на нейната лична история.

От тютюневите хранилища на Куба по време на революцията на Кастро до Маями и Тексас в наши дни – прозата на Габриела Гарсия е съпротивата на думите против юмрука на безсилието. Ярък портрет на тези дами, затънали в тресавището на живота, само че намерили сили да бъдат избавително подадена ръка една за друга.

е разказ за невидимите влакна, които ни съединяват, и за оковите, на които сами се осъждаме. 

Публикуваме фрагмент от книгата, възложен на OFFNews от издателство " Сиела ":

1

НЕ ТАНЦУВАЙТЕ ОТВЪД ДАЛЕЧНАТА ПЛАНИНА

Мария Исабел Камагуей, 1866 година

В шест и половина, когато всички свивачи на пури се настаниха на масите си пред купчините тютюневи листа и шефът звънна с камбанката, Мария Исабел сведе глава, прекръсти се и взе първия лист. Четецът направи същото от разположения над служащите подиум, единствено че в ръцете му имаше не кафяви листа, а прегънат журнал.

– Почитаеми трудещи се – сподели той, – през днешния ден започваме с писмо от многоуважаемите издатели на „ Ла Аурора “, изискващо вашето изключително внимание. Тези образовани люде показват топлите си усеща към служащите, чийто блян за познание – за просвета, литература и морално рационализиране – е горивото, тласкащо Куба по пътя на напредъка.

Мария Исабел облиза лепкавата долна страна на първото листо. Този земен горчив усет към този момент ѝ бе така непосредствен, че го усещаше като част от плътта си. Постави омекналия тютюнев лист върху другите, струпани настрана до нея – висока купчинка листа с нежни и дълги жилки. На свивачите бе разрешено да пушат колкото си желаят и мнозина от тях към този момент драскаха клечките кибрит с покритите си с петна ръце и димът излизаше от устите им на плътни кръгчета. Въздухът се сгъсти. Мария Исабел бе поела толкоз доста тютюнев пушек в живота си, че постоянно ѝ течеше кръв от носа, само че шефът не позволяваше на служащите да отварят прозорците необятно, а единствено леко да ги открехват, тъй като слънчевата светлина изсушаваше пурите. Затова тя потискаше кашлицата си. Беше единствената жена тук и не искаше да наподобява слаба. По кубинските стандарти тази фабрика не беше огромна: единствено стотина служащи. Толкова бяха задоволителни, с цел да обработват тютюна от плантацията на към километър и половина. В дървен силоз в центъра на помещението се държаха изсушените от слънцето листа, тези потъмнели хартиени снопчета, които свивачите щяха да отнесат до работните си места. До силоза имаше стълба, виеща се към подиум, и стол, на който седеше Антонио, четецът.

Той се прокашля, вдигайки вестника, и стартира:

– „ Ла Аурора “, петък, 1 юни 1866 година. Редът и високият морал, следван от служащите във фабриките ни за пури, както и въодушевлението им за придобиване на познание – белким това не е неоспоримо доказателство, че страната ни реализира прогрес?

Мария Исабел прегледа купчината си с листа и отдели настрана за заряд тези с по-неприятното качество.

– Просто отидете в някоя фабрика с двеста служащи и ще се изумите от царящия там ред, ще видите, че всички се стремят към една обща цел: да извършват отговорностите си…

Раменете ѝ към този момент започваха да изтръпват. С всеки минал час напрежението щеше да прераства в мощна туптяща болежка, а в края на деня съвсем нямаше да може да си подвига главата. Да извършват отговорностите си, да извършват отговорностите си. Ръцете ѝ се движеха в собствен личен темп. Камбанката звънваше и тя поглеждаше към купчината пури, гладки като сътворени от глина, сюрпризирана, че ги е навила всичките. Кафявите пластове се сливат в едно до безконечност, масите се трансформират в стени, листата – в очи, а протягащите се ръце се движат в ритмична поредност, до момента в който всичко и всички не станат част от една и съща телесна поема, една и съща ария, сътворена от човешката пот. Обедна отмора. Мария Исабел бе изтощена.

Един-единствен черен път минаваше около портата на фабриката и продължаваше към захарната ферма на към километър и половина по-нататък. И двете принадлежаха на креолско семейство на име Портеньо. Мария Исабел стигаше до дома си по този път, лъкатушещ сред сенките, които ѝ предоставяха къса отбрана против мъчително прежурящите лъчи на слънцето. Докато крачеше по него, тя размишляваше за думите на Антонио: Самообразованието е все по-всекидневно занятие измежду работниците; през днешния ден те обръщат тил на битките с петли, с цел да прочетат журнал или книга; в този момент те подценяват състезанията с бикове; през днешния ден може да срещнете тези хора най-постоянно в театъра, в библиотеката и в средищата, предлагащи благородни занимания.

Вярно бе, че откогато публикациите в „ Ла Аурора “ изобличиха нецивилизованата същина на битките с петли и бикове, бройката на участниците в тях намаля. Но освен рекомендациите на вестника убедиха хората да се откажат от тези кървави спортове. Другата причина бе прекомерната им натовареност. Някои служащи говореха за размирен формации, надигащи се против испанските лоялисти. За хора, учащи се, с цел да се присъединят към отрядите, насочили се на запад, към Хавана. Отначало Мария Исабел бе толкоз смутена от скорошната гибел на татко си, който бе обхванат от демонична жълта тресчица единствено за няколко седмици, че не обръщаше внимание на случващото се, нито я бе грижа за паниката към нея. Но в един миг всички заговориха единствено за това.

