Романът Лавандуловото момче излиза от печат в началото на декември

Романът " Лавандуловото момче " излиза от щемпел при започване на декември предходната година, по време на Панаира на книгата. Веднага носят няколко бройки на щанда на издателството. Една жена преглежда книгите и тогава за пръв път Бюрхан Керим е попита защо е този разказ. Той се вцепенява, мозъкът му забива. Жената още веднъж го пита защо се споделя, а той продължава да мълчи.

" Ако останем единствено на равнище сюжет, книгата споделя за порастването на едно момче, само че това е много тривиално. И споделих, че същинската историята се случва към съзерцанието, по какъв начин това момче гледа към звездите и желае да изживее по-интезивно своя живот. За вътрешен глас за необяснимото, невидимото, което в ранна детска възраст повдига индивида на пръсти и по-късно отслабва силата си, фонтанелата се втвърдява. А в това време върви един коловоз на живота, който стоварва своите отговорности върху него. И какво става с това момче, какво става със селото, в което живее? Ако това не е просто село, а метафора за света... И дамата още в средата на моя монолог подвигна ръце и сподели " Аха! Ясно! Значи е философско ". Захвърли книгата и избяга ", споделя няколко месеца по-късно с усмивка Бюрхан.
Той приключва актьорство за трагичен спектакъл и постановка в театралните изкуства, в НАТФИЗ " Кръстьо Сарафов ". През годините на следването прави първи опити за драматургично писане и театрални акомодации на белетристични текстове. На професионалната сцена дебютира със. Миналата година бе измежду номинираните за Наградата за Полет в Изкуството " Стоян Камбарев ".
" Лавандуловото момче " е неговият дебютен разказ, който е определян като балкански магичен натурализъм. В него Бюрхан споделя историята на едно момче, което носи необяснима магия в себе си, а в порастването му се отразяват проблемите на едно село и чудноватите му жители.

Събирането на истории

Романът изобилства от разнообразни истории, игри, митове, всичко има избран знак. Част от историите Бюрхан е събрал по време на образованието си или някой му ги е разказвал. Една от героините в романа наподобява на баба, с която той се среща като дребен: " Както се смеехме на кокошките й в двора, тя внезапно изкара една торба с няколко доста остарели книги. Страниците им бяха проядени, разпадаха се.

Бабата уточни едни казани и с доста невисок и тайнствен глас сподели, че това е Адът, там всички горят. Разлисти няколко страници и уточни едни красиви врати, зад тях се виждат гроздове, които висят във въздуха - а това е Раят и цялата се озари, гласът й светна. По-просто пояснение от това аз не съм срещал.

Явно съм се впечатлил от лекотата, с която тази жена ме отпрати другаде. Запомнил съм възприятието за цялост в дворчето с опадалите листа и кокошките, проядените страници и мелодичния глас, и защо друго да мисли човек, в случай че не за вечността? По-късно взех решение тя да бъде единият персонаж - бабата на момчето, говорещият катехизис на селото. Мисля, че това възприятие, което загатнах е годно за целия разказ и въобще е ключ към разчитането. "

За други неща Бюрхан изследва. В края на книгата има азбучен индикатор на имената, за които търси информация, тъй като те носят спомагателна стойност в семантичния слой на историята. Когато един персонаж се оформя като дейности и философия, би трябвало да му бъде обещано най-точното име, а различен път самото име отключва персонажа.

Писането като терапия

Някои хора споделят, че писането служи на човек да се успокои, само че Бюрхан е на друго мнение: " Аз пък мисля, че в случай че човек нещо го тревожи, посредством писането, той отваря още повече въпроси. Успокоението не идва от хипотетичните отговори, а по-скоро от възприятието да извървиш пътя. Зад мрачния облак на паниката долавяш светлината, която се пробва да се промъква и не съумява. И до момента в който пишеш за облака, в действителност си вперен в светлото зад него, не просто да констатираш и да си измиеш ръцете, а стоиш в какво би могло да е. Тъгата поражда смисъл, а разминаването - история ".


© Бюрхан Керим

" Лавандуловото момче " е дебютният разказ на Бюрхан Керим, който е определян като балкански магичен натурализъм.

Да бъдеш " нещотърсач "

Идеята да напише разказ се ражда през последните години на образованието му по актьорско майсторство в НАТФИЗ:

" Учих в класа на проф. Младенова и тя ни беше нарочила да станем " нещотърсачи ", т.е. да улавяме мощни истории. В първи курс имах проблем с това, че нямах аршин, по който да преценява дали една история става за спектакъл или не. Заради поръчението и поради оформящия се нюх, започнах да групирам истории ".

Първоначално единствено нахвърля историите, а по-късно му се прищява да ги запише в някаква художествена форма. Започва да написа преди четири години, само че отхвърля първия вид, не му харесва нито като жанр, нито камо комбинация. Опитва втори вид, като залага на единна идея, към която да се построи сюжетът. Така обаче усеща, че се изчерпва единствено с обслужването на избрана теза и също отхвърля този вид. Накрая открива верния метод - да върви като дете, което прохожда и се удивлява на забавните материи и се оставя те да го водят за ръка.

