Роден в китния град Елена, отрасъл в прегръдките на зеления

Роден в китния град Елена, бранш в прегръдките на зеления Балкан, откърмен с песни и предания за самодиви, орисници и змейове, Петко Ю. Тодоров е българският артист на воля и младост. Върху никого от нашите поети националната ария не е имала така мощно и чудотворно въздействие, претворено в душевни идилии и разкази за любов. Възвишено схващане за живота и блян по щастието, в които сладостният боязън на душата опиянява, стопля, размечтава. 

За буйния блян, с който обичащата жена може да сбъдне своя любовен идеал и да бъде съвсем като лоза ~ поетично в прозаичност от Петко Ю. Тодоров и неговия роман „ Радост ”.

(1879 ~ 1916)

Три години идеал бленува витата лоза; три години по какъв начин е оживял на сърце й дъбът и по него мир не знай. Стволест, юнак е дъбът – кой ще го огледа, да не му останат очите? – Зиме-лете в шума все: като пролет, до момента в който овехтей ланшната одеждa, току виж го отново в нова се закътал. Няма в цяло пригорье околовръст еднакъв нему.

Досети лозина блян дъбът и колкото бе висок, още по се издигна. Уж с върхове желае небото да мери, пък по през целия ден свожда клоне към нея и щом нататък зад вършините слънце се заразтапя във вечерна зара, той подкача равна ария. Трепне от думите му внезапно лозата, зашепне с тъмни листи, сепне се, ослуша се – и още веднъж отново възобнови спрепната тирада. " Един за различен родени " – си думат цветя и рошави шубърци и ублажават ги. Нали едно е запитанье и ласки от този живот, дето остават! Ала остаряла приказка има: не питай единствено видяло, ами теглило... Виж по какъв начин поклаща насам-нататък върше тънката борика, явора нацупен в профил мълчи, а белостволата трепетлика таме в мрътвината с вятър и без вятър рамене своите прокоби, като махалянска клюкарка.

Трепетликина поличба ли се сбъдна, или магия остарялата тинтява стори – скоро додеяха на дъбът нощи тихи и загадъчен шепот. Вирна той върше и нищо с взор не можеше да го стигне. Лозата се съсухри: не смей дума да продума, ни вейки към него да вдигне. Струваше й се: кукуряк ли из валога надзърне, ней се присмива, алена мадама през ръжта ли изпод изнича, нея дири да види. Не желае да знай дъбът, изправи стан, разпери клони – кой глава от валог или падини издигне, на първо време него да види. Като истински цар – щом в зори над гори изгрее слънцето, първом на негов върх поставя златна корона, а отскочи ли остен-два към пладне – тога от свилени лучи се сдипли по стройния му стан; през деня и нощем орляк птички, определен хор, веселят все него.

Отдавна в песни и забава дъбът не помни витата лоза, що кълнеше дните си под него. Корен забил в сърце на земята, той разпери клони, разкърши грани и затули й последния безоблачен зрак, бял свят към този момент да не види: крея, вехна лозата и сянка от нея към този момент не остана. Докато през тъмна нощ, изгонен харамия се свря под дъбът огнище да стъкне, та прекоси до корен лозата. С бистри едри сълзи заплака тя и занарежда клетва по клетва към дъбът. Червей сърце му да изгложде, лист по лист по гранки измежду лято да повехне, като на остарял калугер да се съсухрят мощите му, със земята еднакъв да стане!...

Люта клетва – не дай боже от излъгана първина! Още същото лято гръм от небо се откърти върху дъба. Ошмулиха се грани, зинаха хралупи и птичка, и ария край него заглъхна. Сегиз-тогиз кахърен гълъб единствено прилетява на един клон; въздъхне няколко пъти и като че и той се убоява от тая пустота, отлита си отново.

Но един път във ведро утро, по кое време с леки крила полъхна през Балкана цветната пролет и разсъни и цветя, и треви под дъбът – тя загали и остарелия корен на лозата и тънка лозина възобнови коляното й. Още лучите нестоплили лозата, и същинска майчичка, тя изви кръшен стан, усмихна се на слънцето и замаяна от наслада, хвърли се да обвие снага о почернелия дъб, че в празника на пролетта се елементарно не помнят минали обиди и злосторства.

Зашушнаха отново благи думи; буйни обятия застискаха посърналия дъб; загали го, замилва го тя – с глезене и ласки ария и наслада още веднъж в него да пробуди. Ала той гледа с изсъхнали клоне – ни на поздрав отвръща, ни на ласка се усмихва.

Снимка и изображение: bglitarchives.org