Хората са така безгранично, така безнадеждно жалки ~ Зинаида ГИПИУС
Родена в „ порусено “ немско дворянско семейство, Зинаида е характерен интелигент, макар че не получава редовно обучение. От дете се занимава с „ писане на стихове и секрети дневници ”, музика, живопис, езда. Омъжва се на 17 година за писателя Дмитрий Мережковски, с който прекарва 52 години и дружно основават в Петербург Религиозно-Философско Общество. За малко време се трансформира в съществена фигура в съветския модернизъм, печелейки прозвището „ съветската декадентска мадона “.
Жена с извънреден гений, с доста изострен изчерпателен разум, тя постоянно бива наричана поради острия си език „ вещицата ”.
Писателите нямат естрада. Но ние се помиряваме до ролята на „ секрети съветници ” и я играем самоотвержено.
Хората са по този начин безгранично, по този начин безнадеждно жалки. Историческата величественост на събитията не може да прикрие това. И всички хора са прави, въпреки че всички са еднообразно отговорни.
Човешкият индивид е прав, когато осъзнава и усеща своето абсолютно значение и безпределно достолепие. Но да признава такова значение и такова достолепие и у другите хора, това той може да реализира единствено посредством разсъдъка, а не посредством чувството. В чувството си той вижда вътрешно единствено себе си и всеки път се слага в центъра на света.
Има ли, съществува ли в действителност „ учителство “ и „ ученичество “? Аз нямам доверие в това. Нещо повече: аз зная, че „ възпитаници “ не съществуват; никой никого и на нищо не може „ да научи “. Действително сред хората се реализират единствено срещи, които поразяват с това, че стават самостоятелни от времето. Същността на срещата е такава: това е узнаване на своите мисли в мисълта на другия.
Случва се и следното: човек по този начин и да си почине, без да узнае дали мислите му са се пресекли с други мисли.
(Портрет на Зинаида Николаевна Гипиус от Леон Бакст, 1906)
ПЕПЕЛ
Душата ми от боязън се стяга.
Аз треперя измежду света леден.
И прахуляк се натрупа – изсъхнал и мъчителен –
към мен и вътре в мен.
В очите гола нощ наднича,
унила като мрачен ден,
там всеки облак непривично
от мъртвина е вледенен.
И вятърът, пристигнал ненадейно,
разплиска дъжд и отлетя.
И като паст небето зяпна
над паяжинните нишки.
Тук всичко протичащо се постепенно,
еднакво си пълзи.
Но тази тиня е с тежест, равна
на гибел в стаените сълзи.
И в душен прахуляк и пушек душата,
отправена към гибелта,
безрезултатна желае да раздра
оковите на гибелта.
А тънки капки вън се стичат
и аз ги апелирам с мирис преклонен:
о, безшумно, капки, безшумно, безшумно,
плачете тихичко за мен!
ТЯ
В безсъвестната си и жалка подлост
е сива като пушек и като земен прахуляк.
Умирам аз от от наглата й непосредственост,
от тази неразлъчност и лукав смях.
Тъй чвореста, чепата и бодлива,
и така парлива с тази змийска студенина!
О, по какъв начин отблъсква тя с челото некрасиво
и с люспесто-противни колена!
И в случай че можех жилото й да изтръгна –
по този начин неповратлива, тъпа, с профил изсъхнал,
такава тромава, по този начин обръгнала,
по този начин нелепа – без уши и слух.
С ръце обкичени, с жест на неверница,
тя ме ласкае и ме тласка да греша…
И тази смъртница, и зла мизерница,
и тази страшна гад е моята душа.
(Портрет на Зинаида Николаевна Гипиус от Илья Репин)
БЕЗСИЛИЕ
В морето с жаден взор се взирам,
а към брега съм сраснала с пръстта;
над бездна висна – над небесна пропаст,
а няма измежду лазур да полетя.
Не дръзвам протест да подвигна, ни да стихна,
ни да съм жива, нито да умра.
Бог следа, а с молитвите не привикнах,
чакам любов, а ще я презра.
Към слънцето повдигам длани буйно,
само че виждам облачна завеса там…
И сякаш над истините безконечни господствам,
а думата за истина не знам.
ДНЕС НА ЗЕМЯТА
Има нещо мъчно,
нещо срамно.
Почти невероятно –
толкоз мъчно:
Да вдигнеш ресници –
да погледнеш в лицето майката,
чийто наследник са умъртвили.
Но не би трябвало да приказваме за това.
Превод: Димитър Горсов
Източник: Литературен свят
Снимка (заглавна): Д. В. Философов, Д. С. Мережковский, З. Н. Гиппиус, В. А. Злобин, 1920 - wikipedia.org