" Имаше доста смешни сантиментални вечери, в които нищо не вървеше. Тогава излизах на балкона, палех си една цигара, сипвах нещо за пиянство и чаках да ми се стовари от горната страна ".

Бюрхан не стопира да се занимава и с други неща - приключва две магистратури, изявява се като режисьор и сценарист. Пише " Лавандуловото момче " главно в месеците на пандемия и в първата половина на предходната година.

Изкуството като лек против самотата

Бюрхан в никакъв случай не си е мислил, че ще се занимава с изкуство. Било му е непознато и даже се счита за неартистичен човек. В ранното си детство мечтае да стане вълшебник, а в тийнеджърските си години човек на науката.

" Изкуството пристигна от желанието ми за живот с хора, тъй като преди този момент бях доста затворен и ужасно самодостатъчен - фокусиран само върху моите си мисли и моето въображение. Аз и в този момент съм ненапълно подобен. И в гимназията мощно почувствах една самотност, само че не от неналичието на хора, някаква друга. Случайно се насочих към изкуството и по-късно си споделих, че то може би е този лек против самотата. Гледам да имам вяра още на това ".

Бюрхан се записва в театрална школа и взема решение да кандидатства в НАТФИЗ. Още на консултациите схваща, че театърът не е просто да изиграеш нещо и да правиш инцидентни неща. Той също е просвета, която има своите условия, конструкция и мисъл по какъв начин да се случи. И тъкмо там се сливат всичките му ползи от детството - магията и науката.

Как театърът въздейства на писането

Като младеж няколко пъти се пробва да написа, само че споделя, че написаното е било скучно, тъй като са му липсвали думите и умеене да споделя: " И в действителност, в случай че не беше театърът, аз надали щях да стартира да пиша. Докато работиш текстове на огромните създатели, върху които стъпва театърът, четеш задълбочено, репетираш с други артисти и през театралната форма усвояваш обикновената база на разказването, на превръщането на една история в живот ".

Освен че написа, Бюрхан и доста чете. В момента е на вълна " Магелан " на Стефан Цвайг. Преди това е избирал романи, само че в последно време има интерес към документалното, въпреки, че: " Приключенията на завоевателите са цялостен вълшебен натурализъм ". Чете и последния разказ на неговата преподавателка в НАТФИЗ проф. Анна Топалджикова. Разлиства четвъртия том на Бертолт Брехт и белетристиката на Станислав Стратиев, защото се приготвя за сценичен план, който започва през април.

Актьор, режисьор или публицист

Бюрхан съчетава в себе си разнообразни функции, само че към момента търси основната: " Не знам дали желая още да съм артист. Времето сервира разнообразни неща. Преди да завърша стоях с трепетно очакване. Знаех, че имам място в тази работа. Имах сила за това. Чувствах се доста по-светъл и пресен. Поради доста фактори обаче тези благоприятни условия не се отвориха. Може би аз не бях задоволително квалифициран да си ги потърся, а може би вниманието ми беше ориентирано към друго ".

Откакто е приключил, той се изявява доста повече като режисьор. Харесва му това да стои зад нещата. Харесва му неговата сила да е определяща за спектакъла, тъй като като артист постоянно попадаш в неща, които те карат да се чувстваш неизразходен, непълен - нещо, против което неговата природа се съпротивлява.

Писането за него е най-чистата форма на творчество, само че към момента не знае до каква степен може да си го разреши, тъй като във времето, в което живеем, му се коства като огромен разкош да се затвориш някъде и да пишеш.

Това влизане в разнообразни функции не се дължи на устрема постоянно да опитваш нещо ново: " Не обичам да опитвам нови неща. Ако си отворя " Спотифай ", чувам едни и същи части от 10 години. Не обичам да варирам, не мога да привиквам. Обичам една и съща храна, да седнал съм на едни и същи места, обичам едни и същи облекла - постоянно вървя в черно ".

И в последна сметка... Кое е Лавандуловото момче?

То заспива един юлски следобяд над купчина окосена лавандула и към момента не знае какъв брой надълбоко ще се впие миризмата в кожата му, в душата. В най-силните моменти на живота се появява уханието на лавандула и като че ли напомня нещо, необикновен знак, че си в зона на натоварен живот, има смисъл да си тук, да те има. И дано да кажа, че Лавандуловото момче не е основният воин, а единствено се споделя за него. Главният воин е човек като нас, само че осъзнава измеренията на неналичието и по собствен си метод трансформира бита в съществуване, изяснява Керим.


© Бюрхан Керим

На професионалната сцена Бюрхан дебютира със спектакъла " Край на играта " в Театрална работилница " Сфумато ".