Родителите имат право да грешат
Родителите имат право да бъркат, те не са богове, не са идеални създания, без недостатъци и грехове. Невъзможно е да си безукорен, уравновесен, неотклонен 24 часа в денонощието. И по този начин родителите вършат неточности – дребни или съществени. Тогава се проклинат за това и не могат да си простят, само че не забравяйте, че родителите имат право да бъркат.
Един ден слушах изповед. Трудно е, тъй като разбираш: индивидът те е избрал да се покае, да изповяда най-голямата си загадка. Точно теб! И би трябвало да оставиш тъгата му да премине през теб, да намериш точните думи, да дадеш вяра. Това е двойно по-трудно, тъй като ти самият не си правоверен. Вие също сте осведомени с тези терзания на съвестта и преживявате още веднъж всичко, от което като че ли към този момент сте се освободили…
Срещнахме Полина на детската площадка. Беше доста приятна, спокойна, усмихната, само че най-важното беше, че деликатно следеше придвижванията на двете си деца и не бъбреше с други майки на пейката. Това ме притегли към нея. Сигурно в действителност е желала да приказваме. В последна сметка, това, което тя ми призна, няма да каже нито на брачна половинка, нито на майка си, а още повече на свекърва си. Не може даже да го показа с обичаната си другарка – тъй като боли и се срами. Пред околните хора не се изповядваме, тогава те постоянно ще бъдат живи очевидци на вашите грехове. Пред мен, като инцидентен сателит, може би беше по-лесно да си излее душата.
„ Все още съм доста отговорна пред Серьожа “, сподели внезапно Полина, кимайки с глава към петгодишния си наследник.
– За какво? – Не разбрах.
– Мисля, че го нараних…
– Да, само че по какъв начин?
– Имаше доста неприличен интервал в живота ми. Дъщеря ми преди малко се появи и като че ли нещо се реалокира в мен. Не бях себе си.
– Депресия?
– Може би. Но това беше толкоз нападателно положение, че даже не може да наречете меланхолия. Бях цялата трепереща, изтощена и едно изпискване на Серьожа ми беше задоволително, с цел да изпусна нервите си. От неговите прищявки аз просто полудях, бях подготвен да изтръгна цялата душа от едно нещастно тригодишно дете.
– Викала ли си му?
– Аз го победих.
Тя го сподели безшумно и просто. И се почувствах неспокойна от тази зашеметяваща искреност. Такива секрети се пазят зад седем печата и е нужна огромна храброст, с цел да ги извадиш на бял свят.
– Била ли си го?
– Където би трябвало и с каквото би трябвало.
– Когато беше придирчив?
– Не, когато досадно хленчеше. Или не слушаше. Или когато правеше нещо неразрешено. Това ме вбеси безумно: в последна сметка, той знае какво е невероятно, само че все пак го прави…
Полина сведе глава. Личеше, че се пробва да сдържи сълзите си.
В този миг просто се пръснах от гняв. Не можех да спра… А той викаше: „ Мамо, не ме удряй, не ме удряй, стига! “Тя плачеше. И аз плаках с нея.
– Знам, че нямам опрощение. Нямате визия какъв брой доста се мразех след тези моменти. Коя съм аз, кой ми даде право да подвигам ръка на дете, което е по-слабо от мен, което не може да се отбрани? Коя съм аз по-късно?
Тя ме погледна изпитателно, като че ли чакаше да отговоря. И не знаех какво да кажа. Лесно е да осъдиш майка, която удря дете. Толкова е елементарно да осъдиш човек за очевидно закононарушение. Но покаянието, откровено, мъчително, не дава ли право на амнистия? Наистина ли е належащо да продължим да живеем със свито сърце и възприятие за виновност даже след признание на грешката и разкайване?
– И какъв брой време продължи? – Попитах.
– Шест месеца. Може би малко по-малко. Не всеки ден, несъмнено. Няколко пъти месечно се случваше.
– И тогава?
„ Тогава разбрах, че в случай че не спра, ще изгубя сина си. Той стартира да се опасява от мен. Никакви целувки и обятия не биха разтворили този боязън. Ще направи нещо и ще изтича до мен: „ Мамо, единствено не псувай! “ Беше го боязън да ме попита още един път за нещо. Веднъж го повиках на вечеря и излязох от кухнята. Идвам, безшумно седнах над чинията. Питам го: „ Защо не ядеш? “. „ Не ми даде лъжица “, сподели той. Едва не извиках. И тогава си дадох обещание, че в никакъв случай повече няма да нараня момчето си. “
Тя млъкна. Погледнах Серьожа, който се люлееше на люлка и радостно викаше: „ Мамо, виж, аз летя-у-у-у ”. Смешно малко момче с дълги мигли и трапчинки по бузите. Не хулиган и не войник. Такова въодушевено дете, което е смешно да се грижи за двегодишната си сестра и е безумно привързано към майка си. Защо си мисли, че го е наранила?
„ Не всички сме безгрешни “, отговорих най-сетне. – Но ти и Серьожа се обичате толкоз доста. Той ти е дал прошка от дълго време. Знам, че е доста мъчно да спреш да се обвиняваш. И това е невероятно да се не помни. Но би трябвало да обърнем страницата и да продължим напред. Невъзможно е случилото се да окаже напън върху връзката ви, да я засенчи. Със сигурност, Серьожа към този момент е не запомнил всички неприятни неща, душeвността на детето, знаете, е доста гъвкава. “
– Да, да, разбирам – прошепна Полина, – само че знаеш ли какво е страшното?
– Какво?
– Когато направя някакво внезапно придвижване, той инстинктивно се покрива с ръце. Той помни! Тялото му помни по какъв начин е бил обичай. И си припомням виковете му „ мамо, не ме удряй “ към момента са в ушите ми…
По бузите й се стичаха сълзи.
– Ира, по какъв начин да пребивавам с това?
Още един загадъчен взор. Отново не знам какво да кажа. Полина толкоз дълго носеше този товар в себе си и страдаше. И в този момент, като приказва, тя чака, че ще й стане по-лесно, че ще й оказа помощ, ще й кажа по какъв начин да живее.
Разбирам я толкоз добре. Самата аз помня всички несправедливости, които си разреших във връзка с децата. Спомням си това възприятие на обезсърчение и самоомраза. За това, че бях слаба, безполезна, за това, че можеше да се сдържа, тя също можеше! Но не го направи.
Исках да прегърна Полина, да й предам съчувствието си с допиране, да покажа, че споделям болката й:
– Трябва да си простиш. Просто би трябвало да простиш. Ние сме великодушни към другите хора, за какво тогава сме толкоз строги към себе си? Всеки може да бърка. Основното е да не повтаряш грешките си. Прости си, не живей с предишното.
Прегърнах я още веднъж. За първи път в целия диалог Полина се усмихна:
– Ще опитам.
Скоро се преместихме в нов апартамент. Никога повече не видях Полина, само че и не я забравих…
