Романът „Живот в скалите“ на Мария Лалева има свой път

Романът „ Живот в скалите “ на Мария Лалева има собствен път още преди да е оповестен, даже още преди да е приключен изцяло. Хиляди почитатели на Мария, чиято книга е дебют в прозата, в продължение на няколко години чакаха в обществените мрежи да се появи следващият откъс, в който да разпознаят себе си. Постепенно тези къси изречения се превръщаха в афоризми и реализираха хиляди споделяния и вярна аудитория. Не, това не е маркетингов трик, плануван във времето, а постепенно, напластяващо и откровено писане „ без нито една нечестна пауза “.
И с цел да е ясно, че Мария е откровена до дъно пред публиката и пред себе си, тя се съгласи да даде обширно изявление за . И то не е отдадено единствено на " Живот в скалите ", а открехва вратата към фундаменталните правила в човешките връзки, любовта и положителното.
И преди да изпуснете не една или две спирки на градския превоз, четейки завладяващия разказ на Мария, ето я пред вас - откровена, обичаща.

В момента я чета. И откривам, че съм изгубена като четец на тази книга. Непрекъснато желая нещо да трансформира. Изобщо не съм уверена, че скоро ще стигна до края. Ще си дам малко време да я позабравя и тогава отново ще стартира четенето изначало.

„...Книга, с която човек може да порасне внезапно “ - доста ми хареса. Аз пораствах мъчно с писането ѝ. И доста дълго. Буквално изболедувах тази книга. Както споделя една моя другарка: „ Ти си я заплати скъпо и авансово “. Ако в следствие се е получила книга, с която човек пораства внезапно, значи всяко изпитание да я има си е коствало. „ Живот в скалите “ е диалог. На героите със самите себе си и посред им, сред индивида и ориста, сред мен като създател и читателя. Аз малко комплицирано дружа с дефинициите и разпоредбите. Дали е разказ, дали е повест, дали е нещо друго, ще оставя да решат и дефинират тези, които по-лесно от мен наместват страстите и творчеството в дефиниции и етикети. Аз не мога. И не желая.

Писането не ми беше мъчно. Най-труден за мен беше процесът на редактиране. И съм доста признателна на моята редакторка Гергана Георгиева за цялото самообладание и старания, които вложи, с цел да я има тази книга, в късите периоди, в които трябваше да я приключим. Чудесно е да работиш с образован и сензитивен редактор. В това отношение аз съм късметлийка. Тя усети, че аз пиша прозаичност като лирика. Че изреченията, въпреки и прозаичност, си имат темп. И се стремеше да резервира този темп внимателно при редактирането с доста самообладание към всичките ми митинги.

”. Тук ли се крие разковничето към разбирането на цялата философия на романа?
Не единствено тук, само че това е един от изводите, които желаех да споделя в книгата като едно от най-важните неща, в които ние хората се препъваме. Не виждаме себе си като причина в раните и болките си, в заболяванията си, в неуспехите и в загубите си. Търсим упорито и наложително намираме някой различен или нещо друго отвън нас отговорни за тях. Това е елементарен психически механизъм - в случай че някой отвън мен е отговорен, то на мен няма да ми се наложи да се трансформирам. Хората се опасяват от смяната в себе си, тъй като тя води до смяна на света, който са градили, до удар по навиците им, до раздели с хора, които до скоро са обичали, до дискомфорта да изоставен едно място и да стартират нещо ново.
Много по-лесно е да си намерим „ виновният извън “ и тогава гневно да стартираме да пазиме от него светът, в който в действителност към този момент не сме „ ние “, само че отстояваме с нокти и зъби. А не осъзнаваме, че тази смяна сами сме я повикали, тя е в нас без значение дали я желаеме, или не. Ще си намерим един отговорен веднъж, ще го намерим повторно и на третия може би ще се замислим и ще забележим, че ние самите сме извикали всички тези условия и хора по пътя си, тъй като е време да поемем в друга посока. Стига да не сме се самоубили до тогава постепенно във мислени войни с въображаемите виновници отвън нас.