С времето слуховете за партизанските битки стигнаха и до тяхната част на острова, само че по този начин бързо дойдоха и историите за междуособиците. Генералите от народната милиция идваха и си отиваха, замествани в мига, в който идеалите им се оказваха спънка. Хавана, с многочислените имения на тамошните испански фамилии, гледаше към бунта с равнодушие и вероятността испанската корона да смаже сурово всяко въстание, бе все по-огромна. За Мария Исабел тогавашните възвишени покаже, в които бе вярвала – независимост, самостоятелност – от дълго време бяха заменени от изгарящо терзание. Тя мразеше неизвестността. Мразеше обстоятелството, че личното ѝ оцеляване зависи от смътното политическо бъдеще, което ѝ бе много неразбираемо.

У дома. Майката на Мария Исабел седеше на земята, облегнала тил на прохладната пръстена стена на тяхното бойо. Аурелия също се бе върнала от работата си на полето.

– Mamá? – възкликна Мария Исабел, тормозена от типа ѝ: необикновена червенина пълзеше по цялото лице на Аурелия, даже до ушите.

– Estoy bien – отвърна тя. – Просто се уморих от пътя.

Знаеш, че към този момент не съм толкоз издръжлива.

– Не е правилно.

Момичето оказа помощ на майка си да се изправи и да се подпре с ръка на стената.

– Mamá. – Докосна я по челото с длан, от която се нoсеше толкоз мощна смрад на тютюнев сок, че Аурелия се намръщи. – Остани на открито, на чист въздух, полегни в хамака, става ли? Аз ще приготвя нещо за ядене.

Майка ѝ я потупа по ръката.

– Ти си положителна щерка.

Запътиха се към завързания сред палмите хамак.

Майката на Мария Исабел бе изтощена и с към този момент влошено от десетилетия усилна работа и несгоди здраве, само че към момента бе съхранила част от тогавашната си прелест. Кожата ѝ бе гладка, съвсем без бръчки, зъбите ѝ се нижеха равни и здрави, безупречно бели. След гибелта на брачна половинка ѝ доста обожатели наобикаляха Аурелия, мъже с изчезнали зъби и похабена, изсушена от слънцето кожа, а и неособено състоятелни – някой имаше магаре, различен – имот с мангови и бананови дървета – само че въпреки всичко ѝ предлагаха да се грижат за нея и да я пазят. Аурелия отхвърляше всички оферти. „ Една жена не би трябвало да предава любовта си към Бог, родината и фамилията си. Ще умра вдовица, такава е моята участ “, повтаряше тя в тези дни, до момента в който мъжете не стопираха да я търсят. Но тя отслабваше от ден на ден, Мария Исабел го виждаше ясно. Да откри брачен партньор за щерка си – тази мисъл обсеби майка ѝ и тя ѝ се посвети с обезверена увереност. Момичето негодуваше: най-щастливо бе във фабриката или на полето, до момента в който се потеше над огъня, до момента в който белеше плодовете на юките и плантейните и с навити над лактите ръкави ги хвърляше в чугунената касуела с вряща вода, до момента в който изливаше свинска кръв в железна кофа, с цел да направи черни лъскави наденици, и до момента в който разсичаше с мачете сочни кокосови орехи. Свиването на пури бе мечтана, уважавана работа – Мария Исабел чиракува съвсем година, преди да стартира да получава отплата. И въпреки всичко ѝ плащаха на парче, половината от това, което изкарваха мъжете, и тя бе единствената жена във фабриката. Освен това знаеше, че другите служащи не утвърждават наличието ѝ. Те бяха чули за това ново откритие в Хавана – шаблон, който улеснява толкоз доста работата им, че скоро съвсем всеки щеше да може да свие стегната пура – и се бояха, че Мария Исабел е предвестител на надвисналото страховито бъдеще: неопитни, непохватни дами и мърляви деца ще заемат местата им, подготвени да работят съвсем без пари. О, да, тормозеха я. Намекваха ѝ, че ще изкарва повече, в случай че „ забавлява “ мъжете. Принуждаваха я да дава по-огромен % от надницата си за заплатата на четеца.

Имаше моменти като този в този момент, в които наблюдаваше през прозореца по какъв начин майка ѝ лежи със зачервено лице в хамака, в които си представяше свят, в който Аурелия не би трябвало да работи, свят, в който Мария Исабел прекарва времето си, грижейки се за дамата, която я бе родила, а не като свива пури с мъжете. И въпреки вътрешно да негодуваше против това, знаеше, че ще каже „ да “ на всеки мъж, който ѝ оферира по-цяр живот. Такава бе съдбата ѝ.

Колиба със сламен покрив, типична за бедното население в Карибския район (bohío, исп. ез.). – Б. прочие
Добре съм (исп. ез.). – Б. прочие
Банановата юка и бананът плантейн са разнообразни типове бананови дървета. Плантейнът е прочут и като банан за готвене. – Б. прочие
Тенджера (cazuela, исп. ез.). – Б. пр.

Източник: offnews.bg