Той самичък се избра. Първоначално целият роман вървеше ясно, хронологично, предвидимо, по формулировка. И в един миг като че ли се ударих в стена и стопирах да пиша. Усетих, че изнасилвам героите с тази рамка, наранявам ги, не мога да ги опиша красиво и почтено, в случай че ги натикам в последователност. И се замислих по какъв начин беседвам със себе си или с другари, когато си описваме истории или случки. Особено когато са по-емоционални или доста персонални. И разбрах къде се спъвам. В страстите, в любовта, в болката не може да има последователност на разказването ѝ. Винаги има паузи за въпроси, ретроспекции, търсене на аргументи, съмнение, след това връщане назад. Онзи магически въпрос: „ Докъде бяхме стигнали? “, когато разговаряш с другар. И аз взех решение да напиша книгата като диалог с другар. Защото читателят постоянно е другар за този, който написа. Защото създателят се споделя с него. Не познавам някой, който се споделя с врага си. Не и в случай че играе почтено.

Този въпрос изрично е за различен създател. „ Плътна сюжетна линия “ и „ Реализъм на романовото начало “ са термини, дефиниции, които разбирам, както разбирам и същността на въпроса, само че съм безсилна да отговоря до дъно почтено и умело. Но ще опитам. Говорим за книга със сюжет, герои и техния път в подтекста на една житейска история. Тази книга слага доста по-голям акцент върху вътрешния свят на героите, върху тяхната реакция и страсти, върху това по какъв начин са се отразили обособените епизоди и случки от историята върху тях самите, върху убежденията им, мислите им, в сравнение с върху това какво се случва. Защото страстите дефинират по какъв начин тъкмо се случва. Едно и също нещо, минало през главата и сърцето на няколко разнообразни индивида, наподобява по напълно друг метод и има напълно друга стойност. Точно от това избягах, с цел да напиша книгата - от дефинициите. Защото в случай че ги следвах, нямаше да довърша „ Живот в скалите “.


Това е един от методите. Човек постоянно пораства, когато победи един собствен боязън. Смъртта е нещо, от което се опасяваме. А към нас ежедневно има гибел, нелечимо заболели хора, които знаем, че ще си отидат. Понякога ние самите стоим с една страшна диагноза на пътя си. Темата за гибелта е извечна, спорна, тежка. А аз желаех да покажа, че може би гибелта е красива, разумна и напълно не по този начин страшна. В книгата съм написала: „ Да, само че ти не се опасявай от гибелта, синко. Не е ужасно да останеш без мен. Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са в действителност за живите. Няма нито една причина да не имаме вяра, че гибелта е тъкмо толкоз красива, колкото и животът. Само тъй като не познаваме нещо, не значи, че то не е красиво и положително “. Умиращата млада Марина в книгата изнася тематиката за гибелта и последователно съзрява до смелостта да одобри гибелта си като ходило, не като край.

Живот има на всички места, където очите са подготвени да го видят. В този свят няма нищо, което да не носи живот в себе си. А помилван за човешките си неволи може да си даде единствено самият човек. Първо на себе си, след това на другия човек. Защото Бог не съди, индивидът съди. Така споделя Марина в книгата. Както и че това е нашият, човешкият метод да наказваме всичките си прояви не нелюбов. Прошката постоянно е белег на съзряване и духовно израстване.

Тази книга е за големия свят, който всеки, безусловно всеки носи в себе си. Без значение дали го осъзнава, или не. Това е книга за персоналната галактика на вътрешния свят на индивида. Тя е за всеки, който желае да я прочете. Аз мога единствено да го поканя. Но с какъв въпрос и отговор ще затвори книгата, с какво чувство за нея, за света и за себе си, е негов избор. Там аз нямам думата.

Любов. Като за всяко нещо в човешкия ни живот. „ А любовта постоянно е верният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият верен “.



Официалната премиера на романа, издаван от " Книгомания ", в София ще бъде последвана от национално турне на авторката. Ето и програмата:
· 08.10. – 19:30 ч. – София – Зала 42, НДК;
· 09.10.– 18:30 ч. – Пловдив – Културен център Тракарт / Cultural center Trakart/;
· 10.10.– 17:30 ч. – Хасково – Регионална библиотека „ Христо Смирненски “;
· 11.10.– 17:30 ч. – Кърджали – Регионална библиотека „ Никола Йонков Вапцаров “;
· 12.10.– 18:00 ч. – Стара Загора – Регионална библиотека „ Захарий Княжески “;
· 16.10.– 18:00 ч. – Казанлък – Къща-музей на Чудомир;
· 17.10.– 18:00 ч. - Бургас – Grand Hotel & SPA Primoretz
· 18.10.– 18:30 ч. –Варна –Фестивален и конгресен център.